Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Корекции от gogo_mir

Част втора
Книга на метаморфите

1

Гхайрогският град Дюлорн беше архитектурно чудо, град, блестящ като скреж, който се простираше на двеста мили нагоре и надолу от центъра на големия Дюлорнски пролом. Макар и да заемаше такава огромна площ, посоката на града беше предимно вертикална: големи сияйни кули с чудновата конструкция, но строго сдържани по материал, които се извисяваха като изтънени зъби от меката, богата на гипс почва. Единственият разрешен строителен материал в Дюлорн беше характерният за областта камък — лек, ефирен калцит с висок коефициент на пречупване на светлината, който блестеше като фин кристал, или може би като диамант. От него дюлорнци бяха съградили своите островърхи извисяващи се постройки и ги бяха украсили с парапети и балкони, с огромни, внушителни висящи контрафорси, с високи конзолни подпори, със сталактити и сталагмити с искрящи фасетки, с тънки като дантела мостове високо над улиците, с колонади, куполи, пандантиви и пагоди. Жонгльорската трупа на Залзан Кавол, приближавайки се до града от запад, стигна до него почти точно на пладне, когато слънцето беше точно над главата и по стените на исполинските кули като че играеха езици от бял пламък. Валънтайн затаи дъх от удивление. Такъв огромен град! Такава чудна гледка на светлини и форми!

Четиринайсет милиона души живееха в Дюлорн, правейки го един от най-големите градове на Маджипур, макар и съвсем не най-големият. На континента Алханроел, както бе чувал Валънтайн, град с такива размери не би бил нищо особено и дори тук, на по-пасторалния континент Зимроел, имаше много градове като него и дори такива, които го надминаваха. Но положително никой град не можеше да се сравнява с него по красота, мислеше си той. Дюлорн беше студен и пламенен — и двете едновременно. Блестящите му шпилове настойчиво привличаха вниманието като хладна, неустоима музика, като пронизителните звуци на мощен орган, които кънтят из космическия мрак.

— Тук няма да се завираме в селски странноприемници! — извика Карабела щастливо. — Ще разполагаме с хотел, с фини чаршафи и меки възглавници!

— Ще бъде ли Залзан Кавол толкова щедър? — попита Валънтайн.

— Щедър ли? — засмя се Карабела. — Той няма избор. Дюлорн предлага само луксозни квартири. Ако преспим тук, ще спим или на улицата, или като херцози: средно положение няма.

— Като херцози — повтори Валънтайн. — Да спим като херцози. Защо не?

Тази сутрин, преди да напуснат странноприемницата, той я бе заклел да не казва никому нищо за снощните събития, нито на Слийт, нито на когото и да било от скандарите, нито дори на съногадател, ако сметнеше за нужно да потърси такъв. Бе поискал от нея да се закълне в името на Господарката, на понтифекса и на коронала, че ще пази мълчание. Освен това я бе заставил да продължава да се държи с него така, като че винаги е бил и до края на живота си ще си остане просто Валънтайн скитащият жонгльор. За да изтръгне от нея тази клетва, Валънтайн бе говорил със сила и достойнство, подобаващи на коронал, така че бедната Карабела, коленичила и разтреперана, отново се уплаши от него, като че той носеше звездната корона. Валънтайн се почувства твърде неудобно от това, защото съвсем не беше убеден, че необикновените сънища от предишната нощ трябва да се приемат за чиста монета. Но все пак тези сънища не можеха да се отхвърлят лекомислено, тъй че трябваше да се вземат предпазни мерки, да се пази тайна и да се лавира. Тези машинации бяха нещо необичайно за него. Той накара и Аутифон Делиамбър да даде клетва, като при това се питаше доколко може да се доверява на един врун, и то магьосник, но в гласа на Делиамбър като че ли звучеше искреност, когато се заклеваше да пази тайната.

— А кой друг знае за тия неща? — попита Делиамбър.

— Само Карабела. И я обвързах със същото обещание.

— Нищо ли не си казвал на хджорта?

— На Виноркис ли? Нито думица. Защо питаш?

Врунът отговори:

— Той те следи прекалено внимателно. Задава твърде много въпроси. Никак не ми харесва.

Валънтайн повдигна рамене.

— Не е трудно да намразиш хджортите. Но от какво се страхуваш?

— Той прекалено много крие мислите си. Ореолът му е тъмен. Избягвай го, Валънтайн, може да те вкара в беля.

Жонгльорите влязоха в града и поеха по широките бляскави булеварди към хотела си, водени от Делиамбър, който, изглежда, имаше отпечатана в главата си карта на всяко кътче на Маджипур. Фургонът спря пред една кула с изумителна височина и поразителна фантазия в архитектурата, постройка с минарета, дъговидни сводове и блестящи осмоъгълни прозорци. Като слезе от фургона, Валънтайн застана прав, мигайки с отворена от захлас уста.

— Изглеждаш, като че някой те е цапардосал с бухалка по главата — подхвърли Залзан Кавол дрезгаво. — Никога досега ли не си виждал Дюлорн?

Валънтайн направи уклончив жест. Празната му памет не му говореше нищо за Дюлорн; но кой може да забрави този град, след като го е видял веднъж?

Изглежда, че все пак трябваше да отговори нещо.

Той просто запита:

— Има ли нещо по-прекрасно в целия Маджипур?

— Да — отговори скандарът-исполин. — Паница гореща супа. Чаша силно вино. Цвъртяща пържола на открит огън. Красивата архитектура не се яде. Самият замък Връхни не струва дори колкото едно вонящо лайно за гладен човек. — Залзан Кавол изсумтя самодоволно и като вдигна багажа си, влезе в хотела.

Валънтайн подвикна смаяно подире му:

— Но аз имах предвид само красотата на градовете!

Телкар, обикновено най-мълчаливият от скандарите, се обади:

— Залзан Кавол се възхищава от Дюлорн повече, отколкото би предположил. Но никога не би признал това.

— Той признава само възхищението си от Пилиплок, където сме родени — вметна Гибор Хаерн. — Смята, че е измяна да кажеш добра дума за друго място.

— Шшт! — извика Ерфон Кавол. — Иде!

Най-големият им брат се бе показал отново на вратата на хотела.

— Е? — избумтя Залзан Кавол. — Защо висите така? Репетиция след трийсет минути! — Жълтите му очи святкаха като очи на горски звяр. Той изръмжа, стисна заканително четирите си пестника и пак изчезна.

Странен работодател, помисли си Валънтайн. Той подозираше, че някъде дълбоко под тази рунтава козина се крие блага и дори — кой знае? — добра душа. Ала Залзан Кавол се стараеше всячески да се държи като мечок.

Жонгльорите бяха ангажирани да дадат представление в Постоянния цирк на Дюлорн, където през всеки час на деня и всеки ден на годината ставаше общинско увеселение. Гхайрогите, които преобладаваха в този град и в околната провинция, не спяха нощем, а сезонно — по два-три месеца непрекъснато, главно през зимата, и в будно състояние бяха ненаситни на развлечения. Според Делиамбър те плащали добре и никога не се намирали достатъчно пътуващи артисти в тази част на Маджипур, които да задоволят нуждите им.

Когато трупата се събра за следобедната репетиция, Залзан Кавол съобщи, че тазвечерното представление ще се състои между четири и шест часа след полунощ. Валънтайн беше недоволен от това. Специално тая нощ той очакваше с нетърпение указанията, които можеха да му дадат сънищата след важните разкрития от миналата нощ. Но имаше ли вероятност да му се явят показателни съновидения, ако прекараше на сцената най-плодоносните часове от нощта?

— Можем да поспим по-рано — забеляза Карабела. — Сънищата идват по всяко време. Да не би да имаш насрочена среща за послание.

Това беше язвителна, дразнеща забележка, особено от страна на човек, който доскоро бе треперил от страхопочитание пред него. Той се усмихна, за да покаже, че не се е обидил — забелязваше неувереността, която се криеше под насмешката, — и каза:

— Може изобщо да не заспя, като знам, че трябва да стана толкова рано.

— Накарай Делиамбър да те докосне като нощес — предложи тя.

— Предпочитам да намеря сам пътя си към съня — рече той.

Така и стори, след напрегнат следобед на упражнения и сита вечеря от изсушено на вятъра говеждо и студено синьо вино в хотела. Тук си бе взел самостоятелна стая и преди да се тръшне на леглото — с прохладни, опънати чаршафи, както бе казала Карабела, достойни за херцог, — той насочи душата си към Господарката на острова и я помоли да му прати послание — това беше позволено и често се вършеше, макар че рядко излизаше сполучливо. Сега се нуждаеше най-много от помощта на Господарката. Ако наистина беше свален коронал, тогава тя му беше майка и тялом, и духом и можеше да потвърди самоличността му и да го напъти в диренията му.

Когато потъна в сън, се опита да види във въображението си Господарката и нейния Остров, да се пресегне към нея през хилядите мили и да създаде мост, някаква искра на съзнание над тази огромна пропаст, по която тя да установи връзка с него. Пречеха му празнотите в паметта му. Можеше да се предположи, че всеки възрастен маджипурец познава лицето на Господарката и географията на Острова така, както познава лицето на собствената си майка и околностите на своя град, ала осакатеният мозък на Валънтайн му предаваше главно празноти, които въображението му трябваше да запълва с налучкване. Как бе изглеждал образът й, изрисуван от фойерверките през оная нощ в Пидруид? Заоблено усмихнато лице, дълга гъста коса. Добре. А останалото? Да речем, че косата е черна и лъскава, черна като косата на синовете й лорд Валънтайн и покойния лорд Вориакс. Очите са кестеняви, топли, живи. Устните — пълни, бузите — с малки трапчинки, тънка мрежа от бръчици в ъгълчетата на очите. Внушителна, силна жена, да, и се разхожда из градина сред пищни цъфнали храст жълти танигали, камелии, елдирони и пурпурни туали, всичко кипящо от тропически живот; поспира се да откъсне някой цвят, забожда го в косата си и продължава нататък по бели мраморни плочи, които лъкатушат между храстите, докато най-сетне излиза в обширен каменен вътрешен двор, издълбан в склона на хълма, спира се там и се заглежда надолу към многобройните тераси, спускащи се на широки дъги към морето. И гледа на запад, към далечния Зимроел, затваря очи, мисли за загубения си син — скитник, изгнаник в града на гхайрогите, събира сили и праща нежни послания на надежда и насърчение към Валънтайн, прокуден в Дюлорн…

Валънтайн потъна в дълбок сън.

И докато сънуваше, Господарката наистина дойде при него. Срещна я не на склона под градината, а в някакъв безлюден град сред пустош, развалини от проядени от времето пясъчникови колони и разбити олтари. Приближиха се един към друг от противоположните страни на един порутен форум под призрачна лунна светлина. Но лицето й беше забулено и тя го държеше извърнато от него: той я позна по гъстите кичури на тъмната й коса и по аромата на кремавия елдирон зад ухото й, и разбра, че се намира пред Господарката на острова, ала искаше усмивката й да стопли душата му на това студено място, желаеше утехата на кротките й очи, но виждаше само булото, раменете, главата й отстрана.

— Майко? — запита той неуверено. — Майко, аз съм Валънтайн! Не ме ли познаваш? Погледни ме, майко!

Тя прелетя край него като дух, скри се между две пречупени колони, по които бяха изписани сцени из делата на великите коронали, и изчезна.

— Майко? — подвикна той.

Сънят бе свършил. Валънтайн се мъчеше да я накара да се върне, но не успя. Събуди се и докато лежеше вторачен в мрака, виждаше отново онази забулена фигура и търсеше смисъла. Тя не бе го познала. Нима беше преобразен толкова много, че дори собствената му майка не можа да разбере кой се крие в това тяло? Или пък той никога не е бил неин син, тъй че нямаше причина тя да го познае? Никой не беше в състояние да му отговори. Ако душата на тъмнокосия лорд Валънтайн бе вселена в тялото на светлокосия Валънтайн, Господарката на острова не бе дала никакъв знак за това и той се намираше в такова дълбоко неведение, както когато склопи очи.

Какви глупости ме преследват, мислеше си Валънтайн. Какви невероятни догадки, какви щуротии!

Отпусна се отново и заспа.

И, както му се стори, почти веднага една ръка докосна рамото му и някой го задруса така, че най-после неохотно се събуди. Беше Карабела.

— Два часът след полунощ — каза му тя. — Залзан Кавол иска след половин час да слезем при фургона. Сънува ли?

— Нещо незавършено. А ти?

— Аз стоях будна — отговори Карабела. — Така ми се струваше най-спокойно. Някои нощи човек предпочита да не сънува. — Когато той започна да се облича, тя попита свенливо: — Ще ме приемеш ли пак в твойта стая, Валънтайн?

— Искаш ли?

— Аз дадох клетва да се държа с теб така, както се държах преди… преди да разбера… Ох, Валънтайн, бях толкова уплашена! Но да. Да, нека бъдем пак другари и дори да се любим. Утре вечер!

— Ами ако съм коронал?

— Моля те. Не задавай такива въпроси.

— Ами ако съм?

— Ти ми заповяда да те наричам Валънтайн и да те смятам за Валънтайн. И така ще правя, ако ми позволиш.

— Вярваш ли, че съм коронал?

— Да — прошепна тя.

— И това не те плаши вече?

— Мъничко. Съвсем мъничко. Ти все още ми се виждаш обикновен човек.

— Добре.

— Разполагах с един ден, за да свикна с положението. И съм под клетва. Трябва да те смятам за Валънтайн. Заклех се пред властниците за това. — Тя се подсмихна дяволито. — Заклех се пред коронала да се преструвам, че не си коронал, затова трябва да остана вярна на клетвата си и да се отнасям безцеремонно с теб, да те наричам Валънтайн, да не показвам, че се страхувам от теб, и да се държа така, като че ли нищо не се е променило. Значи утре вечер мога да дойда на леглото ти?

— Да.

— Обичам те, Валънтайн.

Той я притегли леко към себе си.

— Благодаря ти, че превъзмогна страха си. Обичам те, Карабела.

— Залзан Кавол ще се разсърди, ако закъснеем — рече тя.