Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

12

Това не беше веселото изкачване на върха, което Валънтайн си бе представял. С победата в Бомбифейлската равнина той бе почувствал, че от плещите му пада голямо бреме, защото не виждаше други пречки между себе си и крайната си цел. Бе очаквал спокойно пътуване към Вътрешните градове, победен пир в Бомбифейл, докато Барджазидът се спотайва горе, обзет от мрачни предчувствия, после връхната точка — влизането в Замъка, залавянето на узурпатора, провъзгласяването на Валънтайн отново за коронал, всичко да се развие с грандиозна неизбежност. Ала сега тази приятна фантазия беше разбита. Те бързаха отчаяно нагоре и от минута на минута небето ставаше все по-тъмно и по-тъмно, вятърът от върха — все по-силен, въздухът — остър и щипеш. Какво ли мислеха за тези промени в Бомбифейл, Перитол, Бангълкод и още по-нависоко — в Халанкс, в Морпините и в самия Замък? Сигурно съзнаваха, че предстои нещо ужасно, тъй като цялата прекрасна земя около замъка Връхни страдаше от необичайни студени ветрове и благодатният следобед се превръщаше в тайнствена нощ. Разбираха ли каква участ ги очаква? Какво правеха хората в Замъка — дали полагаха неистови усилия да се доберат до климатичните машини, които техният луд коронал бе спрял, или пък узурпаторът бе наредил те да бъдат барикадирани и поставени под охрана, тъй че смъртта да порази всички, без да прави разлика?

Бомбифейл беше вече наблизо. Валънтайн със съжаление го отмина, защото след ожесточената битка хората му бяха уморени; но ако си починеха сега в Бомбифейл, щяха да почиват там завинаги.

Затова — все нагоре и нагоре в настъпващата нощ. Но колкото и бързо да се придвижваха, това беше твърде бавно за Валънтайн, който си представяше ужасените тълпи, събиращи се по големите площади на градовете — огромни безредни пълчища уплашени, разплакани хора, които се обръщат един към друг, гледат небето и викат: „Лорд Валънтайн, спаси ни!“ и дори не знаят, че мургавият човек, към когото отправят молитвите си, е виновникът за тяхното унищожение. Виждаше мислено как жителите на Върха рукват с милиони по пътищата, започват страшно паническо преселване към по-долните нива — безнадеждно, обречено, бясно, безполезно усилие да изпреварят смъртта. Валънтайн си представяше също как езици пронизителен зимен въздух се плъзгат надолу по склоновете, лижат прекрасните растения на Толингарската бариера, смразяват каменните птици на Фурибъл, попарват разкошните градини на Стий и Минимул, превръщат каналите на Хоикмар в заледени равнини. Създавано в течение на осем хиляди години, сега това чудо — замъкът Връхни — щеше да бъде унищожено само за миг от безумието на една студена и коварна душа.

На Валънтайн се струваше, че само ако се протегне, ще докосне Бомбифейл. Неговите стени и кули, съвършени и сърцераздирателно красиви дори при тази необикновена гаснеща светлина, го канеха. Но той продължаваше напред, напред и все напред, вече бързаше по стръмния планински път, застлан с много стари блокчета от червен камък. Колата на Елидат беше близо до неговата отляво, тази на Карабела — отдясно, а недалеч се движеха Слийт, Залзан Кавол, Ерманар, Лизамон Хълтин и цялото многочислено пълчище от бойци, което бе събрал по дългия си път. Всички бързаха подир господаря си, без да разбират каква участ ще сполети света, но съзнаваха, че това е апокалиптичен миг, когато едно огромно зло беше на път да възтържествува, и единствено със смелост, смелост и бързина можеха да осуетят победата му.

Устремен напред, Валънтайн стискаше пестници и само със силата на волята си се мъчеше да накара колата да се изкачва по-нагоре. Делиамбър до него го умоляваше да бъде спокоен и търпелив. Но как? Как, когато самият въздух около замъка Връхни се изсмукваше молекула по молекула и настъпваше най-тъмната от всички нощи?

— Гледай — каза Валънтайн. — Виждате ли дърветата от двете страни на пътя — ония с пурпурните и златисти цветове? Те са халатинги, засадени преди четиристотин години. Когато се разцъфтят, в Хай Морпин се устройва празненство и хиляди хора танцуват по пътя под тях. А виждаш ли, виждаш ли сега? Листата вече се сбръчкват, почерняват по краищата. Те никога не са живели при такива ниски температури, а студът едва-що започва. Какво ли ще стане с тях след осем часа? И какво ли ще стане с хората, които са обичали да танцуват под тях? Щом листата увяхват от едно обикновено застудяване, Делиамбър, какво ли ще им се случи при един истински мраз или сняг? Сняг на замъка Връхни! Сняг и дори нещо по-лошо от сняг, когато въздухът изчезне, когато всичко под звездите се оголи, Делиамбър…

— Все още не сме загубени, милорд. Кой град е оня над нас?

Валънтайн се взря през сгъстяващите се сенки.

— Хай Морпин — градът на удоволствията, където стават игрите.

— Мислете за игрите, които ще станат там идущия месец, милорд, за да се ознаменува възвръщането ви на трона.

Валънтайн кимна.

— Да — рече той без ирония. — Да. Ще мисля за игрите идущия месец, за смеха, виното, цветовете по дърветата, песните на птиците. Няма ли начин този флотер да се движи по-бързо, Делиамбър?

— Той се носи във въздуха — каза врунът, — но все пак не лети. Имайте търпение. Замъкът е наблизо.

— Има още часове дотам — каза Валънтайн мрачно.

Той се мъчеше да възстанови душевното си равновесие. Напомняше си за Валънтайн жонгльора, за оня невинен млад човек, който се криеше някъде вътре в него, застанал сред Пидруидския стадион и превърнал се само в ръце и очи, ръце и очи, за да изпълнява току-що заучените от него номера. Спокойно, спокойно, спокойно, стой в центъра на душата си, помни, че животът е само игра, пътуване, кратко развлечение, че короналите могат да бъдат гълтани от морски дракони, да се мятат из реки, да бъдат осмивани от изпълняващи пантомима метаморфи в дъжделива гора, и какво от това? Но сега тези неща бяха жалко утешение. Вече не се касаеше за патилата на един човек, които в очите на Божествения бяха нещо съвсем дребно, макар и този човек да беше крал. Един милиард невинни живота бяха застрашени тук заедно с едно творение на блестящо изкуство, този връх, може би единствен по рода си в целия космос. Валънтайн гледаше напрегнато дълбоките бездни на притъмняващото небе, където, както се опасяваше, скоро звездите щяха да засветят посред бял ден. Там горе имаше звезди, безброй светове, но дали във всички тези светове съществуваше нещо, което би могло да се сравни със замъка Връхни и Петдесетте града? И мигар всичко това щеше да загине само за един следобед?

— Хай Морпин — рече Валънтайн. — А се надявах връщането ми в него да бъде по-щастливо.

— Спокойствие — прошепна Делиамбър. — Днес го отминаваме. Някой ден ще дойдем в него с радост.

— Да.

Бляскавата ефирна тъкан, каквото представляваше Хай Морпин, се разкри пред погледа отдясно, фантастичен град, град на игрите, целият чудо и блян, град, изплетен от златни нишки, или поне така си бе мислил често Валънтайн като дете, когато наблюдаваше прекрасните му сгради. Сега той го погледна бегло и извърна бързо очи. От Хай Морпин до покрайнините на Замъка оставаха десет мили — секунда, миг.

— Има ли име този път? — попита Делиамбър.

— Голямото калинтейско шосе — отвърна Валънтайн. — Хиляди пъти съм пътувал по него, Делиамбър, до града на удоволствията и обратно. Полята около него са така подредени, че през всеки ден от годината цъфти нещо и все в приятни цветови съчетания, жълто до синьо, червено и оранжево раздалечени едно от друго, бяло и розово по краищата, а погледни сега, погледни как цветята са се извърнали от нас, клюмнали са на стъбълцата си…

— Дори и студът да ги унищожи, те могат да се посадят наново — рече Делиамбър. — Но все още има време. Тези растения сигурно не са толкова крехки, колкото си мислите.

— Аз усещам студа по тях като по собствената ся кожа.

Сега се намираха на най-горните склонове на върха, толкова високо над равнините на Алханроел, като че ли почти бяха достигнали някакъв друг свят или някаква луна, надвиснали неподвижно от маджипурското небе.

Тук всичко завършваше с фантастична панорама от извисяващи се на възбог заострени върхове и чукари. Самият връх сякаш се целеше в звездите с хиляди копия и сред тези необикновено изящни каменни остриета се издигаше причудливо заоблената гърбица на най-високото място, където преди осем хиляди години лорд Стиамот смело бе настанил имперската си резиденция, за да отбележи победата си над метаморфите, и където оттогава коронал след коронал бяха ознаменували своето царуване, добавяйки стаи, пристройки, шпилове, назъбени стени и парапети. Замъкът се простираше на хиляди акри площ необхватен, сам по себе си град, лабиринт, по-заплетен дори от свърталището на понтифекса. И замъкът се намираше точно пред тях.

Беше вече тъмно. Студената безмилостна светлина на звездите блестеше над главите им.

— Сигурно вече няма въздух — прошепна Валънтайн. — Смъртта ще настъпи скоро, нали?

— Това е истинска нощ, а не самото бедствие — отвърна Делиамбър. — Ние пътувахме цял ден без почивка и не сте усетили как минава времето. Вече е късен час, Валънтайн.

— Ами въздухът?

— Изстудява се. Разрежда се. Но още не е изчезнал.

— И значи има време?

— Има време.

Минаха последния главозамайващ завой на калинтейнското шосе. Валънтайн го помнеше добре: завоят, който опасваше като остра дъга склона на планината и за пръв път разкриваше пред зашеметените пътници гледката на Замъка.

Никога досега Валънтайн не бе виждал Делиамбър смаян.

Със сподавен глас магьосникът запита:

— Какви са ония сгради, Валънтайн?

— Замъкът — отговори той.

Да, Замъкът. Замъкът на лорд Малибор, замъкът на лорд Вориакс, замъкът на лорд Валънтайн. Отникъде не можеше да се види цялата постройка и дори някаква значителна част от нея, ала оттук поне се забелязваше един внушителен отрязък, грамада от зидария и тухли, издигаща се етаж върху етаж, плетеница върху плетеница, извиваща се спираловидно около себе си, танцуваща към върха така, че обайваше погледа, сияеща от блясъка на милион светлини.

Страховете на Валънтайн се разсеяха, мрачното му настроение премина. В замъка на лорд Валънтайн лорд Валънтайн не можеше да изпитва скръб. Той си идваше у дома и каквато и рана да бе нанесена на света, тя скоро щеше да заздравее.

Калинтейнското шосе завършваше на площад Дизимаул, който се простираше пред южното крило на Замъка — огромно открито пространство, застлано с калдъръм от зелен порцелан, със златна звездна емблема в средата. Тук Валънтайн се спря и слезе от колата, за да събере военачалниците си.

Духаше студен остър вятър, силен и пронизващ.

— Няма ли врати? — попита Карабела. — Нима ще трябва да го обсаждаме?

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Врати няма. Че кой би нахлул в Замъка на коронала? Просто ще влезем през Дизимаулската арка ей оттатък. Но щом се озовем вътре, може да се сблъскаме пак с неприятелски войски.

— Охраната на Замъка е под мое командуване — обади се Елидат. — Аз ще се справя с нея.

— Добре. Да продължаваме нататък, да поддържаме връзка помежду си, да се уповаваме на Божествения. На сутринта ще се съберем да отпразнуваме победата си, заклевам ви се, че това ще стане.

— Да живее лорд Валънтайн! — провикна се Слийт.

— Да живее! Да живее!

Валънтайн вдигна ръце — и в знак на благодарност, и за да възпре врявата им.

— Ще празнуваме утре — рече той. — Тази нощ ще се бием и дано това бъде последната битка!