Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (51) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 8

СЛЪНЦЕТО ВИСЕШЕ НЕПОДВИЖНО високо над далечния Тихи океан. Денят беше ярък, небето синьо и безоблачно, а въздухът — ако харесвате мириса на изгорял килим — беше идеален. Лос Анджелис. Град, в който не съм бил никога.

Една кола, син кабриолет, елегантна и желана, излезе от западната част на Бевърли хилс и пое по, както аз го разбирам, грациозните извивки на Сънсет булевард. Всеки, който видеше тази кола щеше да я пожелае. Очевидно. Дизайнът й беше такъв, че да я пожелаеш. Ако се окажеше, че хората не я желаха твърде много, конструкторите й щяха да я проектират наново и наново, докато всички я пожелаеха. Светът е пълен с подобни неща, която именно е причината всички да са в непрекъснато състояние на желаене.

Шофьорът беше жена и то много красива. Имаше гъста тъмна къса коса, която вятърът рошеше, докато шофираше. Бих ви разказал как е облечена, но изобщо ме няма по дрехите и ако започна да ви разправям, че е била облечена в това на Армани, в онова на, как му беше името, Фархи, ви инстинктивно ще усетите, че си измислям, и тъй като си давате труд ада четете онова, което съм написал, възнамерявам да се отнасям към вас с уважение, дори от време на време съвсем приятелски и добронамерено да ви послъгвам. Затова ще кажа само, че дрехите й бяха точно такива, че да предизвикат луд възторг в някой който разбира от дрехи и освен това бяха сини. Невъзможно високите палми се свеждаха над нея, мълчаливи мексиканци се грижеха за невъзможно идеални морави.

Портите на Бел Еър се изнизаха отстрани — а зад тях и идеалните къщи потънали в идеални букети от храсти. Виждал съм същите къщи по телевизията и колкото и да съм скептик и сатирик, да съм чувствал, че искам една такава. За щастие, репликите, които си разменят обитателите на тези къщи ме разсмиват така, че чаят ми излиза през носа и така моментът отминава.

Елегантното синьо кабрио се носеше по пътя. Сега виждам, че на границата между Бел Еър и Брентуд има светофари и докато колата приближава към тях, те светват в червено. Колата спира. Жената тръсва косата си и наглася слънчевите си очила в огледалото за обратно виждане. През това време зърва някакво движение в огледалото, докато една дребна тъмнокоса фигура изниква тихо встрани от пътя и се промъква откъм задницата на колата. Само след секунда се появява до жената и насочва пистолет в лицето й. От пистолети разбирам още по-малко, отколкото от дрехи. Направо съм загубен в Лос Анджелис. Ще ми се смеят не само за безвкусното облекло, ами и за жалката ми неспособност да различа Магнум.38 от Валтер ППК и дори от малокалибрен пистолет, за бога. Знам обаче, че пистолетът също беше син, или поне синьочер, и че жената си изкара акъла, когато видя дулото на два сантиметра от лявото си око. Нападателят й даде да разбере, че моментът е страшно подходящ да освободи седалката и, не, да не изважда ключовете от стартера и дори да не се опитва да вземе дамската си чанта от дясната седалка, а само да е много точна, много спокойна, много бавна и просто да се омете от колата.

Жената се опита да бъде много точна, много спокойна, много бавна, но през цялото време й пречеше фактът, че трепереше неконтролируемо от страх, докато дулото на пистолета подскачаше пред лицето й като мушичка. Обаче се омете от колата. Излезе разтреперана на средата на пътя, а крадецът скочи на нейното място, изду триумфално газта, понесе се бясно по Сънсет булевард и изчезна зад завоя. Тя стоеше на едно място и се оглеждаше агонизиращо безпомощна и шокирана. Светът й изведнъж се беше преобърнал с главата надолу и сега тя изведнъж се съвсем неочаквано се беше превърнала в най-безпомощното човешко същество в Лос Анджелис — в пешеходец.

Опита се да махне на няколко коли, но те любезно я заобикаляха отдалеч. Една от тях беше открит мустанг с издуто докрай радио. Бих желал да кажа, че дънеше стари парчета и че точно в момента се разнасяше рефренът „Как се чувствааааш? Как се чувствааааш?“, но дори измислицата си има граници. Станцията наистина беше за стари парчета, но старото парче, което свиреше в момента, беше „Неделно момиче“ на „Блонди“, поради което не беше дори бегло подходящо, защото беше четвъртък. И какво можеше да стори тя?

Поредното идеално престъпление. Поредният идеален ден в Града на Ангелите. И само една дребна лъжа.

Простете ми.