Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (26)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

ВСЕЛЕНАТА

Франк Вандала

Компютърът Макинтош се появи преди пет години и също от толкова имам майстори в къщи. Наскоро някой ме попита какво правят там и аз обясних, че се опитвам да събера кураж да им задам същия въпрос.

Нещата се усложняват доста от факта, че един от тях е електротехник наречен Франк Вандала. Приятелите му, ако има такива, и ако не са в болница, го наричат Франк, а аз го наричам Франк Вандала, защото всеки път, когато трябва да постави някоя част от инсталацията, си пробива път през всичко, което му се изпречи — мазилка, дървения, канализация, телефонни кабели, мебели и дори части от инсталацията, които сам е поставил при предишните си набези. Сигурен съм, че е много добър електротехник, макар да не е толкова добър като човек. Но аз се отклоних доста от мисълта си и съвсем изгубих нишката, защото Франк току-що прекъсна електричеството, а аз от известно време не бях запаметявал файла. И така, докъде бях стигнал? А, да.

Когато купих къщата, тя беше пълна развалина в буквалния смисъл на думата. Не чак такава развалина както след посещенията на Франк, но все пак беше една празна черупка, в която трябваше да се изградят стени, подове, канализация и други такива. Когато трябва да се построят стени, идва специалист (поне така ми казаха — аз самият не съм чак толкова убеден, но по принцип трябва да е специалист) зидар, който ги строи. Ако ми трябват паркет, стълби, рафтове и други такива, идва дърводелец, който си подсвирва някакъв жизнерадостен дърводелски напев и си свършва работата. След това идва водопроводчик и така нататък. В един момент се появява Франк Вандала, за да сложи някоя друга жица, след което дърводелецът, водопроводчикът и всички останали трябва да идват отново и да извършват основни ремонти. Ще оставя темата за Франк, защото той не е част от аналогията, която с бавни и елегантни стъпки се опитвам да изградя. Само че той в момента ми се е набил в съзнанието и ми е трудно да не нервнича, защото е в къщата. И така, забравете Франк. Вие сте щастливци. Защото можете.

Та, мисълта ми е следната. Къщата съществува. Изграждането на тази къща е цел на цялото съществуване. Ако искам вътре да се направи нещо, вдигам телефона (с предположението, че Франк не е минал през линията, докато се е опитвал да стигне до някой ключ за лампа), и някой идва и свършва работата.

Ако искам да ми се монтират още шкафове, не е необходимо да правя следното: не е необходимо да разглобявам къщата на съставните й части, да я пренасям до Бирмингам, където е дърводелецът, да я сглобявам отново по начин понятен за дърводелеца, след което той да работи по нея и накрая цялата къща да се сглоби отново, да се докара в Айлингтън и да се сглоби така, че да функционира като къща, в която мога да живея.

Защо тогава трябва да правя това в компютъра си? Нека го кажа малко по-разбираемо. Защо, когато имам някакъв документ в текстообработваща програма и поискам да направя с него нещо друго, трябва на практика да разглобя документа и да го пренеса в друга текстообработваща програма, която за разлика от първата има функцията, която ми трябва? (Защо просто не използвам втората текстообработваща програма ли? Ами защото няма други функции, които първата има, естествено.) Или пък ако искам да вкарам картина в документа, защо трябва да отивам в съвършено друга програма и да правя картинката там, след което да минавам през парализиращи мозъка процедури, за да открия, че по някакви причини текстообработващата програма, която използвам, не приема графични изображения в точно този формат или твърди, че ги приема, но когато поискам същото от нея, спира да работи или блокира целия компютър. Накрая се налага да пействам всички части в Пейджмейкъра, който след това неясно защо отказва да ги разпечата. Знам, че Мултифайндърът улесни значително тази задача, но всъщност това е просто еквивалентът на улесняването на пътя до Бирмингам, ако разбирате какво имам предвид.

Не ща да знам за PICT файлове. Не ща да знам за TIFF файлове. (И не знам. От тях ме хващат дяволите.) Не ща да знам в какъв формат трябва да кажа на Макрайт II да ми запамети работата, за да може Нисус да я прочете и да запише отгоре й някой от нескончаемите си макроси. Аз съм Мак юзър, за бога. Трябва да е лесно.

Мак започна като една прекрасно семпла и елегантна идея (С толкова малко памет никой друг нямаше да може да направи нищо) и е време тази степен на простота да бъде пренесена в далеч, далеч по-мощната и комплексна система, в която се превърна Мак.

Искам да мога да правя следното:

 

1. Да включа машината.

2. Да работя.

3. Да се позабавлявам, след като съм свършил достатъчно 2, което не става често, но това е друга тема.

 

Като казвам „работя“ имам предвид да започна да пиша и ако ми се прииска да нарисувам нещо, да го нарисувам. Или да сваля нещо от скенера на екран или да пратя нещо от екрана си на някой друг. Или да накарам моя Мак да изсвири мотива, който току-що съм написал на екрана със синтезатора. Или, е, списъкът очевидно е безкраен. А ако ми потрябва определен инструмент за някоя по-сложна задача, просто да го поискам. Като казвам „просто“, имам предвид точно това. Не трябва да ми се налага да оставям онова, което работя, освен ако действително не съм го свършил (де късмет де, биха казали издателите ми) и не искам да се занимавам с нещо съвършено различно.

Говоря, че е време програмите да умрат. Нямам предвид преждевременните им „смърти“, когато блокират. Имам предвид просто да се отървем от тях. И достъпът до нужните инструменти трябва да е толкова елементарен като пействането на бутон в Хиперкартата.

А! Хиперкартата!

Знам, че не е модно да се говори така, защото според много хора Хиперкартата просто не е достатъчно мощна, за да се върши в нея нещо полезно. В крайна сметка тя е първият опит на една идея в детска възраст. Списъкът на нещата, които не можете да правите с нея е почти толкова дълъг, колкото списъкът на макросите на Нисус.) Кой са тези неща ли? Самият акт на сваляне на менюто на макросите кара осветлението на цял северен Лондон да помръква.) Но идеята е сензационно добра и аз искрено бих се радвал да видя нещо подобно като цялостна работна среда на Мак. Нужна ви е изчислителната мощ на Ексел? Пействайте. Трябва ви анимация? Пействайте в Дайректър. Не ви харесва как работи Дайректър? (Сигурно не сте в ред. Той е брилянтен.) Пействайте каквото ви трябва в другите инструменти за анимация.

И дори го пренапишете.

Ако обектно ориентираният код е написан като хората, това не трябва да е по-трудно, отколкото писане на Хиперток. (Добре, де. Не можете да пишете Хиперток. Значи трябва да е по-лесно за писане отколкото е Хиперток. Просто кликнете върху нещата, които ви трябват.) Не бива да се оставяме на тиранията на програмистите, които и грам понятие нямат за това как работят нормалните хора и трябва да можем просто да избираме нещата, които ни харесват и да ги пействаме.

Казах няколко приказки по адрес на електротехниците. Сега искам да кажа няколко за килерите. По точно за един килер. Това е килерът в ъгъла на кабинета ми, в който аз не смея да влизам, защото знам, че ако вляза, ще изляза чак привечер и ще изляза от него като тъжен и огорчен човек, който е водил битка с едно злобно и черно змиевидно чудовище и я е изгубил. Злобното черно змиевидно чудовище е една висока метър купчина кабели, която ми се подиграва и тормози мислите ми. Подиграва ми се, защото знае, че който и кабел да ми е нужен в момента, за да свържа един мистериозен уред към друг мистериозен уред, аз няма да го открия в оплетените му черва, и ме тормози, защото знам, че е право.

Мразя кабели. Те също ме мразят, защото знаят, че един ден просто ще се реша да вляза в килера с огнехвъргачка и ще се отърва от тях. Дотогава те са твърдо решени да изстискат от мен и последната капка раздразнение и нещастие, която им е по силите. Нямаме нужда от тези гадове. Не би трябвало да имаме нужда от тези гадове.

Да вземем за пример настоящата ми ситуация. За да се спася от Франк Вандала, прехвърлих този материал на преносимия си Мак (Знам, знам, мразите ме. Вижте. Някой ден всички ще имат такива. Те ще свалят цените, вярвайте ми. Или по-скоро, вярвайте не на мен, а на Епъл. Да, разбирам какво искате да кажете. Много моля, може ли да се върна на предишната си мисъл?) и взех допълнителни предпазни мерки като го оставих в къщата на един приятел, която е изцяло електрически изолирана от всички пъклени намерения на Франк.

Като се прибера у дома със завършения разказ, мога или да го копирам на дискета, ако разбира се намеря такава под купчината полунедовършени глави на бюрото си, след което да я сложа в големия си Мак и да разпечатам разказа (отново при условие, че Франк не е минал през Епълток мрежата ми с флекса си). Или мога да се опитам да се преборя с чудовището в килера и да намеря друг Епълток щепсел някъде из търбуха му. Или мога да пропълзя под бюрото си и да разкача Епълтока от големия Мак и да го свържа към преносимия. Или… схващате картината, това е просто абсурд. На Дикенс не му се е налагало да лази под бюрото си и да се бори с щепсели. Само погледнете метража на продукцията му на рафта и ще разберете, че изобщо не му се е налагало да се бори с щепсели.

Единственото, което искам, е да печатам от портативния. (Горкото мъниче.) Всъщност, това не е единственото, което искам. Искам да мога от време на време да прехвърлям адресната си книга и записите от дневника си от единия компютър на другия. И всичките си полунедовършени глави. И всичко останало, с което се занимавам, която именно е причината полунедовършените ми глави да са полунедовършени. С други думи, искам информацията от преносимия ми компютър да излиза на екрана на големия. Не искам да водя битки с чудовища по килерите и не искам да се главоболя с разни TOPS, всеки път, когато прехвърлям информация. Ще ви кажа какво точно искам да правя, когато прехвърлям нещо от единия компютър на другия.

Искам да внеса преносимия в стаята с големия.

Дрън. И готово. Всичко е на екрана на големия.

Това са инфрачервени мечти. Или микровълнови мечти. Изобщо не ме интересува, както не ме интересуват никакви PICT и TIFF, и RTF, и SYLK и всякакви други акроними, които просто казват: „Проблемът е сложен, затова ще го решим сложно“.

Нека да заявя категорично. Обожавам моя Макинтош или по-скоро семейството от маниакално трупани през годините компютри Макинтош. Обожавам го от момента, когато го видях за пръв път през 1983-а в един от офисите на „Инфоком“ в Бостън. Онова, което през цялото време ме очароваше и хипнотизираше, беше кредото, залегнало в основата на неговия дизайн, а именно: „Никой проблем не е толкова сложен, че да не му намерим съвсем просто решение, ако го погледнем откъдето трябва.“ Или, ако трябва да го кажа по друг начин, „Бъдещето на компютрите е простотата“. Затова двете ми най-големи желания за 1990-а са дизайнерите на системите Макинтош да се върнат към това бъдеще и Франк Вандала да се махне от къщата ми.

 

Списание „Мак Юзър“, 1989