Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (53)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 10

ВЪПРЕКИ ЧЕ му беше неловко ясно, че на борда на самолета е само той, но не и обектът на следенето, и че е бил подлъган най-глупашки да се отдалечи на шест хиляди километра и няколко хиляди безценни лири, Дърк реше да направи една последна проверка. Застана на изхода на самолета, за да наблюдава слизащите на летище О̀Хеър пътници. Наблюдаваше толкова напрегнато, че едва не пропусна да чуе съобщението по уредбата на самолета, което обяви неговото име и го прикани да отиде до гишето за информация на авиокомпания.

 

— Господин Джентли? — попита бодро жената на гишето.

— Да… — отвърна уморено Дърк.

— Може ли да видя паспорта ви, сър?

Той го подаде. Продължи да стои на пети, предчувствайки неприятности.

— Билетът ви до Албукърки, сър.

— Билетът…?

— Билетът ви до Албукърки, сър.

— Билетът ми до…?

— Албукърки, сър.

— Албукърки?

— Албукърки, Ню Мексико, сър?

Дърк погледна билета, който му подаваха, като че ли беше изкуствено листо от ревен.

— Откъде дойде това? — настоя да научи. Взе го и огледа подробностите по полета.

Жената го удостои с широка авиолинейна усмивка.

— От този автомат, предполагам. Той печата билетите.

— А в компютъра ви какво пише?

— Пише само предплатен билет до Албукърки, Ню Мексико, който да се предаде на господин Дърк Джентли. Вие не очаквахте ли да пътувате днес до Албукърки, сър?

— Очаквах да се озова някъде, където не съм очаквал, но просто не очаквах това да е Албукърки.

— Звучи като отлично направление за вас, господин Джентли. Приятен полет.

 

Полетът беше приятен. Той седеше и размишляваше кротко над събитията от последните два дни, подреждаше ги в съзнанието си не по начин, който да означава нещо, а в малки масиви от предположения. Метеор тук, половин котка там, електронни нишки от невидими долари и неочаквани самолетни билети, които ги свързваха. Преди да кацне в Чикаго самочувствието му се беше скапало, но сега усещаше тръпката на вълнението. Беше се захванал с нещо или с някой, нещо, което беше открил по уникален начин и което го привличаше към себе си. Фактът, че все още нямаше представа за кого или за какво става дума, вече не го притесняваше. Беше там, беше го открил и то го беше открило. Беше напипал пулса му. Лицето и името му щяха да се появят, когато му дойдеше времето.

На летището в Албукърки постоя малко под огромните боядисани стълбове, заобиколен от мрачните втренчени очи на пиещите и каращи адвокати, надничащи от билбордовете им. Пое си дълбоко въздух. Беше спокоен, чувстваше се добре, чувстваше се способен да се срещне с дивите и необузданите невероятности лежащи на един атом разстояние под скучната повърхност на видимия свят, и да говори на техния език. Пое без да бърза към дългия ескалатор и бавно отплава надолу като невидим крал.

Неговият човек го чакаше.

Позна го моментално — другата неподвижна точка в суетата на летището. Едър, дебел, потен мъж в зле скроен черен костюм и физиономия като нераздигната маса. Стоеше на няколко метра от ескалатора и се взираше в него с инертно, но сложно изражение. Но Дърк беше готов да го забележи, защото иначе лесно би пропуснал табелата в ръцете му, на която пишеше Д. ДЖЕНТРИ.

Дърк се представи. Мъжът каза, че се казвал Джо и че щял да отиде да докара колата. И Дърк, твърде антиклиматично, почувства, че е така.

 

Колата се приближи до изхода, леко стар дълъг черен кадилак, проблясващ матово под лампите на летището. Дърк го огледа със задоволство, качи се на задната седалка и изръмжа облекчено.

— Клиентът каза, че ще ви хареса — обади се Джо от далечината на предната седалка, след което подкара бавно возилото и излезе на пътя към летището.

Дърк огледа износената тапицерия от синьо кадифе и лющещото се от прозорците тъмно фолио. Включи телевизора, но хване само бял шум, а астматичният климатик бълваше някаква мъгла, която в никакъв случай на беше за предпочитане пред топлия вечерен въздух на пустинята отвън.

Клиентът беше абсолютно прав.

— Клиентът — каза Дърк, докато голямото разбрицано нещо се носеше по тъмната магистрала към града. — Кой е точно клиентът?

— Един господин от Австралия, поне така звучеше — каза Джо. Гласът му беше доста висок и хленчещ.

— Австралиец? — изненада се Дърк.

— Да, сър. Австралия. Като вас.

Дърк се намръщи.

— Аз съм от Англия.

— Но сте австралиец, нали?

— Защо точно австралиец?

— Акцентът ви е австралийски.

— Не бих казал.

— Е, а къде е това?

— Кое? — попита Дърк.

— Нова Зеландия. Австралия е в Нова Зеландия, нали така?

— Е, не съвсем, но разбирам какво… е, щях да кажа, че разбирам какво имате предвид, но вече не съм толкова сигурен.

— От кой край на Нова Зеландия сте тогава?

— Всъщност, съм повече то Англия.

— Това в Нова Зеландия ли е?

— Само донякъде — каза Дърк.

 

Колата пое на север в посока Санта Фе. Луната обливаше високопланинската пустиня с вълшебните си лъчи. Нощният въздух беше кристално ясен.

— Идвали ли сте преди в Санта Фе? — носово попита Джо.

— Не — отвърна Дърк. Беше се отказал да води какъвто и да е смислен разговор с Джо и се чудеше дали не го бяха избрали умишлено, заради недостатъците му в тази област. Дърк умишлено се опитваше да потъне в мисли, но Джо продължаваше да го вади на повърхността.

— Хубаво място — каза Джо. — Прекрасно. Ако не го съсипят всички тези калифорнийски преселници. Викат му „калифорникация“. Ъ-хъ. И знаете ли как се казва?

— Калифорникация — рискува Дърк.

— Санта Фе — каза Джо. Всички холивудски типове се преместиха тук. Съсипаха я. Особено след земетресението. Чухте ли за земетресението?

— Всъщност да. Даваха го по новините. И то доста.

— Да, голямо земетресение беше. И сега всички калифорнийци се местят тук. В Санта Фе. Съсипаха я. Калифорнийци. И знаете ли как му викат?

Дърк усети как целият разговор прави обратен завой и връхлита отгоре му. Опита се да го отблъсне.

— Значи цял живот сте живял в Санта Фе, така ли? — попита мекушаво.

— А, да — отвърна Джо. — Е, почти цял живот. Вече една година. Струва ми се като цял живот.

— А преди това къде сте живял?

— В Калифорния — каза Джо. Преместих се тук като стреляха по сестра ми от някаква кола. При вас в Нова Зеландия стрелят по ли хората от колите?

— Не — каза Дърк. Доколкото знам в Нова Зеландия не стрелят по хората от колите. Даже и в Лондон не стрелят, а аз там живея. Ужасно съжалявам за сестра ви.

— Да. Стояла си на ъгъла на „Мелроуз“ и минали двама с нов мерцедес, от тия новите, нали ги знаете с двойния гланц, и пуф, стреляли по нея — мисля че беше 500 SEL. Тъмносин. Страхотен. Сигурно с го гепили на някой светофар. При вас в добрата стара Англия гепят ли коли по светофарите?

— Какво?

— Издебват те на някой светофар и ти вземат колата.

— Не, то благодаря, че попитахте. Имаме разни дето ти мият предното стъкло против волята ти, ама, ъъ…

— Джо излая презрително.

— Работата е в това — обясни Дърк, — че в Лондон човек определено може да се приближи до някоя кола и да я открадне, но после няма да може да се измъкне.

— А, някаква хитроумна машинка ли?

— Не, просто задръстването — каза Дърк. — Ами, ъъ… вашата сестра — попита нервно. — Сега добре ли е?

— Да бе да — изкрещя Джо. — Нали ако стреляш по някой с калашник и той е добре после ще си искаш парите. Ъхъ.

Дърк се опита да издаде някакви съчувстващи звуци, но те нещо не пожелаха да се оформят както трябва в гърлото му. Колата забави ход и той свали белещия се прозорец, за да погледа нощната пустиня.

Един пътен знак проблесна за кратко в светлината на предните фарове.

— Спри! — изкрещя внезапно Дърк.

Наведе се през прозореца на колата и се опита да погледне назад. Колата забави ход и спря. Лунната светлина очертаваше силуета на знака в далечината.

— Можеш ли да дадеш назад? — попита бързо Дърк.

— Това е магистрала — възрази Джо.

— Да, да — каза Дърк. — Отзад няма никой. Само неколкостотин метра.

Джо измърмори нещо, включи на задна и подкара бавно назад.

— В нова Зеландия сигурно така правите — изхленчи той.

— Как?

— Карате на заден ход.

— Не — каза Дърк. — Но знам какво си мислиш. Че точно като нас британците, и те карат от другата страна на пътя.

— А може и така да е по-безопасно — каза Джо. Всички да карат назад.

— Да. Много по-безопасно е. — Дърк скочи от колата в секундата, когато спря.

В светлината на предните фарове, на седем хиляди километра от порутения офис на Дърк в Клеркънуел, се жълтееше един квадратен знак, на който с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по-малки ОПАСНОСТ ОТ. Луната висеше високо горе.

— Джо! — извика Дърк на шофьора? — Това кой го е сложил тук?

— Какво? — попита Джо.

— Знака! — каза Дърк.

— Знака ли имате предвид? — попита Джо.

— Да! — извика Дърк. — Опасност от поривисти ветрове.

— Ами, предполагам, че щатската пътна полиция.

— Какво? — озадачи се отново Дърк.

— Пътната полиция на щата — отвърна малко смутено Джо. — Навсякъде има такива знаци.

— Опасност от поривисти ветрове ли? — попита Дърк. — Искаш да кажеш, че това е обикновен пътен знак ли?

— Ами да. Просто означава, че тук е малко по-ветровито. Нали разбирате, в пустинята има ветрове. И може малко да ви поиздухат. Особено тука.

Дърк премигна. Изведнъж се почувства доста глупаво. Беше си въобразил, доста фриволно, че някой специално в негова чест е изписал името на някаква разполовена котка на някакъв пътен знак в Ню Мексико. Това беше абсурдно. Въпросната котка очевидно беше кръстена на името на съвсем обикновен американски пътен знак. Параноята, напомни си той, е нормален страничен продукт на часовата разлика и уискито.

Върна се засрамено при колата. След това спря и се замисли. Отиде до прозореца на Джо и надникна вътре.

— Джо — каза той. — Ти намали скоростта тъкмо когато щяхме да минем край знака. Нарочно ли го направи? — Надяваше се да не е пак часовата разлика и уискито.

— А, не — отвърна Джо. — Намалих скоростта заради носорога.