Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

3

Пилиплок беше почти толкова стар и почти толкова голям, колкото съответстващото му пристанище на другия бряг на континента, Пидруид, но приликата не стигаше по-далеч. Защото Пидруид беше строен без план, безреден лабиринт от улици, авенюта и булеварди, които се извиваха едно около друго безразборно, докато Пилиплок бе създаден преди безброй хиляди години със строга, почти маниакална точност.

Той заемаше един голям нос по южния бряг на устието на Зимър. Реката тук беше с невъобразима ширина — шейсет-седемдесет мили на мястото, където се вливаше във Вътрешното море — и носеше товар от тиня и отломки, натрупали се по цялото и бързо седемдесетхилядимилно течение чак до далечния северозапад, обагряйки синьозелените води на океана с тъмен оттенък, който, казваха, се забелязвал на стотици мили навътре в морето. Северният нос при устието на реката представляваше варовикова скала, висока една миля и широка много мили, която в ясни дни се виждаше дори от Пилиплок като сияеща бяла стена, заслепяваща под утринното слънце. Там нямаше нищо, което да се използва по някакъв начин като пристанище, затова мястото беше незаселено, ала запазено като светилище. Там живееха почитатели на Господарката, толкова откъснати от света, че от стотици години никой не бе нарушавал уединението им. Ала в Пилиплок беше съвсем друго: единайсет милиона души населяваха един град, който от великолепното си естествено пристанище се разклоняваше радиално на прави спици. Редица извити ивици пресичаха оста на тези спици: вътрешните — търговски, после — индустриални и почивни райони, а във външните ивици — жилищните квартали, твърде рязко разграничени по ниво на богатство и в по-малка степен по раси. В Пилиплок беше съсредоточено многобройно скандарско население — на Валънтайн се струваше, че всеки трети в крайбрежния район е сънародник на Залзан Кавол — на човек му ставаше малко страшно да гледа толкова много космати четириръки великани да се разхождат важно наоколо. Тук живееха и мнозина от надменните и аристократични двуглави су-сухериси, които търгуваха с луксозни предмети, с изящни тъкани и бижута и с най-редките изделия на всяка провинция. Въздухът тук беше остър и сух и усещайки непрекъснатия горещ полъх на южния вятър по бузите си, Валънтайн започна да разбира смисъла на думите на Залзан Кавол за избухливостта, предизвикана от този вятър.

— Никога ли не спира да духа? — попита той.

— През първия ден на пролетта — отговори Залзан Кавол.

Валънтайн се надяваше тогава да бъде на друго място. Но веднага възникна един проблем. Със Залзан Кавол и Делиамбър той отиде на Шкуниборския кей, в източния край на Пилиплокското пристанище, да уреди превозването им до Острова. От месеци вече Валънтайн си представяше как ще бъде в този град и на този кей и всичко това бе придобило почти легендарно очарование в съзнанието му — място на необятни пейзажи и импозантна архитектура; но остана много разочарован сега, когато се намираше тук и видя, че главното място за качване на поклонническите кораби беше една паянтова, разнебитена постройка, от чиито стени се лющеше зелена боя, и на вятъра плющяха оръфани знамена.

Очакваше ги и по-лошо. Кеят изглеждаше пуст. След като се повъртя насам-натам, Залзан Кавол откри разписание за заминаващите кораби, закачено в един тъмен ъгъл на помещението за продажба на билети. Поклоннически кораби тръгваха за Острова на всяко първо число от месеца — с изключение на есента, когато заминаваха по-рядко поради преобладаващите неблагоприятни ветрове. Последният кораб за сезона бе отплавал преди една седмица — в звездоден. Следващият заминаваше след три месеца.

— Три месеца! — възкликна Валънтайн. — Какво ще правим три месеца в Пилиплок? Ще жонглираме по улиците? Ще просим? Ще крадем? Я прочети пак разписанието, Залзан Кавол!

— Ще бъде пак същото — увери го скандарът. Той направи гримаса. — Аз предпочитам Пилиплок пред всяко друго място, но не го обичам във ветровито време. Какъв лош късмет!

— Никакви кораби ли не плават през този сезон? — запита Валънтайн.

— Само драконови кораби — отговори Залзан Кавол.

— А какви са те?

— Рибарски кораби, които ловуват за морски дракони; а през това време на годината драконите се сбират на стада да се чифтосват и лесно се ловят. Сега отплават много драконови кораби. Но каква полза бихме могли да имаме от тях?

— Колко навътре в морето навлизат? — попита Валънтайн.

— Докъдето е нужно за улова им. Понякога чак до архипелага Родамаунт, ако драконите се струпват на изток.

— А това къде е?

Делиамбър се обади:

— То е дълга верига острови далеч във Вътрешното море, може би на половин път от тук до Острова на съня.

— Населени ли са?

— Доста гъсто.

— Добре. Тогава сигурно има връзка между островите. Какво ще кажете, ако наемем някой от тия драконови кораби да ни вземе като пътници и да ни закара чак до Архипелага, а там ще помолим някой местен капитан да ни превози до Острова?

— Възможно е — каза Делиамбър.

— Има ли наредба, която да изисква всички поклонници да пристигат с поклоннически кораби?

— Няма, доколкото съм осведомен — рече врунът.

— Драконовите кораби не ще пожелаят да си имат главоболия с пътници — възрази Залзан Кавол. — Те никога не се занимават с такава работа.

— А дали няколко рояла няма да възбудят интереса им към подобна работа?

Скандарът явно се съмняваше.

— Нямам представа. Работата им е достатъчно доходна. Може да не им е приятно да приемат пътници и дори да смятат, че ще си навлекат беда. А и едва ли ще се съгласят да ни превозят до Архипелага, ако се случи тази година той да е извън ловното им поле. Пък и дори да се доберем до Архипелага, не можем да бъдем уверени дали някой там ще се съгласи да ни закара по-нататък.

— Все пак — каза Валънтайн — всичко това би могло да се уреди много лесно. Ние имаме пари и аз предпочитам да ги дам, за да убедя морските капитани да ни вземат като пътници, отколкото да ги харча за квартира и храна в Пилиплок през следващите три месеца. Къде можем да намерим ловците на дракони?

Цял сектор от крайбрежния район — пристан след пристан — с дължина три-четири мили беше отделен за тях и в пристанището имаше десетки огромни дървени плавателни съдове, подготвени за новия летен сезон, който току-що започваше. Драконовите кораби имаха една и съща конструкция, злокобна и страховита според Валънтайн, защото бяха надменни грамади с широки тумбести корпуси, огромни чудновати тривърхи мачти, страшни зъбати фигури на носа и дълги заострени опашки на кърмата. Повечето бяха украсени отстрани с рисунки на очи в яркочервено и жълто или на редици хищни на вид бели зъби, а високо над палубите се издигаха куполи за харпунджиите, огромни рудани за навиване на мрежите и окървавени площадки, където се вършеше касапската работа. Валънтайн смяташе за непристойно да използва такъв кораб-убиец, за да се добере до мирния и свят Остров на съня. Но друг начин нямаше.

И дори този начин скоро започна да изглежда съмнителен. Те ходеха от кораб на кораб, от пристан на пристан, от сух док на сух док и капитаните изслушваха без интерес предложението им и бързо отказваха. Говореше главно Залзан Кавол, защото капитаните, предимно скандари, биха могли да се отнесат по-отзивчиво към свой сънародник. Но никакво убеждаване не можеше да ги склони.

— Ще отвличате вниманието на екипажа — каза първият капитан. — Непрекъснато ще се препъвате в това-онова, ще ви хване морската болест, ще предявявате специални изисквания към обслужването…

— Ние нямаме право да превозваме пътници — отговори вторият. — Правилниците са строги.

— Архипелагът се намира южно от водите, из които обикновено се движим — заяви третият.

— Отдавна съм се убедил — каза четвъртият, — че драконов кораб, тръгнал по море с чужди на занаята хора, става кораб, който никога няма да се върне в Пилиплок. Предпочитам тази година да не проверявам дали това суеверие е вярно.

— Поклонниците не ме засягат — заяви им петият. — Нека Господарката ви пренесе на Острова, ако желае. Вие няма да стигнете дотам с моя кораб.

Шестият също отказа, добавяйки, че едва ли някой капитан ще им помогне. И седмият каза същото. Осмият, когато чу, че някаква си група сухоземци обикаля доковете и търси кораб да ги превози, дори не пожела да разговаря с тях.

Деветият капитан, побеляла стара скандарка с оредели зъби и избледняла козина, беше по-любезна от другите, макар че и тя не искаше да ги вземе на кораба си. Но поне им предложи нещо в замяна.

— На Престимионския кей — заяви тя — ще намерите Горзвал, капитан на „Брангалин“. Горзвал е извършил няколко неуспешни рейса и се знае, че има нужда от пари: онази вечер в една кръчма го чух, че се опитвал да получи заем за ремонта на корпуса. Точно сега малко допълнителен приход от пътници ще му свърши добра работа.

— А къде е Престимионският кей? — попита Залзан Кавол.

— Най-накрая в тази посока, оттатък Декерет и Киникен, точно на запад от склада за корабни останки.

Един пристан до склада за корабни останки като че ли е най-подходящ за „Брангалин“, помисли Валънтайн тъжно един час по-късно, когато за пръв път зърна кораба на капитан Горзвал. Той изглеждаше почти готов да бъде разглобен за отпадъци. Беше по-малък и по-стар от другите кораби, които бе видял, и в някой момент от дългата си история корпусът му трябва да се е пробил, защото при ремонта бе станал несъразмерен, шпангоутите му не пасваха добре, а десният му борд изглеждаше причудливо наклонен. Нарисуваните по водолинията очи и зъби бяха загубили лъскавината си, носовото украшение беше сложено накриво, опашните шипове на кърмата — счупени на осемдесет фута от подставките им, може би от яростен удар на някой разгневен дракон, мачтите — загубили някои от реите си. На кораба работеха моряци с ленив и унил вид, и то не особено сръчно — запушваха цепнатините, навиваха въжета и кърпеха платна.

Самият капитан Горзвал имаше изморен и изхабен вид като кораба си. Той беше скандар, не толкова висок, колкото Лизамон Хълтин — всъщност джудже сред своята раса, — с превръзка на едното око и чукан там, където би трябвало да бъде външната му лява ръка. Козината му беше сплъстена и груба; раменете му — приведени, цялата му външност издаваше умора и поражение. Но той се оживи веднага, щом Залзан Кавол го запита може ли да вземе пътници до архипелага Родамаунт.

— Колко?

— Дванайсет. Четирима скандари, един хджорт, петима човеци и един… друг.

— Все поклонници ли, казваш?

— Все поклонници.

Горзвал направи небрежно знака на Господарката и рече:

— Знаете, че е незаконно да се превозват пътници с драконов кораб. Но аз дължа на Господарката отплата за предишни услуги, които съм получавал от нея. Готов съм да направя изключение. Парите в предплата, нали?

— Разбира се — заяви Залзан Кавол.

Валънтайн бързо въздъхна. Корабът беше жалък и разнебитен, а Горзвал — вероятно третокласен мореплавател, преследван от зла съдба, а може би жертва на обикновена некадърност, и все пак той беше съгласен да ги вземе, а никой друг дори не би помислил такова нещо.

Горзвал посочи цената и зачака, явно с изопнати нерви, да се пазарят с него. Той искаше по-малко от половината от онова, което безуспешно бяха предлагали на другите капитани. Залзан Кавол, който се пазареше несъмнено от навик и от чувство за собствено достойнство, се опита да отбие три рояла. Горзвал, явно разтревожен, предложи да намали с роял и половина; Залзан Кавол изглеждаше готов да го обръсне с още няколко крони, ала Валънтайн съжали нещастния капитан и побърза да се намеси:

— Съгласни сме. Кога отплаваме?

— След три дена — отговори Горзвал.

Всъщност се оказаха четири — Горзвал говореше смътно за някаква нужда от допълнително преекипиране, под което подразбираше, както откри Валънтайн, закърпване на няколко твърде сериозни пробойни. Той не беше в състояние да направи това преди постъпването на пътниците му. Лизамон Хълтин доложи, че според мълвата в пристанищните кръчми Горзвал се опитвал да ипотекира част от улова си, за да се сдобие с пари за дърводелците, ала не намерил кандидати. Каза също, че той имал съмнителна репутация: не можело да се разчита на здравия му разсъдък, имал лош късмет, екипажът му бил зле платен и мързелив. Веднъж изпуснал цяло стадо морски дракони и се върнал в Пилиплок с празни ръце; при друг рейс загубил ръката си — откъснало я едно жизнеспособно драконче, което не било чак толкова мъртво, колкото мислел; а през време на последния рейс „Брангалин“ бил блъснат в средата от едно раздразнено животно и едва не отишъл на дъното.

— По-добре — подхвърли Лизамон Хълтин — да се опитаме да преплуваме до Острова.

— Може пък да донесем на нашия капитан повече късмет, отколкото е имал досега — каза Валънтайн.

Слийт се засмя.

— Ако само с оптимизъм може да се стигне до трона, милорд, до зименден ще бъдете в замъка Връхни.

Валънтайн се разсмя заедно с него. Но след катастрофата в Пиурифейн той се надяваше, че не води тези хора към нова катастрофа с тоя противен кораб. В края на краищата те го следваха само на доверие, въз основа на това, което показваха сънищата, магиите и една загадъчна шега на метаморфите: ще бъде срам и огорчение за него, ако в бързината си да стигне до Острова им навлече нови беди. И все пак Валънтайн изпитваше голямо съчувствие към мърлявия Горзвал с дървената ръка. Той може и да беше моряк без късмет, но изглеждаше добър кормчия за един коронал, така преследван от съдбата, че бе успял да загуби трона, паметта и самоличността си за една-единствена нощ!

Само ден преди заминаването на „Брангалин“ Виноркис дръпна Валънтайн настрана и каза със смутен тон:

— Милорд, следят ни.

— Отде знаеш?

Хджортът се усмихна и поглади оранжевите си мустаци.

— Когато някой е вършил малко шпионска работа, лесно разпознава другите шпиони. Забелязах един побелял скандар, който от няколко дена се върти из пристанището и разпитва хората на Горзвал. Един от дърводелците на кораба ми каза, че се интересувал за пътниците, взети от Горзвал, и закъде ще отплаваме.

Валънтайн се навъси.

— Аз пък се надявах, че са загубили следите ни в джунглите!

— Сигурно са ни открили пак в Ни-моя, милорд.

— Тогава ще трябва пак да се загубим от очите им на Архипелага — рече Валънтайн. — И дотогава да се пазим от други шпиони по пътя ни. Благодаря ти, Виноркис.

— Няма защо да ми благодарите, милорд. Това е мое задължение.

На сутринта, когато корабът потегли, от юг задуха силен вятър. Виноркис следеше внимателно за любопитния скандар на пристана, докато се качваха на кораба, ала той не се виждаше никъде; свършил е работата си, предположи Валънтайн, и някой друг доносник по-нататък щеше да продължи наблюдението от името на узурпатора.

Плаваха на изток и на юг; тези драконови кораби бяха свикнали да лавират срещу постоянния неблагоприятен вятър през целия път до ловното поле. Това беше уморително, но не можеше да се избегне, защото морските дракони оставаха в обсега на ловците само през този сезон. „Брангалин“ имаше допълнителна мощност на двигателя, но не особено голяма, тъй като на Маджипур се чувстваше оскъдица на всякакви горива. С известна величава тромавост „Брангалин“ улови страничния вятър и излезе от пилиплокското пристанище в открито море.

Вътрешното море, по-малкото море на Маджипур, делеше Източен Зимроел от Западен Алханроел. То не беше чак толкова незначително — около пет хиляди мили от единия до другия бряг — и все пак представляваше обикновена локва в сравнение с Голямото море, което заемаше по-голямата част от другото полукълбо — океан извън възможностите на корабоплаването, неизброими хиляди мили водни простори. Вътрешното море беше по-близко до човешките мащаби и се прекъсваше по средата между континентите от Острова на съня — сам по себе си толкова голям, че на друг свят с по-малки размери би се смятал за континент — и от няколко крупни островни вериги.

Морските дракони прекарваха живота си в непрекъсната миграция между двата океана. Те обикаляха безспир планетата и доколкото беше известно, тази обиколка траеше с години и дори с десетилетия. Може би една дузина големи стада населяваше океана, движейки се постоянно от запад на изток. Всяко лято едно от тези стада завършваше пътуването си през Голямото море, минавайки южно от Нарабал и нагоре покрай южния бряг на Зимроел по посока на Пилиплок. Тогава ловът им беше забранен, защото по това време в стадото имаше много бременни самки. Малките се раждаха през есента, когато стадото достигнеше до бурните води между Пилиплок и Острова на съня, и годишният лов започваше. От Пилиплок излизаха много драконови кораби. Стадата оредяваха и откъм млади, и откъм стари и оцелелите се връщаха обратно в тропиците, като минаваха южно от Острова на съня, заобикаляха края на дългия алханроелски полуостров Стоиензар и под Алханроел се насочваха на изток, към Голямото море, където можеха да плуват необезпокоявани до времето, когато се върнеха пак при Пилиплок.

От всички животни на Маджипур морските дракони бяха най-големите. Новородени, те бяха малки, дълги не повече от пет-шест фута, ала през целия си живот непрекъснато растяха и продължителността на живота им беше голяма, при все че никой не знаеше точно колко голяма. Горзвал, който позволи на пътниците си да делят трапезата му и се оказа разговорлив човек сега, когато бе оставил тревогите си назад, обичаше да разправя легенди за някои огромни морски дракони. Един, уловен през царуването на лорд Малибор, бил дълъг сто и деветдесет фута, друг — по времето на Конфалюм — двеста и четиридесет, а през периода, когато Престимион бил понтифекс и лорд Декерет коронал, уловили тридесет фута по-дълъг. Ала шампионът, каза Горзвал, бил един, който се появил смело почти при входа на пилиплокското пристанище през царуването на Тимин и лорд Киникен и според достоверни източници имал дължина триста и петнайсет фута. Това чудовище, известно като дракона на лорд Киникен, се изплъзнало невредимо, понеже тогава цялата флота от драконови кораби се намирала далеч в морето. Твърди се, че то било забелязвано още няколко пъти от ловци през следващите векове, най-отскоро през годината, когато лорд Вориакс станал коронал, ала никой досега не го е докосвал с харпун и лошата му слава се носела сред ловците.

— Сега трябва да е около петстотин фута — каза Горзвал — и се моля някой друг морски капитан да има честта да го срещне, когато се върне в наши води.

Валънтайн бе виждал да се продават по пазарите навред из Зимроел малки морски дракони, убити чрез пречупване на гръбначния стълб, изкормени, осолени и изсушени, а веднъж бе опитал тяхното месо, което беше тъмно, жилаво и с остра миризма. По този начин се приготвяха дракони, по-малки от десет фута. Месото на по-големите, докъм петдесет фута, се нарязваше и продаваше в прясно състояние по източния бряг на Зимроел, ала поради трудностите на транспорта не успяваше да намери пазари далеч от морето. Драконите над тази дължина бяха твърде стари, за да могат да служат за храна, ала от месото им се извличаше масло, което се използваше за много цели, като се има предвид, че петролът и други изкопаеми въглеводороди, бяха редки на Маджипур. Костите на морските дракони от всякакви размери се използваха в строителството, защото бяха здрави почти колкото стомана и много по-леснодостъпни, а неизмътените драконови яйца, стотици фунтове от които се намираха в утробата на женските в зряла възраст, се ценяха много в медицината. Драконова кожа, драконови крила, това драконово, онова драконово — всичко имаше някакво приложение и нищо не се губеше.

— Ето например драконово мляко — каза Горзвал, предлагайки на гостите си манерка със светлосинкава течност. — В Ни-моя или Кхинтор биха платили десет крони за една такава манерка. Заповядайте, опитайте го.

Лизамон Хълтин отпи колебливо една глътка и я изплю на пода.

— Драконово мляко или драконова пикня? — запита тя.

Капитанът са усмихна хладно.

— В Дюлорн — рече той — това, което изплюхте, би ви струвало най-малко една крона и ще се чувствате щастливка, ако го намерите. — Побутна манерката към Слийт, който поклати отрицателно глава, а после към Валънтайн. След кратко колебание Валънтайн я допря до устните си.

— Горчиво — каза той — и с вкус на вкиснало, ала не е чак толкова ужасно. Каква е тайната на привлекателността му?

Скандарът се потупа по бедрата.

— Действа еротично! — изгърмя той. — Раздвижва „соковете“! Разпалва кръвта! Удължава живота! — Посочи весело Залзан Кавол, който без покана бе отпил солидна глътка от питието. — Виждате ли? Скандарът знае! Човек от Пилиплок няма нужда да бъде молен, за да пие!

— Драконово мляко ли? — обади се Карабела. — Та те млекопитаещи ли са?

— Да, млекопитаещи. Яйцата се измътват вътре в тях и малките се раждат живи, по десет-дванайсет наведнъж, затуй надлъж и нашир по корема има по цели редици бозки. Чудно ли ви се вижда това, мляко от дракони?

— Аз смятам драконите за влечуги — заяви Карабела, — а влечугите не дават мляко.

— По-добре смятайте драконите за дракони. Искате ли да опитате?

— Не, благодаря — отвърна тя. — „Соковете“ ми нямат нужда от раздвижване.

Храненето в капитанската каюта беше най-приятната част от пътуването, реши Валънтайн. Горзвал, добродушен и непринуден като всички скандари, имаше трапеза с най-различни вина, меса и риби, включително и много драконово месо. Ала самият кораб скърцаше, беше тесен, лошо конструиран и още по-лошо поддържан, а екипажът — една дузина скандари и сбирщина от хджорти и човеци — необщителен и често открито враждебен. Очевидно тези ловци на дракони бяха горди и затворени хора — дори екипажът на такъв неугледен кораб като „Брангалин“ — и не обичаха между тях да има чужди, когато изпълняваха тайнствата си. Само Горзвал се оказа, общо взето, гостоприемен; но явно им беше признателен, защото единствено благодарение на таксата, взета от тях, бе успял да направи кораба си годен за плаване.

Сега се намираха далеч от всякаква суша, в еднообразно обкръжение, където светлосивият океан се сливаше със светлосиньото небе и премахваше всякакво усещане за място и посока. Курсът беше юг-югоизток и колкото повече се отдалечаваха от Пилиплок, толкова по-топъл ставаше вятърът, вече необикновено горещ и сух.

— Ние наричаме вятъра нашето послание — каза Горзвал, — защото иде право от Сувраел. Малък подарък от Краля на сънищата, прекрасен като всичките му други дарове.

Морето беше пусто; нямаше острови, нямаше плаващи дънери, нямаше следа от нищо, дори от дракони. Тази година драконите бяха отишли надалеч по крайбрежието, както правеха понякога, и се топлеха в тропическите води близо до бреговете на Архипелага. От време на време някоя птица гихорна минаваше високо над тях, извършвайки есенната си миграция от островите към Зимърското блато, което съвсем не беше близо до Зимър, а на брега, на петстотин мили южно от Пилиплок; тези дългокраки твари сигурно представляваха съблазнителни мишени, но никой не се прицели в тях. Изглежда, това беше още един морски обичай.

Първите дракони се показаха на втората седмица след заминаването от Пилиплок. Горзвал предрече появяването им един ден предварително, тъй като бе сънувал, че са наблизо.

— Всеки капитан сънува дракони — обясни той. — Съзнанието ни е настроено спрямо тях: усещаме приближаването на душите им. Има един капитан, жена с няколко липсващи зъба, Гуидраг на име, която може да ги сънува една седмица отнапред, а понякога и по-рано. Насочва се право към тях и те винаги се оказват там. Аз не съм чак толкова способен, мога да ги усетя най-много един ден предварително. Ала никой не може да се мери с Гуидраг. Аз правя каквото мога. След още десет-дванайсет часа ще имаме дракони пред носа, гарантирам за това.

Валънтайн не вярваше твърде в гаранциите на скандарския капитан. Ала в средата на сутринта наблюдателят високо на мачтата извика напевно:

— Хей! Виждат се дракони!

Много от тях, четиридесет, петдесет, а може би и повече, се тълпяха точно пред носа на „Брангалин“. Те бяха тромави коремести животни, широки напречно колкото самия „Брангалин“, с дълги дебели шии, едри триъгълни глави, къси опашки, завършващи с плоски лъскави перки, и силно изпъкнали костни гребени по цялата дължина на високите им дъговидни гърбове. Крилата бяха най-чудноватата им особеност — всъщност плавници, защото немислимо беше тези огромни същества да могат да летят, но приличаха много повече на криле, отколкото на плавници, криле като на прилеп, тъмни и кожести, израснали от масивни плътни основи под шията на морския дракон и разперени до половината от дължината на телата им. Повечето дракони държаха крилата си сгънати като плащове, но някои ги бяха разпрострели изцяло, разпервайки ги като ветрила по осите, образувани от дълги, крехки на вид пръстовидни кости, и с тях покриваха водата около себе си на удивително широко пространство, разгъвайки ги като черни навеси.

Повечето от драконите бяха млади, от двайсет до петдесет фута дълги, но имаше и много новородени по около шест фута — те плуваха и пляскаха волно или пък захапваха бозките на майките си, които бяха, общо взето, със средни размери. Ала сред стадото се движеха и няколко чудовища, полупотопени във водата и сънливи, извисявайки гребените на гърба си високо над водата като хълмове в средата на някой плаващ остров. Те бяха невъобразимо обемисти. Трудно можеше да се определи точно големината им, защото, потопени във водата, обикновено задниците им не се виждаха, ала две-три изглеждаха по размери най-малко колкото кораба. Когато Горзвал минаваше край него по палубата, Валънтайн запита:

— Да не би тук да е драконът на лорд Киникен?

Скандарският капитан се подсмихна снизходително.

— Нее, Киникеновият е най-малко три пъти по-голям от тия. Три ли казах? Дори повече от три! Тези едва ли имат сто и петдесет фута. Виждал съм десетки по-големи. Скоро и ти ще видиш, приятелю.

Валънтайн се опита да си представи дракони, три пъти по-големи от най-големите тук. Но съзнанието му се разбунтува. Все едно да се опитва да си представи пълните размери на замъка Връхни: това беше просто невъзможно.

Корабът се приготви за лов. Това беше добре съгласувана операция. Спуснаха лодки, на носа на всяка от които имаше завързан изправен скандар, размахващ копие. Лодките се провираха спокойно между кърмещите дракони, като копиеносецът промушваше един тук, друг там, избирайки жертвите си край майките така, че никоя да не се разгневи от гибелта на всичките си малки. Завързваха тези млади дракони с опашките за лодките; а когато лодките се върнаха при кораба, спуснаха мрежи, за да измъкнат улова. Едва когато хванаха десетина млади дракона, ловците тръгнаха за по-едра плячка. Лодките се прибраха и харпунджията, грамаден скандар с открит тъмносин белег на гърдите там, където козината отдавна е била оскубана, се настани в купола. Без да бърза, той избра оръжието си и го сложи на тетивата на катапулта си, докато Горзвал маневрираше с кораба така, че да има добър прицел към набелязаната жертва. Харпунджията се прицели; драконът продължаваше да плува безгрижно напред; Валънтайн усети, че е затаил дъх и стиска напрегнато ръката на Карабела. Изведнъж лъскавата тъмна дръжка на харпуна отскочи от ръката на стрелеца.

Той се заби до дръжката в издутото рамо на един дракон, дълъг около деветдесет фута, и морето мигновено закипя.

Раненият дракон заудря по повърхността с опашката си и разпери крилете си, които запляскаха по водата с титанична ярост, сякаш животното искаше да хвръкне във въздуха и да се издигне нависоко, влачейки подире си клатушкащия се „Брангалин“. При този пръв неистов изблик на болка драконите-майки също разтвориха криле, за да съберат кърмачетата си под предпазен щит, и с мощни удари на опашката си започнаха да се отдалечават, а най-големите от стадото, истинските чудовища, просто потънаха и изчезнаха, спущайки се в дълбините без особени усилия. Така останаха десетина невръстни дракона, които разбираха, че става нещо тревожно, но не знаеха как да реагират; те плуваха в широки кръгове около ранения си другар, държейки крилете си полуразперени колебливо и пляскайки с тях леко по водата. В това време харпунджията, продължавайки да избира най-спокойно оръжията си, запрати второ и трето в жертвата си близо до първото.

— Лодките! — крещеше Горзвал. — Мрежите!

В този момент започна една странна процедура. Отново спуснаха лодките и ловците загребаха напред. Те се насочиха към кръга от възбудени дракони и хвърлиха във водата някакви гранати, които експлодираха с глух трясък, разпръсквайки дебел слой светложълта боя. Експлозиите и, както изглеждаше, боята хвърлиха останалите дракони в безумен ужас. Плющейки бясно с криле и опашки, те заплуваха бързо и изчезнаха от очите на моряците. Остана само жертвата, съвсем жива, но държана здраво. Тя също плуваше в северна посока, но влачеше подире си цялата грамада на „Брангалин“ и с всеки изминат миг видимо отслабваше от това усилие. Лодкарите с багрилните си гранати се мъчеха да накарат дракона да се приближи повече до кораба; в същото време моряците при мрежите спуснаха една огромна паяжина от тъкан, която чрез някакъв скрит механизъм се разтвори и разпростря над водата и пак се затвори, когато драконът се оплете в бримките й.

— Руданите! — изрева Горзвал и мрежата се вдигна от водата.

Драконът увисна във въздуха. Поради огромната му тежест големият кораб се наклони опасно. Високо горе харпунджията се привдигна в купола си, за да нанесе смъртния удар. Той сграбчи катапулта с четирите си ръце и стреля. Свирепо ръмжене се изтръгна от гърдите му, когато изстреля оръжието, и след миг в отговор агонизиращият дракон издаде глух звук. Харпунът проникна в черепа на дракона точно зад големите като чинии зелени очи. Мощните криле разцепиха въздуха в последна страшна конвулсия.

Останалото беше обикновена касапщина. Руданите вършеха своята работа, драконът беше вдигнат на касапския дръвник и разсичането на трупа започна. Валънтайн погледа малко, докато кървавото зрелище му омръзна: отделянето на маста, изваждането на ценните вътрешни органи, отрязването на крилата и всичко останало. Когато му дойде до гуша, слезе долу, а като се върна след няколко часа, скелетът на дракона се извисяваше над палубата като музеен експонат — голяма бяла дъга с оная чудата тръбна издутина, и ловците се трудеха да разглобят дори и него.

— Изглеждаш мрачен — каза му Карабела.

— Не ми харесва това изкуство — отвърна той.

На Валънтайн се струваше, че с улова от това едно-единствено стадо дракони Горзвал би могъл да напълни целия трюм на кораба си, колкото и голям да беше той. Но бе избрал няколко млади и само един възрастен, съвсем не най-големия, и нарочно бе прогонил другите. Залзан Кавол обясни, че имало норми, определени от Короналите преди векове, за да не се допуска прекомерен улов: стадата трябва да се разреждат, но не и да се изтребват; от кораб, който се върне твърде скоро от рейса си, се иска сметка и му се налагат строги санкции. Освен това необходимо е драконите да се вдигнат бързо на борда, преди да пристигнат хищници, и месото да се преработи бързо, екипаж, който лови прекалено алчно, не ще може да използва улова си ефикасно и изгодно.

Първият улов за сезона като че ли бе направил екипажа на Горзвал по-общителен. От време на време моряците поздравяваха пътниците с кимване на глава, дори сегиз-тогиз се усмихваха и вършеха работата си по-охотно и, кажи-речи, весело. Мрачната им мълчаливост се бе стопила; те се смееха, шегуваха се, пееха на палубата:

Лорд Малибор бе фин и смел

и любеше морето с жар.

Той слезе от Върха със цел

да смаже този дракон-цар.

 

Лорд Малибор за своя лов

приготви чуден кораб нов;

с платна от злато, с мачти здрави —

от слонова ги кост направи.

Валънтайн и Карабела чуха певците — беше екипът, който прибираше маста в бъчви — и отидоха на кърмата, за да чуват по-добре. Карабела бързо научи простата, ясна мелодия и започна да я подрънква тихичко с пръсти на джобната си арфа, добавяйки малки чудновати каденци между строфите.

Лорд Малибор се хвана яко

и по вълните в миг зацепи,

за да намери царя-дракон,

надменен змей с очи свирепи.

 

Лорд Малибор с глас загърмя

и змея призова на бой.

„Ще те намеря, цар Ламя,

и ще те смажа!“ — викна той.

 

„Чух, лорде!“ — змеят огласи

морето и го прекоси.

Две мили беше той висок,

дванайсет дълъг, три широк.

— Гледай — каза Карабела. — Ето го Залзан Кавол.

Валънтайн погледна нататък. Да, там беше скандарът, слушаше от другата страна, близо до релинга, скръстил всичките си ръце, и бръчката на челото му ставаше все по-дълбока. Песента, изглежда, не му правеше удоволствие. Какво ли ставаше с него?

Лорд Малибор излезе пръв

и за борба извади меч.

Потече черна, гъста кръв,

защото беше страшна сеч.

 

Но драконите са лукави

и рядко някой е сразен.

Лорд Малибор, и с мишци здрави,

накрая беше победен.

 

И вещ ловец, това прочел,

ще трябва бдителен да стане!

Че може той, макар и смел,

сам някой дракон да нахрани.

Валънтайн се разсмя и заръкопляска. Залзан Кавол тутакси му хвърли свиреп поглед и закрачи към тях, сякаш настръхнал от възмущение.

— Милорд! — извика той. — Как допускате такова непочтително…

— Не произнасяй толкова високо „милорд“ — тросна се Валънтайн. — Непочтително ли казваш? За какво става дума?

— Неуважение към една ужасна трагедия! Неуважение към един свален коронал! Неуважение към…

— Залзан Кавол! — каза Валънтайн иронично. — Нима толкова държиш на почтителността?

— Аз знам кое е право и кое криво, милорд. Да се подиграват със смъртта на лорд Малибор е…

— По-спокойно, приятелю — рече Валънтайн меко, като сложи ръка на една от исполинските ръце на скандара. — Лорд Малибор е отишъл на място, където е далеч от въпросите на уважението или неуважението. А на мен песента ми направи удоволствие. Щом аз не се обиждам, Залзан Кавол, защо да се обиждаш ти?

Но Залзан Кавол продължаваше да мърмори и да ругае.

— Позволете ми да кажа, милорд, вие още не сте разбрали напълно що е право. На ваше място аз бих отишъл веднага при ония моряци и бих им заповядал никога вече да не пеят такова нещо във ваше присъствие.

— В мое присъствие ли? — повтори Валънтайн с широка усмивка. — Присъствието ми не струва за тях дори колкото драконова плюнка! Та кой съм аз? Пътник, когото едва търпят. Ако им кажа такова нещо, след минута ще се озова зад борда, а след още една ще бъда храна на драконите. А? Размисли върху това, Залзан Кавол! И се успокой, приятелю. Това е само една глупава моряшка песничка.

— Все пак — промърмори скандарът и се отдалечи с тромава походка.

Карабела се изкиска.

— Той гледа толкова сериозно на тази работа.

Валънтайн затананика със затворена уста, после запя:

И вещ ловец, това прочел,

ще трябва…

ще трябва…

бдителен да стане!

— Да, това е — рече той. — Любов моя, ще ми направиш ли една услуга? Когато ония хора свършат работата си, дръпни един от тях настрана — предпочитам червенобрадия, с дебелия басов глас — и го помоли да те научи на думите. А после ти ще ме научиш мен. И може да ги изпея на Залзан Кавол, за да го накарам да се усмихне, нали? Как беше? Я да видим…

„Чух, лорде!“ — змеят огласи

морето и го прекоси.

Две мили беше той висок,

дванайсет дълъг, три широк.

Мина около една седмица, докато съзрат отново дракони, и за това време не само Карабела и Валънтайн научиха песничката, но и Лизамон Хълтин, на която й правеше удоволствие да я реве из палубите с хрипливия си баритон. Ала Залзан Кавол продължаваше да ръмжи и да сумти, колчем я чуеше.

Второто стадо дракони беше много по-голямо от първото и Горзвал позволи да бъдат уловени около две дузини малки, един със средни размери и един великан, дълъг не по-малко от сто и трийсет фута. Това отвори работа на всички моряци през следващите няколко дена. Палубата почервеня от драконова кръв, из целия кораб бяха натрупани кости и крила, тъй като екипажът се стараеше да придаде на всичко такива размери, че да се побере в трюмовете. На капитанската трапеза бяха поднесени деликатеси от най-тайнствените вътрешности на животното и Горзвал, още по-щедър отпреди, извади бъчвички с превъзходни вина, което никой не би очаквал от човек, намирал се на прага на банкрута.

— Пилиплокско златисто — обяви той, разливайки с широка ръка. — Пазех това вино за някакъв специален случай и безспорно сега случаят е такъв. Вие ни донесохте голям късмет.

— Вашите колеги капитани няма да се зарадват, ако чуят това — каза Валънтайн. — Сигурно щяхме да плаваме с тях, ако знаеха какви магьосници сме ние.

— Те губят, ние печелим. За вашето поклонничество, приятели! — провикна се скандарският капитан.

Сега се движеха през все по-спокойни води. Горещият вятър от Сувраел утихна тук, на границата на тропиците, и по-мек, по-влажен бриз задуха към тях от югозапад, от далечния алханроелски полуостров Стоиензар. Водата беше с тъмнозелен оттенък, имаше много морски птици, водораслите растяха на някои места толкова нагъсто, че понякога пречеха на мореплаването, и под самата повърхност се виждаха стрелкащи се яркоцветни риби — плячка на драконите, които бяха месоядни и плуваха с отворени уста през рояци по-дребни морски твари. Архипелагът Родамаунт сега не беше далеч, затова Горзвал възнамеряваше да завърши ловитбата си тук: на „Брангалин“ имаше място за още няколко големи дракона, за други два със средни размери и може би за четиридесетима малки, а после щеше да свали пътниците си и да тръгне за Пилиплок, за да продаде улова си.

— Виждат се дракони! — прозвуча викът на наблюдателя.

Това беше най-голямото стадо досега, стотици дракони, чиито заострени гърбици стърчаха над водата отвред. Два дена „Брангалин“ се движи сред тях, избивайки колкото си щеше. На хоризонта се виждаха и други кораби, но те бяха много далеч, защото строги наредби забраняваха навлизането в чуждо ловно поле.

Горзвал сякаш сияеше от успеха на своя рейс. Самият той често се включваше в екипажите на лодките, което, както подразбра Валънтайн, беше необичайно, и веднъж дори се качи на купола да поработи с харпун. Сега поради тежестта на драконовото месо корабът потъваше до водолинията.

На третия ден драконите все още бяха наблизо около тях, клането никак не ги плашеше и не искаха да се разпръсват.

— Още един голям — заричаше се Горзвал — и после тръгваме за островите.

Той избра за последна мишена един, дълъг осемдесет фута.

Валънтайн беше отегчен, дори повече от отегчен от избиването и когато харпунджията запрати третото си копие в жертвата, се извърна и закрачи към другия край на палубата. Там намери Слийт и двамата застанаха до парапета, загледани на изток.

— Мислиш ли, че можем да видим Архипелага оттук? — попита Валънтайн. — Жадувам да стъпя пак на твърда земя и ноздрите ми да престанат да се пълнят с миризма на драконова кръв.

— Погледът ми е остър, милорд, ала от тук до островите има още два дена път и мисля, че дори моето зрение не е безгранично. Но… — Слийт остана с отворена уста. — Милорд…

— Какво има?

— Някакъв остров плава към нас, милорд!

Валънтайн се взря, но отначало не можа да види нищо: беше сутрин и ярко огнено сияние се разливаше по морската повърхност. Но Слийт улови ръката на Валънтайн, посочи с нея и чак тогава Валънтайн видя. Ръбест драконов гръб пореше водата, гръб, който се движеше все напред и напред, а под него смътно се забелязваше огромно, невероятно туловище.

— Драконът на лорд Киникен! — произнесе Валънтайн със задавен глас. — И иде право към нас!