Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (8)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Носът ми

Майка ми имаше дълъг нос, баща ми широк, а аз съм с комбинация от двете. Носът ми е голям. Единствения човек, когото познавах със значително по-голям нос от моя, ми беше преподавател в началното училище и освен това имаше малки очи, почти незабележима брадичка и беше абсурдно слаб. Приличаше на кръстоска между фламинго и допотопно земеделско сечиво, и по време на силен вятър походката му беше доста нестабилна. Освен това доста се криеше.

Аз също исках да се крия. Като малък години наред ме подиграваха най-безжалостно заради носа ми, докато един ден не се случи да зърна профила си в двойка ъглови стъкла, и не ми се наложи да призная, че в всъщност е доста смешен. От този момент хората престанаха да се подиграват с носа ми и вместо това започнаха да ме подиграват най-безжалостно затова, че употребявах думи като „всъщност“, което и се случва до ден днешен.

Една от по-любопитните характеристики на носа ми е, че не приема никакъв въздух. Трудно е за разбиране и дори за вярване. Проблемът е много отдавнашен, още откогато бях малък и живеех в къщата на баба ми. Баба ми беше местният представител на дружеството за защита на животните, което означаваше, че къщата й винаги беше пълна с болни кучета и котки, а понякога имаше и някой друг язовец, бялка или гълъб.

Някои бяха повредени физически, други психически, но ефектът им върху мен бе да повреждат сериозно способността ми да се съсредоточавам. Във въздуха гъмжеше от животински косми и прах, носът ми беше постоянно възпален и течеше, и кихах на всеки петнайсет секунди. Поради това всичко, което не успеех да изследвам, развия и доведа до някакъв логичен край за петнайсет секунди, биваше насилствено изхвърляно от главата ми, заедно със солидна доза секрети.

Някои казват, че имам склонност да мисля и пиша в изречения от един ред, и ако в тази критика има някаква истина, то е почти сигурно, че навикът бе развит, докато живеех при баба си.

От къщата на баба ми се спасих, като отидох в началното училище, където за пръв път през живота си можех да дишам. Това новооткрито блаженство продължи цели две седмици, докато не започнах да тренирам ръгби. В първите пет минути на първия мач през живота ми успях да си счупя носа в собственото си коляно, което, макар очевидно да бе изключително постижение, има върху мен същия ефект, какъвто имаха онези геоложки катаклизми върху цели цивилизации в романите на Райдър Хагард — запечата ме за външния свят успешно и завинаги.

Най-различни УНГ специалисти по най-различни времена предприемаха мащабни спелеоложки експедиции в носовите ми проходи, но повечето се оттегляха в душевен потрес. Тези, които не се оттегляха в душевен потрес, не се връщаха изобщо, поради което понастоящем са по-скоро част от проблема, отколкото от неговото решение.

Единственото, заради което някога съм се изкушавал да пробвам кокаин, е зловещото предупреждение, че наркотикът разяжда хрущялните прегради. Ако вярвах, че наистина може да си пробие път през хрущялните ми прегради, щях с радост да изсмъркам цяла кофа кокаин и да го оставя да разяжда колкото прегради си поиска. Разколеба ме обаче наблюдението върху приятели, които го смъркаха с кофи, и чиято способност за съсредоточаване беше по-малка и от моята.

Затова, за момента съм се примирил с факта, че носът ми е по-скоро декоративен, отколкото функционален. Подобно на космическия телескоп „Хъбъл“, той е едно значително инженерно постижение, но всъщност не го бива за нищо, освен за евтини майтапи.

 

„Ескуайър“, лятото на 1991