Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (11) (Последно стопиране през галактиката)

Правилата

В бившия Съветски Съюз казваха, че онова, което не е позволено, е забранено; номерът беше да помниш кое кое е. Ние на запад винаги сме се гордели с един по-свободен и разумен поглед върху нещата и не сме се сещали, че здравият разум много често е също толкова спорно понятие. Правилата трябва да се знаят. Особено когато пътуваш.

Преди няколко години — всъщност, ще ви кажа точно колко, беше в началото на 1994-а — имах малък сблъсък с полицията. Карах по „Уестуей“ към центъра на Лондон с жена ми, която беше бременна в шестия месец, и изпреварих във вътрешната лента. В шофирането ми нямаше нищо дивашко и безразсъдно, честно, просто обстановката на пътя го наложи; но въпреки това една полицейска кола ме задмина и полицаят ми даде знак — за мое най-голямо учудване — да спра зад него на един завой на хлъзгавия път, където да си побеседваме за мерзкото ми престъпление. Аз се втрещих. Коли, камиони и, най-лошото, бели микробуси, се носеха по мокрия път, без ни най-малко да очакват, сигурен съм, да открият две коли паркирали практически на завоя. Всяко едно от тези превозни средства можеше всеки момент да удари отзад колата ми, с бременната ми съпруга вътре. Ситуацията беше страшна и абсурдна. Посочих я на полицая, който, както е обичайно за полицаите, зае коренно различно становище.

Становището на полицая беше, че изпреварването във вътрешната лента е крайно опасно. Защо? Защото така казвал законът. Но паркирането на завой без никаква видимост на хлъзгав път не било опасно, защото съм бил спрял там по нареждане на полицията, което го правело законно и поради това (тук логическата нишка се губеше) безопасно.

Моето становище беше, че приемам, че съм извършил (доста безопасно) маневра, която според законите на Англия е незаконна, но че настоящата ситуация, в която сме паркирали на завой без видимост на пътя на бързо движещи се коли, е животозастрашаваща поради действителните физически закони на вселената.

Следващият довод на полицая беше, че аз не съм във вселената, а в Англия, довод, който ми е бил излаган и преди. Отказах се да търся победа в спора и се съгласих с всичко, само и само да се махнем по-скоро от там.

Всъщност, причината с такава чиста съвест да изпреваря във вътрешната лента беше, че съм свикнал да карам в щатите, където всеки упражнява, когато пожелае, конституционното си право да кара в която скапана лента пожелае. Според щатските закони изпреварването във вътрешната лента (когато пътните условия го позволяват) е абсолютно законно, абсолютно нормално и поради това абсолютно безопасно.

Но ще ви кажа, кое не е.

Веднъж бях в Сан Франсиско и паркирах на единственото свободно място, което се оказа от другата страна на улицата. Законът ме връхлетя с цялата си мощ.

Давал ли съм си сметка колко опасна била маневрата, която току-що съм направил? Аз изгледах закона леко тъповато. Какво бях сторил?

Паркирал съм, каза законът, срещу посоката на движението.

Аз огледах озадачено улицата. Какво движение? — попитах.

Движението, което щеше да го има, ако имаше движение, отвърна законът.

Метафизиката дойде малко в повече, дори за мен, затова обясних, малко плахо, че в Англия паркираме, където намерим свободно място и не правим на голям въпрос от коя страна на улицата е. Той ме изгледа слисано, сякаш бях извадил невероятен късмет да изляза жив от една страна с такива дивашки и ненормални маниери на паркиране, и чевръсто ми написа квитанция за глоба. Повече от ясно беше, че му се ще да ме депортира, преди подривните ми идеи да са предизвикали хаос и анархия по улиците, където нямаше по-тревожни проблеми от някакви си стрелби с автоматично оръжие. А то, както знаем, е напълно законно в щатите, и без него те щяха да бъдат завладени от еленски стада, стресирани правителствени чиновници и разюздани британски вносители на чай.

Покойният ми приятел Греъм Чапман, своенравен шофьор през повечето време, се възползваше от взаимното неразбирателство между британските и от щатските шофьорски нрави, като винаги носеше в себе си и британската и калифорнийската си книжки. Когато го спираха в щатите, им показваше британското си свидетелство за правоуправление и обратното. Освен това споменаваше, че е тръгнал към летището и ще напуска страната, което винаги се оказваше блага вест за полицаите, които я посрещаха с въздишка на облекчение и му махаха да си продължава по пътя.

Въпреки нередките неразбирателства между европейците и американците обаче нациите ни няколко десетилетия гледаха едни и същи филми и телевизионни сериали, което ни помогна да свикнем едни с други. Но всякакви други категорични мнения са немислими извън тези граници. В Китай например веднъж спрели поета Джеймс Фентън, затова, че велосипедът му имал фар. „Какво ще стане“ — много строго попитал полицаят, — „ако всички започнат така?“

Най-крещящият пример за нещо абсолютно забранено в една страна и напълно нормално в друга, обаче ми бе разказан от една моя братовчедка, която се кълне, че е истина, но аз все още не мога да се насиля да повярвам. Живяла е няколко години в Токио и ми разказа за едно съдебно дело, при което на шофьора, обвинен, че се е качил на тротоара, врязал се е във витрината на един магазин и е убил двама пешеходци, му било позволено да отбележи като смекчаващо вината обстоятелство факта, че е бил мъртвопиян.

Кои правила трябва да знаете, когато се местите да живеете в друга държава? Кои неща са позволени в една страна, но са забранени в друга? Здравият разум няма да ви каже. Трябва да си ги кажем едни на други.

„Индепендънт он Сънди“,

Януари 2000