Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (50)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 7

СИГУРНО ИМА такава болест, която кара хората да говорят така и името й сигурно е нещо от рода на Синдром на Самолетно Натъртване на Срички. Това е болестта, чиито симптоми се появяват към 3000-я метър и става все по и по-отчетлива, ако тази дума изобщо е подходяща за контекста, с набирането на височина, за да достигне абсолютния си пик от пълни глупости някъде на 12 000 метра. Тя кара иначе разумни хора да говорят неща като: „Капитанът изключи надписите за коланите“, сякаш може да го стори някой самозванец или пък това са най-важните сигнални надписи в самолета.

Другото, за което се сети Дърк, докато се наместваше в креслото си, беше любопитното съвпадение, че самолетът не само приличаше прахосмукачка отвън, а и вътрешността му миришеше на вътрешността на прахосмукачка.

Прие чашата шампанско от стюарда. Предположи, че повечето думи използвани от персонала на самолета, или по-скоро повечето изречения, в които ги подреждаха по навик, се използваха толкова отдавна, че вече бяха умрели. Странното ударение, което непрекъснато им слагаха стюардите беше като електрошок прилаган на изпаднал в клинична смърт пациент с инфаркт.

Добре.

Какъв странен и сложен час и половина. Дърк изобщо не беше сигурен, че нещо някъде не се беше объркало ужасно и сега, когато капитанът беше изключил надписите за коланите, се изкушаваше да се разходи из самолета и да потърси обекта. Но станалите пътници скоро нямаше да станат от креслата си, затова сигурно щеше да се наложи да се ограничи в следващия час и нещо. А може и повече. В крайна сметка полетът до Лос Анжелес беше цели единайсет часа.

Не беше очаквал днес да ходи до Чикаго и видът на обекта, който се насочваше право към чек-ин гишето за Чикаго в 13:30, го накара да залитне. Както и да е, решението си беше решение, затова след една кратка пауза, през която се увери, че обектът не е отишъл до гишето само да попита къде е магазинът за вратовръзки, Дърк се отправи с чисто сърце към гишето за продажба на билети и шляпна отгоре му дебитната си карта.

Замаян от бързината на взетото решение дори си взе билет за бизнес класа. Анонимният му работодател очевидно беше заможен човек, който нямаше да направи въпрос за някакви незначителни извънредни разходи. Ами ако обектът пътуваше в бизнес класата? Дърк нямаше да може да го държи под око от опашката на самолета. Възникна нещо почти като спор дали да не си вземе билет за първа класа, но не, призна неохотно пред себе си Дърк, не беше редно.

Но сега, вече час и половина след като самолетът беше излетял, Дърк започваше да се чуди. Като пътник от бизнес класа му беше отказан достъп до първата класа в носа на самолета, но можеше да ходи съвсем свободно навсякъде другаде, където пожелаеше. Беше ходил навсякъде другаде, където беше пожелал вече три пъти, беше наблюдавал тайно вратите на всички тоалетни и никъде не беше видял обекта си. Върна се в креслото си, за да обмисли ситуацията. Обектът или беше в първа класа, или не беше на самолета.

Първа класа? Беше изключил тази възможност поначало. Билетът струваше колкото неколкомесечния наем на апартамента на обекта. Но кой знае? Може да беше хванал окото на някой холивудски продуцент, който да го беше привикал за пробни снимки. Нямаше да му е трудно да се вмъкне в първа класа и да поогледа, но щеше да му е трудно да не привлече внимание.

Не беше на самолета? Дърк го беше видял да се запътва към гишето за проверка на паспортите, но в един момент обектът изведнъж се беше огледал и Дърк беше побързал да се скрие в книжарницата.

Няколко секунди по-късно, когато Дърк отново погледна, обектът беше минал паспортния контрол — поне така предположи Дърк. Беше се помотал един разумен интервал от време, беше си купил вестници и книги и сам беше минал паспортното гише, за да влезе в чакалнята за заминаващи.

Не се беше изненадал особено, когато не беше открил обекта в чакалнята за заминаващи: тя представляваше бляскав лабиринт от безсмислени магазини, кафенета и зали и Дърк си помисли, че няма да спечели нищо, ако тръгне да го търси из тях. Така или иначе всички пътници биваха насочвани в една и съща посока. Щяха да летят с един и същ самолет.

Ами ако не беше на същия самолет. Дърк застина в креслото си. Сега, като се връщаше назад, трябваше да признае пред себе си, че за последен път действително беше видял обекта преди дори да беше минал паспортния контрол, и че всичко останало се базираше на предположението, че обектът е направил онова, което той, Дърк, беше решил, че е направил. Сега осъзна, че въпросното предположение беше доста фриволно. По врата му пролази хлад от вентилационната уредба на самолета.

Вчера се беше качил неочаквано на автобус, докато преследваше някого. Днес без да иска се беше качил на самолет за Чикаго. Сложи ръка на челото си и се запита доколко всъщност го биваше като частен детектив.

Извика стюарда и си поръча чаша уиски, което изпи като животоспасяващо лекарство. След малко бръкна в найлоновата торба с книгите и вестниците. Трябваше да си убие по някакъв начин времето. Въздъхна. Извади от торбата нещо, което нямаше спомен да е пъхал там.

Беше пакет доставен по куриер, който някой вече беше отворил. На челото му бавно се заформи намръщена бръчка и той извади съдържанието на пакета. Вътре имаше книга. Той я обърна любопитно. Заглавието й беше „Техники на следене за напреднали“. Позна я. Вчера беше получил по пощата брошура за нея. Която беше смачкал и хвърлил на пода. Абсолютно същата брошура лежеше между страниците на книгата, разгъната и пригладена. Дърк я отвори с много лошо предчувствие. През средата й със странно познат почерк беше изписано „Приятно пътуване!“. Стюардът се наведе към него.

— Да ви донеса ли още едно питие, сър? — каза той.