Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (45)

3

Треймон беше градът на прочутите дървета-къщи, известни из цял Маджипур. През втория си ден на брега Валънтайн отиде да ги разгледа в крайбрежния район точно на юг от устието на река Трей.

Дърветата-къщи не растяха никъде другаде освен в наносната равнина на Трей. Те имаха къси тумбести дънери подобно на Дуиките, макар и не толкова дебели, а кората им беше красиво бледозелена, със силна лъскавина. От тези бъчвовидни стволове стърчаха яки сплескани клони, които се извиваха нагоре и навън като пръстите на две ръце, сплетени в основата, и от клон на клон се премятаха лозовидни издънки, които се прилепваха на много места и създаваха уютно чашковидно оградено място.

Дървесните жители на Треймон оформяха своите жилища според вкусовете си, като преплитаха гъвкавите клони така, че да образуват стаи и коридори, и ги завързваха на място, докато естественото слепване на клон с клон направеше сглобката постоянна. Дърветата даваха крехки и сладки листа за салата, ароматни кремави цветове, чийто прашец беше слабо възбуждащо средство, тръпчиви синкави плодове, използвани за много цели и сладък светъл сок, който лесно се добиваше и служеше за вино. Всяко дърво живееше по хиляда години и дори повече; семействата ги пазеха ревниво; десет хиляди дървета изпълваха равнината, всички напълно развити и заселени. Валънтайн видя няколко слабички фиданки в покрайнините на района.

— Тези — му бе казано — са току-що засадени, за да заместят няколкото, които умряха през последните години.

— Къде отива семейството, когато дървото му умре?

— В града — отговори разводачът, — в така наричаните от нас жалейни къщи, докато новото дърво порасне. Това може да продължи двайсет години. Ние се боим от такова нещо, но то се случва само на едно от цели десет поколения.

— А няма ли начин дърветата да се отглеждат другаде?

— Нито на сантиметър по-далеч от мястото, където ги виждате. Те виреят единствено при нашия климат и само в почвата, на която стоите, могат да стигнат до пълна зрялост. Другаде живеят по година-две като закърнели дребосъци.

Валънтайн прошушна на Карабела:

— Във всеки случай можем да опитаме. Дали не биха могли да отделят малко от ценната си почва за градината на лорд Валънтайн.

Тя се усмихна.

— Поне едно мъничко дърво-къща — местенце, където да можеш да отидеш, когато грижите на управлението ти натежат много, да се сгушиш между листата, да дишаш аромата на цветята и да береш плодовете — ох, да можеше да имаш такова нещо!

— Някой ден ще го имам — каза Валънтайн. — И ще седиш до мен в него.

Карабела го изгледа уплашено.

— Аз ли, милорд?

— Ако не ти, кой друг тогава? Доминин Барджазид ли? — Той докосна леко ръката й. — Нима мислиш, че общите ни скитания ще завършат, щом стигнем до замъка Връхни?

— Да не говорим сега за такива неща — рече му тя строго. Към водача се обърна с по-висок тон: — А тези млади дръвчета… как се грижите за тях? Поливате ли ги често?

От Треймон имаше няколко седмици път с бърза флотерна кола до Лабиринта, който се намираше в южната централна част на Алханроел. Местността тук представляваше предимно низина, с плодородна червена почва в речната долина и бедна, сива песъчлива почва извън нея, и с придвижването на Валънтайн и свитата му навътре селищата оредяваха все повече. От време на време преваляваше дъжд, но той, изглежда, попиваше веднага в рохкавата земя. Времето беше топло и понякога потискащо горещо. Ден след ден се нижеха в приятно, еднообразно пътуване. За Валънтайн това пътуване беше напълно лишено от обаянието и тайнствеността — сега подсилвани от носталгия — на месеците, когато прекосяваше Зимроел с изящния фургон на Залзан Кавол. Тогава всеки ден му се струваше като навлизане в неизвестното, с нови проблеми на всеки завой и непрекъснатото вълнение от играта, когато спираха в непознати градове да дават представления. А сега? Всичко се вършеше от адютантите му. Той ставаше отново принц — макар и принц с всъщност твърде скромно могъщество, с едва ли повече от стотина сподвижници — и съвсем не беше уверен, че желае това.

Към края на втората седмица пейзажът рязко се промени, местността стана неравна и хълмиста, сега от сухото, дълбоко набраздено плато се издигаха черни плоски възвишения. Единствената растителност, която вирееше тук, бяха дребни постали храсти, тъмни сплетени растения с малки восъчни листа, а на по-високите склонове — бодливи, подобни на свещници израстъци, призрачно бели лунни кактуси, двойно по-високи от човешки бой. Малки дългокраки животинки с червена козина и пухкави жълти опашки припкаха неспокойно насам-натам и изчезваха в дупки, щом някой флотер се приближеше прекалено много до тях.

Делиамбър обяви:

— Това е началото на Пустинята на Лабиринта. Скоро ще видим каменните градове на древните.

Валънтайн се бе приближил до Лабиринта от другата страна, от север, по времето, когато бе ходил в него през прежния си живот. Там също имаше пустиня и се намираше големият град Велализиер, из чиито развалини бродеха духове; но той се бе спуснал от замъка Връхни с речен кораб, избягвайки всички злочести мъртви земи около Лабиринта. Тази сурова и неприветлива област беше нещо ново за него. Отначало я намери за привлекателно странна, особено при залез слънце, когато необятното безоблачно небе се изпъстряше с причудливи ивици в теменужен цвят и обгорената земя придобиваше зловещ метален облик. Но след няколко дни голотата и суровостта престанаха да му доставят наслада и станаха обезпокоителни, смущаващи, заплашителни. Нещо в този остър пустинен въздух може би действаше неблагоприятно на сетивата му. Той никога преди не бе навлизал в пустиня, защото такива нямаше в Зимроел, нямаше ги и в добре напоявания Алханроел освен това вътрешно гнездо на сухота. Пустинните условия той свързваше със Сувраел, който твърде често бе спохождал в неспокойните си сънища; и сега не можеше да се отърси от мисълта, колкото и глупава и чудновата да беше, че отива на среща с Краля на сънищата.

След известно време Делиамбър каза:

— Ето ги развалините.

Трудно беше отначало да се отличат от пустинните скали. Валънтайн виждаше само натъркаляни тъмни монолити, сякаш разпръснати презрително от ръката на някой великан, образуващи малки петна на всяка една-две мили. Но постепенно започна да различава форми: това беше част от стена, това — основа на някакъв каменен дворец, а това — може би олтар. Всичко беше строено в титанични мащаби, макар че отделните групи развалини, полупокрити от движещ се пясък, бяха невзрачни усамотени предни постове.

Валънтайн подвикна на кервана да спре на едно необикновено обширно пространство, осеяно с развалини, и поведе разузнавателен отряд към мястото. Докосваше камъните внимателно, страхувайки се да не извърши някакво светотатство. Камъкът беше студен, гладък на пипане, покрит с тънка кора от твърди като кожа жълти лишеи.

— Дело на метаморфите ли е всичко това? — попита той.

Делиамбър повдигна рамене.

— Така смятаме, но никой не знае.

— Чувал съм да се говори — забеляза адмирал Азенхарт, — че първите заселници човеци построили тези градове скоро след Кацането и че те били разрушени през време на гражданските войни, преди понтифексът Дворн да установи властта си.

— Разбира се, малко летописи са оцелели от ония времена — каза Делиамбър.

Азенхарт погледна накриво вруна.

— Значи вие сте на противоположно мнение?

— Аз ли? Аз? Но аз нямам абсолютно никакво мнение за събития отпреди четиринайсет хиляди години. Не съм толкова стар, колкото смятате, адмирале.

Йерархката Лоривейд произнесе със сух, дебел глас:

— Първите заселници едва ли са строили толкова далеч от морето. И едва ли са се мъчили сами да мъкнат такива огромни каменни блокове.

— Значи и вие смятате, че това са градове на метаморфите? — запита Валънтайн.

— Метаморфите са диви варвари, които живеят в джунглите и танцуват, за да докарат дъжд — каза Азенхарт.

Лоривейд, явно ядосана от намесата на адмирала, със сприхава решителност се произнесе:

— Според мен това е съвсем вероятно. — И добави към адмирал Азенхарт: — Не са варвари, адмирале, а бежанци. Всъщност може да са паднали от по-високо положение.

— По-право изтикани — вметна Карабела.

— Правителството трябва да предприеме проучвания на тези развалини, ако вече не е направило това — рече Валънтайн. — Нужно е да научим нещо повече за предчовешките цивилизации на Маджипур и ако тези места са принадлежали на метаморфите, може да помислим да им дадем за попечител някакъв крал. Ние…

— На развалините не им трябват никакви други попечители освен тия, които вече имат — обади се внезапно нов глас.

Валънтайн се обърна изненадан. Иззад един монолит бе изскочила чудновата фигура — мършав, почти безплътен мъж на шейсет или седемдесет години, със свирепо святкащи очи, разположени в изпъкнали костеливи орбити, и с тънка, широка, почти беззъба уста, сега изкривена в подигравателна усмивка. Беше въоръжен с дълъг тесен меч и облечен в необикновена дреха, направена изцяло от червената кожа на пустинните животни. На главата си имаше шапка от пухкава жълта кожа, която свали с тържествен жест, правейки дълбок, широк поклон. Когато се изправи, ръката му лежеше върху дръжката на меча.

Валънтайн запита учтиво:

— Да не би да се намираме пред един от тези попечители?

— Не само един — отвърна непознатият. И от скалите тихомълком слязоха осем или девет подобни причудливи същества, сухи и костеливи като първото и, подобно на него, всички пременени в мъхнати кожени гамаши и куртки и със смешни кожени шапки на главата. Всички носеха мечове и всички до един изглеждаха готови да ги употребят. Зад тях се появи втора група, сякаш се материализира от въздуха, а после трети, доста многочислен отряд, общо трийсет-четирийсет на брой.

Отрядът на Валънтайн се състоеше от единайсет души, повечето невъоръжени. Другите бяха назад, във флотерите, на двеста ярда от главното шосе. Докато стояха тук и обсъждаха тънкостите на древната история, бяха се оставили да попаднат в обкръжение.

Главатарят запита:

— С какво право минавате оттук?

Валънтайн чу как Лизамон Хълтин се прокашля глухо. Видя също как Азенхарт се наежи. Но Валънтайн им даде знак да кротуват.

— Може ли да зная с кого разговарям? — попита той.

— Аз съм херцог Насимонт от Ворнек краг. Господар на Западните покрайнини. Около мен виждате най-знатните благородници на моето царство, които ми служат вярно във всички отношения.

Валънтайн не си спомняше за провинция, известна под названието Западните покрайнини, нито за такъв херцог. Сигурно бе забравил отчасти географските си познания, когато са се ровили в съзнанието му; но смяташе, не чак до такава степен. И все пак не се осмели да се шегува с херцог Насимонт.

Произнесе тържествено:

— Нямаме намерение да нарушаваме границите ви, ваша светлост, като минаваме през вашите владения. Ние сме пътници, отиваме в Лабиринта по работа с понтифекса и ни се стори, че това е най-прекият път от Треймон до там.

— Така е. Но по-добре да бяхте отишли при понтифекса по не толкова пряк път.

Лизамон Хълтин внезапно ревна:

— Я не ни се пречкайте! Имате ли представа кой е този човек?

Ядосан, Валънтайн щракна с пръсти на великанката, за да я накара да млъкне. Насимонт отвърна вежливо:

— Ни най-малка. Но ако ще да е самият лорд Валънтайн, пак не може да мине лесно оттук. Всъщност за лорд Валънтайн ще бъде по-трудно, отколкото за всеки друг.

— Имате ли някаква особена разпра с лорд Валънтайн? — попита Валънтайн.

Разбойникът се изсмя дрезгаво.

— Короналът е най-омразният ми враг.

— Но тогава вие би трябвало да се опълчите срещу цялата цивилизация, защото всеки е дал клетва за вярност на коронала и в името на реда трябва да се противопостави на неговите врагове. Наистина ли сте херцог и не признавате властта на коронала?

— Не — на този коронал — отвърна Насимонт. Той прекоси невъзмутимо откритото пространство, което го делеше от Валънтайн, ръката му продължаваше да лежи върху меча, и се взря внимателно в него. — Ти носиш разкошни дрехи. Миришеш на градски удобства. Сигурно си богат, живееш в голяма къща някъде високо на Върха и имаш слуги, които угаждат на всичките ти изисквания. Какво би казал, ако някой ден всичко това ти бъде отнето, а? Ако по прищявка на някой друг бъдеш хвърлен в нищета?

— Вече съм препатил такова нещо — каза Валънтайн спокойно.

— Нима, сега? Ти, който пътуваш с тази кавалкада от флотери, заобиколен от свитата си? Кой си ти впрочем?

— Лорд Валънтайн, короналът — отговори Валънтайн без колебание.

Горящите очи на Насимонт пламнаха от гняв. За миг изглеждаше като че ще изтегли меча си; после, сякаш това му се стори шега, твърде допадаща на собствения му свиреп нрав, той се успокои и каза:

— Да, ти си коронал толкова, колкото аз съм херцог. Е, добре, лорд Валънтайн, твоята любезност ще ме възнагради за досегашните ми загуби. Таксата за минаване през зоната на развалините днес е хиляда рояла.

— Нямаме такава сума — рече Валънтайн кротко.

— Тогава ще трябва да лагерувате с нас, докато лакеите ти я донесат. — Насимонт махна на хората си. — Хванете ги и ги вържете. Пуснете един — тоя, вруна да бъде пратеникът. — И каза на Делиамбър: — Вруне, занеси вест на ония във флотерите, че задържаме тия хора тук срещу откуп от хиляда рояла, които трябва да ни се предадат в едномесечен срок. И ако се върнеш с войска вместо с пари, е, имай предвид, че ние познаваме тези хълмове, а на блюстителите на закона не са познати. И повече няма да видите никого от хората си жив.

— Почакай — рече Валънтайн, когато хората на Насимонт пристъпиха напред. — Разкажи ми каква разпра имаш с коронала.

Насимонт се навъси.

— Миналата година той мина през тази част от Алханроел на връщане от Зимроел, където извършваше голямата обиколка. Тогава аз живеех в предпланините на връх Еберсинул, който е обърнат към езерото Айвъри, отглеждах рика, туйол и милайл и плантацията ми беше най-хубавата в провинцията, защото родът ни я обработва от шестнайсет поколения. Короналът и свитата му отседнаха у мен, понеже аз можех да го посрещна най-добре. И тъй в разгара на жътвата на туйол той дойде тук със стотиците си хрантутеници и лакеи, неизброимите си придворни, с добитък колкото да опасе до оголване половин континент, и от един звездоден до следващия пиха така, че пресушиха избите ми, буйстваха из полята и изпогазиха посевите, като пиянска шега подпалиха с факли фамилната къща, разрушиха яза и наводниха нивите ми, разориха ме напълно за собствено развлечение и после си отидоха, като дори не съзнаваха какво са сторили, а и не ги беше грижа. Сега всичко е в ръцете на лихварите, а аз живея сред скалите на Ворнек краг с благосклонното позволение на лорд Валънтайн и приятелите му, и къде е справедливостта? Ще ти струва хиляда рояла да се измъкнеш от тези древни развалини, странниче, и макар да нямам лоши чувства към теб, ще ти прережа гръкляна така хладнокръвно, както хората на лорд Валънтайн пробиха яза ми, и като тях няма да ме е грижа, ако не си получа парите. — Той се извърна и каза пак: — Вържете ги.

Валънтайн пое дълбоко дъх с дробовете си, затвори очи и, както го бе учила Господарката, се остави да потъне в буден сън, в транса, който задействаше диадемата му. И понесе съзнанието си към мрачната и огорчена душа на господаря на Западните покрайнини, и я обля с обич.

Това усилие наложи да напрегне всичката сила, която имаше у себе си. Той се олюля, стегна краката си и се облегна на Карабела, като сложи едната си ръка на рамото й, зачерпи допълнителна енергия и жизненост от нея и я препращаше към Насимонт. Чак сега разбра колко скъпо струваше на Слийт сляпото жонглиране, защото това изсмукваше цялата му жизненост. И все пак дълги минути поддържа преливането на душата си.

Насимонт стоеше като смразен, извил тялото си така, че беше полуизвърнат от него, приковал очи в очите на Валънтайн. Валънтайн държеше душата му в неотслабваща хватка и я обливаше със съчувствие, докато най-сетне непоклатимите неприязнени чувства на Насимонт омекнаха, отрониха се и се смъкнаха от него като черупка, и тогава в този внезапно станал уязвим човек Валънтайн вмъкна видение на всичко, което го бе сполетяло след свалянето му в Тил-омон толкова отдавна, всичко това съсредоточено в една-единствена ослепително светла точка.

Прекъсна контакта и олюлявайки се, политна силно към Карабела, която го задържа здраво.

Насимонт гледаше Валънтайн втренчено като човек, току-що докоснат от Божествения.

После падна на колене и направи звездния знак.

— Милорд… — произнесе той пресипнало, с едва доловим звук, изтръгнат дълбоко от гърлото му. — Милорд… простете ми… простете…