Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (49) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 6

НА ДРУГАТА СУТРИН времето беше толкова отвратително, че дори не заслужаваше името си и затова Дърк реши да го нарича Стенли. Стенли не беше някакъв хубав проливен дъжд. В един прочистващ въздуха проливен дъжд нямаше нищо лошо. Стенли беше нещо, което един проливен дъжд не беше лошо да прочисти от въздуха. Стенли беше кален, досаден и потискащ, като огромна потна фигура, която се притиска до теб в метрото. Стенли не валеше, но от време на време плюеше хората през редките си зъби.

Дърк стоеше навън в Стенли.

Актьорът го караше да чака вече час и нещо и на Дърк му се щеше да се беше придържал към собственото си мнение, че актьорите спят до обед. Наместо което се беше изтъпанчил рано-рано в 8:30 пред апартамента на актьора, след което беше престоял един час под някакво дърво.

Вече ставаше почти час и половина. Имаше един кратък момент на въодушевление, когато пристигна някакъв куриер на мотоциклет и донесе малък пакет, но толкова. Дърк се спотайваше на двайсетина метра от вратата на актьора.

Случката с Пристигането на Моторизирания Куриер го изненада малко. Актьорът не изглеждаше от най-преуспелите. Повече приличаше на „онези дето ходят да чукат на хората по вратите“ етап от кариерата си, отколкото на „да му носят сценариите на крака“ етап.

Времето се влачеше. Дърк беше прочел малката си колекция от вестници два пъти и беше проверил съдържанието на портфейла и на джобовете си няколко пъти: обичайната колекция от визитки на хора, с които не помнеше да се е запознавал, неидентифицируеми телефонни номера върху хартиени огризки, кредитни карти, чекова книжка, паспортът му (изведнъж си спомни, че го беше оставил в друго сако, когато обектът му вчера се беше задържал по-дълго пред витрината на една туристическа агенция), четката му за зъби (никога не пътуваше без четката си за зъби, вследствие на което тя беше абсолютно неизползваема), и бележникът му.

Даже провери хороскопа си в единия вестник, същият, който се списваше от един негов дискредитиран приятел, подвизаващ се безскрупулно под името Великия Заганца. Първо погледна какво пишеше за другите зодиакални знаци, просто да разбере в какво настроение е бил ВЗ. Благосклонно, поне на пръв поглед. „Способността ви да предвиждате нещата отдалеч ще ви помогне да преодолеете незначителни трудности, когато Меркурий…“, „Изминалите седмици подложиха търпението ви на изпитание, но нови възможности ще се появят, когато слънцето…“, „Гледайте да не позволявате на околните да се възползват от добрината ви. Твърдата воля ще ви е особено нужна, когато…“ Отегчителни дрънканици. Зачете собствения си хороскоп. „Днес ще се запознаете с тритонен носорог на име Дезмънд.“

Дърк сгъна ядосано вестника и точно в този момент вратата ненадейно се отвори. Появи се актьорът с целенасочено изражение. Носеше куфарче, чанта с презрамка и палто. Нещо ставаше. Дърк си погледна часовника. Десет и три минути. Отбеляза го набързо в бележника си. Пулсът му се ускори.

По улицата се зададе такси. Актьорът му махна. По дяволите! Ама че елементарно. Сега щеше да му се измъкне. Актьорът се качи в таксито и потегли покрай Дърк. Дърк се обърна, за да го проследи и зърна как актьорът поглежда през задното стъкло. Дърк го изгледа безпомощно, след което огледа улицата отгоре додолу с напустата надежда, че…

Почти като по чудо на улицата се появи второ такси, което се насочи към него. Дърк вдигна ръка и таксито спря до него.

— Следвайте онова такси! — възкликна Дърк, скачайки на задната седалка.

— От двайсет години карам такси — каза таксиджията, докато се вливаше в уличното движение. — Досега не ми се е случвало някой наистина да ми го каже.

Дърк седеше на ръба на седалката си и наблюдаваше таксито отпред, което си пробиваше път в бавния агонизиращ хранопровод на лондонското движение.

— На вас може да не ви се струва кой знае какво, но все пак е интересно, нали?

— Какво? — каза Дърк.

— По телевизията някой като се качи на такси винаги казва „Следвай онова такси“, нали?

— Така ли? Не съм забелязал — каза Дърк.

— Е, няма и да забележите — каза таксиджията. — Вие не сте таксиджия. Всичко, което забелязваш, зависи от това кой си. Ако си таксиджия, като гледаш телевизия, ще забелязваш най-вече таксиджиите — продължи таксиджията. — Ще забелязваш какво се случва на таксиджиите. Разбирате ли?

— Ъъ, да — каза Дърк.

— Ама на телевизията не виждаш таксиджиите, нали? Виждаш само хората на задната седалка. Като че ли таксиджията не заслужава никакво внимание.

— Ъъ, предполагам — каза Дърк. — Мм, виждате ли още онова такси дето трябваше да го следим?

— А, да. Следвам го както трябва. Значи, показват таксиджията само като клиентът му каже нещо. И когато клиентът каже нещо на таксиджията в някоя драма, знаете ли какво е то? Винаги?

— Я да позная — каза Дърк. — „Следвай онова такси!“

— Точно това исках да кажа — продължи таксиджията. — Затова, ако трябва да се вярва на телевизията, ние таксиджиите само това правим — преследваме други таксиджии. Което ме навежда не безпогрешното заключение, че аз трябва да съм таксиджията, когото преследват всички останали таксиджии…

Дърк погледна през прозореца с надеждата да забележи друго такси, на което да се прехвърли.

— Вижте, аз не казвам, че точно така става, но нали разбирате какво може да си помисли човек? Силата на медиите, нали така?

— Имаше цял сериал — каза Дърк — за шофьори на такси. Доколкото си спомням, се казваше „Такси“.

А, да, ама аз не говоря за него — подразни се таксиджията. — Говоря за силата на медиите да изкривяват реалността. За това говоря. Искам да кажа, че когато се стигне до това, всички живеем в собствената си реалност, нали така, имам предвид когато се стигне до това.

— Ами, да, всъщност мисля, че сте прав — отвърна неохотно Дърк.

— Искам да кажа, вижте например ония кенгура, дето ги учат да говорят. И за какво си мислят, че ще си разговаряме? Какво ще им кажем тогава, а? „Е — как се отнасят с вас другите подскачащи?“, „О, добре, не се оплаквам. Торбата малко ме боли щото все е пълна с топчета от пух и кламери.“ Няма да стане. Тия кенгура имат мозък колкото орех. Живеят в различен свят, нали разбирате. Все едно да се опитваш да говориш на Джон Селуин Гъмър^[1]. Разбирате ли какво имам предвид?

— Виждате ли таксито, което следваме?

— Ясно като бял ден. Може даже да стигнем преди него.

Дърк се намръщи.

— Къде да стигнем?

— На Хийтроу.

— Откъде, по дяволите, разбрахте, че отива на Хийтроу?

— Всеки таксиджия знае кога друг таксиджия отива на Хийтроу.

— Какво имате предвид?

— Трябва да се наблюдават подробностите. Е, някои неща са очевидни, като например това, че клиентът носи багаж. След това маршрутът. Това е лесно. Но, вие казвате, че той може просто да отива на гости у приятели в Хамърсмит. Аз обаче ще ви кажа само, че клиентът не се качи в таксито като човек, който отива при приятели в Хамърсмит. И така, накъде да гледаме? Е, точно тук трябва да си таксиджия, за да знаеш. Нормалният живот на таксиджията преминава в разни кратки курсове. Тази минута не знаеш къде ще бъдеш в следващата, какъв курс ще вземеш и как ще ти мине денят. Въртиш неуморно из града. Но ако вземеш клиент за Хийтроу, значи си на път. Добър солиден курс, добър солиден клиент, чакане на опашка час и нещо, след което добър солиден курс обратно до града. Захлебил си цялата сутрин. Караш по съвсем различен начин. Настроението ти е друго, вземаш завоите елегантно. На път си. Отиваш някъде. Викаме му „Полет до Хийтроу“. Всеки таксиджия ще го забележи.

— Хмм — каза Дърк. — Забележително.

— Онова, което забелязваш, зависи от онова, което си.

— А дали случайно не знаете на кой полет ще се качи? — попита Дърк.

— За какъв ме мислиш бе приятел — отвърна таксиджията, — за някакъв шибан частен детектив ли?

Дърк се отпусна в седалката и се загледа замислено през прозореца.