Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

3

Пътят от езерото минаваше през все по-пустинна местност. Дебелата тъмна наносна почва на наводнената равнина се замени с рохкав, песъчлив керемиденочервен слой, който поддържаше оскъдна съковита и бодлива растителност. Тук пътят стана по-неравен, нямаше вече настилка, а представляваше само неправилна чакълеста пътека, виеща се постепенно нагоре към ниските възвишения, които деляха областта на Рогхоиз от пустинята на равнината Велализиер.

Ерманар разпрати разузнавачи с надежда да открие проходим път откъм обърнатата към езерото страна на възвишенията и по този начин да избегне приближаването до разрушения град. Но такъв път нямаше, само няколко ловджийски пътечки, които пресичаха твърде неравна за колите им местност. Така че не им оставаше нищо друго, освен да се прехвърлят през възвишенията и да се спуснат отвъд в обитаваните от духове места.

Късно следобед започнаха спускането от другата страна. Трупаха се гъсти облаци — навярно вилнееше буря сега в горната част на долината Глейдж. При залез те се разпростряха на западния склон като голямо кърваво петно. Точно преди смрачаване в облачната покривка се появи пролука и бликна троен лъч тъмночервена светлина, която озари равнината, обливайки със странно фантастично сияние просналите се необятни развалини на Велализиер.

Местността беше осеяна с големи блокове син камък. Величествена стена от издялани монолити, по на два и на някои места по на три пласта един над друг, се опасваше повече от миля от западната периферия на града, завършвайки внезапно в купчина натъркаляни каменни кубове. По-наблизо все още се виждаха очертанията на големи порутени сгради — цял форум от палати, дворове, базилики и храмове, полузаровени под движещите се пясъци на равнината. На изток се издигаше редица от шест гигантски заострени пирамиди с тясна основа, разположени близо една до друга в права линия, и останките от седма пирамида, която явно е била съборена с огромна енергия, защото отломките й бяха пръснати в обширна дъга около нея. Точно отпред, където планинският път навлизаше в града, имаше две просторни каменни платформи, издигащи се на осемдесет стъпки над равнината и достатъчно широки, за да маневрира една значителна армия. В далечината Валънтайн забеляза огромната яйцевидна форма на нещо като арена с високи стени и с много прозорци, в единия край на която зееше грубо нащърбен отвор. Размерите на всичко бяха изумителни, изумителна беше и огромната площ. В сравнение с това място безименните развалини от другата страна на Лабиринта, където херцог Насимонт за пръв път ги бе срещнал, изглеждаха съвсем нищожни.

Пролуката в облаците внезапно се затвори. Изчезнаха и последните лъчи дневна светлина; а когато се спусна нощта, разрушеният град се превърна просто в място на безформена неразбория, на хаотични издатини на пустинния хоризонт.

— Пътят, милорд, минава, между тези платформи, през групата постройки точно зад тях и около шестте пирамиди и излиза от северната страна — каза Насимонт. — Трудно ще ни бъде да се движим по него на тъмно, дори при лунна светлина.

— Няма и да се опитваме да се движим на тъмно. Ще се разположим на лагер тук и ще потеглим чак на сутринта. Аз възнамерявам да изследвам развалините тази нощ, докато сме тук. — Това накара Ерманар да изсумти и да се прокашля глухо. Валънтайн погледна дребния офицер, чието лице беше посърнало и унило. — Кураж — прошепна той. — Мисля, че духовете ще ни оставят на мира тази вечер.

— Милорд, за мен тая работа не е шега.

— Аз съвсем не се шегувам, Ерманар.

— Нима ще навлезете в развалините сам?

— Сам ли? Не, нямам такова намерение. Делиамбър, ще дойдеш ли с мен? Слийт? Карабела? Залзан Кавол? А ти, Насимонт — веднъж си се измъкнал жив оттук; ти имаш по-малко основание да се страхуваш тук, отколкото който и да било от нас. Какво ще кажеш?

Разбойническият главатар се усмихна.

— Аз съм на ваше разположение, лорд Валънтайн.

— Добре. А ти, Лизамон?

— Разбира се, милорд.

— Значи имаме отряд от седем изследователи. Ще тръгнем след вечеря.

— Осем изследователи, милорд — каза Ерманар тихо.

Валънтайн се намръщи.

— Едва ли ще има нужда от…

— Милорд, заклех се да не се отделям от вас, докато Замъкът не стане отново ваш. Ако вие влезете в мъртвия град, аз също ще вляза с вас в мъртвия град. В случай че опасностите са въображаеми, няма от какво да се боим, ако ли пък действително съществуват, моето място е до вас. Моля ви, милорд.

Ерманар изглеждаше напълно искрен. Лицето му беше изопнато, изражението му — напрегнато, но, помисли си Валънтайн, повече от безпокойство, че може да не бъде допуснат да участва в похода, отколкото от страх, че вероятно нещо се спотайва в развалините.

— Отлично — рече Валънтайн. — Осемчленен отряд.

Тази вечер луната, беше почти пълна и студената й ярка светлина открояваше града до най-малките подробности, разкривайки безпощадно последиците от хилядогодишна запуснатост така, както не бе ги разкрило по-мекото, по-фантастично червено сияние на здрача. На входа една изтъркана и почти нечетлива плоча известяваше, че Велализиер е кралски исторически резерват съгласно заповед на коронала лорд Симинейв и понтифекса Калинтейн. Но те бяха управлявали преди около пет хиляди години и, изглежда, оттогава това място едва ли е било поддържано както трябва. Камъните на двете големи платформи от двете страни на пътя бяха напукани и грапави. В цепнатините между тях растяха малки бурени с тънки стъбла, които с непоколебимо търпение разбиваха огромните блокове: на някои места между един и друг блок вече зееха процепи, достатъчно широки, за да се вкоренят големи храсти. Вероятно след един-два века цяла гора от сплетена дървовидна растителност щеше да превземе тези платформи и грамадните квадратни блокове щяха да се загубят от очите.

— Всичко това трябва да се разчисти — рече Валънтайн. — Аз ще наредя развалините да се възстановят такива, каквито са били, преди да започне да ги обрасва тази растителност. Как е могло да се допусне подобно занемаряване?

— Никой не се интересува от това място — каза Ерманар. — Никой няма да си помръдне дори пръста за това място.

— Поради духовете ли? — запита Валънтайн.

— Понеже е на метаморфите — обади се Насимонт. — Това го прави двойно прокълнато.

— Двойно ли?

— Не знаете ли преданието, милорд?

— Разкажете ми го.

— Във всеки случай с тази легенда съм отрасъл — подзе Насимонт. — Когато метаморфите управлявали Маджипур, Велализиер бил столица, е, преди двайсет, двайсет и пет хиляди години. Той бил най-големият град на планетата. Два-три милиона метаморфи живеели тук и от цял Алханроел идвали хора от далечните племена да отдадат почит. Преобразяващите се уреждали празненства на тези платформи, а на всеки хиляда години устройвали специално празненство, свръхпразненство, и за да отбележат всяко от тях, строели по една пирамида, тъй че градът е най-малко на седем хиляди години. Но грехът пуснал корени. Не знам какви неща смята за грях метаморфът, но каквито и да са били, те се разпространили тук. Велализиер станал столица на всякакви пороци. И метаморфите от провинциите се отвратили, а после се възмутили и един ден дошли тук, разбили храмовете, съборили повечето от градските стени, разрушили местата, където се вършели греховете, и отвели гражданите в заточение и робство. Знаем, че не са ги избили, понеже тук е много разпространено иманярството — както знаете, аз самият съм се занимавал малко с това — и ако е имало заровени няколко милиона скелета тук, непременно щяха да бъдат намерени. И тъй, градът бил разрушен и изоставен дълго преди първите човеци да дойдат на това място, и върху него тегнело проклятие. Реките, които напоявали града, били преградени с язове и отклонения. Цялата равнина се превърнала в пустиня. И от петнайсет хиляди години тук не е имало жива душа освен духовете на ония, които загинали при разрушаването на града.

— Разкажете докрай — обади се Ерманар.

Насимонт повдигна рамене.

— Това е всичко, което зная, колега.

— Духовете — повтори Ерманар. — Тия, които витаят тук. Знаете ли колко време им е писано да бродят из развалините? Докато метаморфите не започнат отново да управляват Маджипур. Докато не си възвърнат планетата и последните от нас не станат роби. И тогава Велализиер ще бъде построен пак на старото място, по-величествен отпреди, и ще бъде провъзгласен отново за столица на преобразяващите се, и душите на умрелите най-после ще излязат изпод камъните, които ги притискат там.

— Значи още дълго ще стоят под камъните — рече Слийт. — Ние сме двайсет милиарда, а те — само една шепа и живеят в джунглите — че каква заплаха е това?

— Те чакат вече осем хиляди години, откакто лорд Стиамот сломил силата им — отвърна Ерманар. — И ще чакат още осем хиляди, ако е нужно. Но мечтаят Велализиер да се възроди и няма да се откажат от тази мечта. Понякога насън съм ги чувал да кроят планове за деня, когато кулите на Велализиер ще се извисят отново, и това ме плаши. Затуй не ми е приятно да остана тук. Усещам, че бдят над това място… чувствам омразата им навред около нас като нещо витаещо из въздуха, нещо невидимо, но реално…

— Значи този град е прокълнат от тях и същевременно свещен за тях — каза Карабела. — Нищо чудно, че трудно можем да разберем как работят мозъците им!

Валънтайн се заспуща по пътечката. Градът му вдъхваше благоговение. Опита се да си го представи такъв, какъвто е бил някога, нещо като предисторически Ни-моя, място на величие и богатство. А сега? Гущери с мънистени мигащи очи припкаха от камък на камък. Бурени бяха обрасли нагъсто по величествените церемониални булеварди. Двайсет хиляди години! Как ли би изглеждал Ни-моя след двайсет хиляди години? Или Пидруид, или Пилиплок, или Петдесетте големи града по склоновете на върха? Дали тук, на Маджипур, изграждаха цивилизация, която щеше да трае вечно, колкото, разправяли, щяла да трае цивилизацията на стария матерен свят Земята? Или, питаше се той, някой ден облещени туристи ще обикалят порутените останки на Замъка, Лабиринта и Острова и ще се мъчат да отгатнат какво значение са имали те за древните? Досега сме карали добре, рече си Валънтайн, мислейки за хилядите години на мир и стабилност. Ала напоследък възникваха раздори; нормалният ред беше нарушен; кой знае какво щеше да се случи. Метаморфите, победените и прокудени метаморфи, имали нещастието да владеят свят, до който се е домогвал друг, по-силен народ, може би още не бяха казали последната си дума.

Внезапно Валънтайн се спря. Какъв беше оня звук отпред? Стъпки? И пробягване на сянка по скалите? Валънтайн се взря напрегнато в мрака пред себе си. Сигурно е някакво животно, помисли си той. Нощна твар пълзи наоколо да търси храна. Нали духовете нямат сенки? А може би имат? Но тук няма духове, мислеше си Валънтайн. Никъде не съществуват духове.

И все пак…

Той се промъкна предпазливо няколко крачки напред. Тук беше твърде тъмно, имаше твърде много улици с порутени постройки, водещи във всички посоки. Той се бе присмивал на Ерманар, ала страховете на Ерманар някак се натрапваха на въображението му. Представяше си неприветливи, тайнствени метаморфи, промъкващи се между съборените сгради извън зрителното му поле — призраци от незапомнени времена… безтелесни силуети, невеществени образи…

И после стъпки, несъмнено стъпки зад него…

Валънтайн се обърна рязко. Просто Ерманар потичваше подире му.

— Почакайте, милорд!

Валънтайн го остави да го настигне. Насили се да се отпусне, макар че пръстите му странно трепереха. Сложи ръце зад гърба си.

— Не трябваше да се отдалечавате — каза Ерманар. — Зная, че гледате леко на опасностите, които си въобразявам, че ги има тук, но все пак такива опасности може да съществуват. Вие сте задължен пред всички нас да се грижите повече за сигурността си, милорд.

Другите се присъединиха към тях и бавно и мълчаливо продължиха напред през осветените от луната развалини. Валънтайн не спомена нищо за това, което му се бе сторило, че вижда и чува. Сигурно е било просто някакво животно. И наистина скоро се появиха животни: особен вид малки маймуни, може би сродни на горските братя, които се приютяваха в срутените сгради, и няколко пъти ги стреснаха, лазейки по камъните. Из полумрака се стрелкаха бързо насам-натам и нощни млекопитаещи от по-низш вид, минтуни или дроли. Но, запита се Валънтайн, дали маймуните и дролите вдигат шум, подобен на стъпки?

Повече от час осмината навлизаха все по-навътре и по-навътре в развалините. Валънтайн надничаше предпазливо във вдлъбнатините и процепите, изучаваше внимателно всяко тъмно кътче.

Когато минаваха през останките от една рухнала базилика, Слийт, който вървеше сам малко по-напред, уплашено се върна обратно, за да каже на Валънтайн:

— Чух нещо особено от онази страна, ей там вътре.

— Дух ли, Слийт?

— Може и да е, доколкото разбирам. Или просто разбойник.

— Или пък скална маймуна — подхвърли Валънтайн небрежно. — Аз вече чух какви ли не шумове.

— Милорд…

— Да не би да си се заразил от страха на Ерманар?

— Мисля, че достатъчно се повъртяхме тук, милорд — каза Слийт с тих, напрегнат глас.

Валънтайн поклати глава.

— Ще внимаваме в тъмните кътчета. Но тук има да се види още много.

— По-добре вече да се връщаме, милорд.

— Кураж, Слийт.

Жонгльорът повдигна рамене и се извърна. Валънтайн се взря в мрака. Той не подценяваше острия слух на Слийт, който жонглираше със завързани очи, ориентирайки се само по звука. Но да избягат от това място на чудесии, понеже чуват странни прошумолявания и стъпки в далечината — не, не толкова скоро, не толкова прибързано.

Все пак той започна да се придвижва по-предпазливо, стараейки се да не предава безпокойството си на другите. Духовете на Ерманар може да не съществуваха, но все пак е лудост да не бъдеш внимателен в този необикновен град.

И докато изследваха една от най-богато украсените сгради в централната част — място на дворци и храмове, Залзан Кавол, който вървеше начело, внезапно се спря, когато един скален къс, блъснат отгоре, с трясък се търколи почти в нозете му. Той изруга и изръмжа:

— Тези смрадливи маймуни…

— Не, според мен това не са маймуни — каза тихо Делиамбър. — Там горе има нещо по-голямо.

Ерманар освети с фенерче надвисналия корниз на една съседна постройка. За миг се мярна някакъв силует, може би човешки; после изчезна. Без да се колебае, Лизамон Хълтин затича към другата страна на сградата, следвана от Залзан Кавол, който размахваше енергомета си. Слийт и Карабела поеха в обратната посока. Валънтайн понечи да тръгне с тях, но Ерманар го улови за ръката и го задържа с неочаквана сила, като каза извинително:

— Не мога да ви позволя да се излагате на опасност, милорд, когато нямаме представа…

— Стой! — долетя мощният гръмлив глас на Лизамон Хълтин. В далечината се чу шум на боричкане, а после като че някой се закатери по купищата изпадала зидария по не твърде призрачен начин. Валънтайн гореше от нетърпение да узнае какво става, ала Ерманар беше прав: короналът на Маджипур нямаше право да се впуща подир неизвестен враг в мрака на такова непознато място.

Чуваше пъшкания, викове и писък на болка. След няколко минути Лизамон Хълтин се появи отново, влачейки някакъв човек, който имаше на рамото си звездната емблема на коронала. Тя го бе обгърнала с една ръка през гърдите, а краката му висяха на една педя от земята.

— Шпиони — обяви тя. — Дебнат там горе, следят ни. Мисля, че бяха двама.

— Къде е другият? — попита Валънтайн.

— Може да е офейкал — отвърна великанката. — Залзан Кавол тръгна по петите му. — Тя изтърси пленника си пред Валънтайн и го задържа на земята, притискайки го с крак през кръста.

— Пусни го да стане — каза Валънтайн.

Човекът се изправи. Той изглеждаше ужасѐн. Ерманар и Насимонт го претърсиха грубо за оръжия, но не намериха нищо.

— Кой си ти? — запита Валънтайн. — Какво правиш тук?

Отговор не последва.

— Можеш да говориш. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш звездния знак на ръката си. От войските на коронала ли си?

Кимване.

— Пратен си тук да ни следиш?

Пак кимване.

— Знаеш ли кой съм аз?

Човекът се вторачи безмълвно във Валънтайн.

— Можеш ли да говориш? — попита Валънтайн. — Имаш ли глас? Кажи нещо. Каквото и да е.

— Аз… ако аз…

— Добре. Значи можеш да говориш. Питам те повторно: знаеш ли кой съм аз?

Със слаб шепот пленникът отвърна:

— Казват, че искате да откраднете трона на коронала.

— Не — рече Валънтайн. — Грешиш, приятелю. Крадецът е тоя, който седи сега в замъка Връхни. Аз съм лорд Валънтайн и искам да ми се закълнеш във вярност.

Човекът гледаше втренчено, объркан, недоумяващ.

— Колко бяхте там горе? — попита Валънтайн.

— Моля ви, сър…

— Колко?

Мрачно мълчание.

— Позволете ми да му поизвия ръката — помоли Лизамон Хълтин.

— Не е нужно. — Валънтайн се приближи повече до свилия се от уплаха човек и каза благо: — Сега ти не разбираш нищо, ала след време всичко ще ти се изясни. Аз съм истинският коронал и в името на клетвата да ми служиш те моля сега да отговориш. Колко бяхте там горе?

Душевна борба бе изписана върху лицето на човека. Бавно, неохотно, смутено той отвърна:

— Само двама, сър.

— Да повярвам ли?

— Кълна се в Господарката, сър!

— Двама. Добре. Откога ни следите?

— От… от Луманзар насам.

— С какви нареждания?

Пак колебание.

— Да… да следим движенията ви и да се върнем в лагера на сутринта.

Ерманар се намръщи.

— Което значи, че сега другият е вероятно на половин път до езерото.

— Така ли мислиш?

Беше грубият, рязък глас на Залзан Кавол. Скандарът се промъкна помежду им и изтърси пред Валънтайн като чувал картофи тялото на втора фигура със звездната емблема. Енергометът на Залзан Кавол бе пробил дупка в него от гърба до гърдите.

— Гоних го около половин миля, милорд. Бързокрак дявол, да му се не види! Движеше се по-пъргаво от мен по купчините камъни и искаше да ми се изплъзне. Заповядах му да спре, ала продължаваше да тича, и тогаз…

— Заровете го някъде по-далеч от пътеката — отсече Валънтайн.

— Милорд! Сгреших ли, като го убих?

— Нямал си друг изход — изрече Валънтайн с по-мек тон. — По-добре да беше го уловил жив. Но не си могъл, тъй че не си имал друг изход. Отлично, Залзан Кавол.

Валънтайн се извърна. Убийството го бе потресло, не можеше да се преструва на равнодушен. Този човек бе умрял само защото беше верен на коронала или на човека, когото смяташе за коронал.

Гражданската война бе взела първата си жертва. Кръвопролитието бе започнало тук, в този град на мъртвите.