Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (23)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Походът на носорога

Откъм асфалта ме облъхват талази екваториална жега. В момента в Кения е краткият дъждовен сезон, но слънцето изпарява утринната влага за броени минути. Аз съм намазан обилно с масло против изгаряне, пътят изчезва в натежалия от влагата хоризонт и краката ми отмерват крачките без усилие. Зад и пред мен има други туристи, едни напредват с наперена походка, други вървят сякаш лениво, но всъщност всички се движат с една и съща скорост. Един от тях е облякъл голяма сива скулптурна конструкция от боядисано пластмасово платно опънато върху метална рамка. Пред нея стърчи голям рог. Това е една гротескна, но странно красива карикатура на целеустремен носорог. Слънцето прежуря. Разни самосвали преминават опасно близо до нас. Шофьорите крещят и се хилят на нашия носорог. Когато подминаваме, а това става често, преобърнати в канавките самосвали, се чудим дали имаме нещо общо с цялата работа.

Другите туристи вървят вече няколко дни, от брега на Момбаса по главната магистрала към паркинга за камиони във Вои, местният център на вселената. Аз се присъединих към тях миналата вечер, след като дойдох от Найроби с раздрънкания лендроувър заедно със сестра ми Джейн, която работи за фонда „Спасете носорозите — Интернешънъл“, който именно сме дошли да подкрепим. Оттук чак до границата с Танзания ще следваме пътя, върху който асфалтът постепенно изчезва.

Зад границата се намира планината Килиманджаро, най-високата планина на света. Експедицията ни възнамерява да изкачи най-високия връх Килиманджаро — неколцина англичани, които изминават по няколко километра на ден под лъчите на обедното слънце като се редуват да носят големия костюм на носорог. Дивите кучета са хвърлили кърпата на ринга още преди години.

Предполагам, че си мислите: „Какви са тия работи с най-високата планина на света?“ Еверест не заслужава ли поне почетно споменаване в тази категория? Известно е, че Еверест се издига на решителните 8848 метра над морското равнище, което само по себе си е внушително. Но ако тръгнете да изкачвате Еверест с благонадежден шерп, вероятно ще започнете маршрута си някъде из Хималаите. А всяко място в Хималаите е дяволски висока отправна точка и поради това, както съм чувал да казват, останалото изкачване до същинския връх Еверест било нещо като разходка за здраве. Напоследък, за да привлечеш внимание, трябвало да го изкачиш без кислороден апарат или по бельо или нещо такова.

Но Килиманджаро не е резултат от нагъването на земната кора като Хималаите. Определянето коя част от Хималаите е най-висока, отнела доста време и, доколкото си спомням, в крайна сметка откритието било направено на едно бюро в Лондон. При Килиманджаро няма такъв проблем. Тя е единична вулканична планина заобиколена от няколко хълма. Когато видите Килиманджаро да се издига сред главозамайващите облаци на хоризонта, кръвта ви внезапно изстива. „О“ — казвате накрая. — „имате предвид над облаците.“ Вратът ви се изкривява назад. „Господи…“ От основата до върха това е най-високата планина на света. И определено е трудно да я изкачиш в костюм на носорог. Тази чудата идея ми бе представена за пръв път преди няколко месеца от основателите на „Спасете носорозите“ Дейвид Стърлинг и Джони Робъртс и отначало не мислех, че говорят сериозно. Много се радваха, че имали цял комплект костюми носорози, изработени от Ралф Стедман за някаква опера и че те са точно онова, което им трябвало за изкачването на Килиманджаро. Дейвид между другото ме успокои, че вече ги били използвали в нюйоркския маратон. „Отзвукът ще е огромен“ — каза той. — „Повярвайте ми. Огромен.“

Започнах да осъзнавам истинността на това твърдение, когато наближихме първото село по пътя си и мисля, че моментът е добър да обясня целта на цялата тази експедиция. Всъщност тя нямаше за цел да спечели непосредствено пари за опазването на носорозите. Носорозите, които преди са населявали източна Африка в огромни количества, понастоящем са доволно редки, но в Кения за тях се грижат толкова добре, колкото навсякъде в останалата част от Африка. Службата по опазването на дивите животни в Кения на Ричард Лийки има осем хиляди добре обучени, добре екипирани, добре въоръжени и високо мотивирани войници, които са една страховита армия. Според противниците й, дори твърде страховита. Официално в Кения бракониерството „вече не е проблем“. Но опазването на дивите животни е нелека задача и ние осъзнахме, че като се натрисаме в Африка и казваме на местните хора да не правят с дивите си животни онова, което ние сме сторили с нашите и че сме дошли, за да им попречим да го правят, подобно отношение се нуждае, меко казано, от известен финес.

Племената, които живеят по границите на големите национални резервати, изживяват трудни времена. Те са бедни и гладни, земите им са отнети от резерватите и когато някой заблуден лъв или слон избягат от резервата, те са тези, които страдат. Доводите относно запазването на генетичния резерв на планетата сигурно звучат малко абстрактно на човек, който току-що е изгубил реколтата, с която е трябвало да изхрани семейството си или, още по-лошо, изгубил е член на семейството си. В дългосрочен план запазването на дивите животни не може да бъде налагано от чужденци за сметка на потребностите на местните хора. Ако някой трябва да поеме грижата за дивите животни, това в крайна сметка трябва да бъдат местните хора — и някой трябва да се погрижи за тях.

Маршрутът ни продължи покрай, а от време на време и през националните резервати „Цаво Изток“ и „Цаво Запад“. Ние идвахме да посетим и да помогнем именно на хората, които живееха край тези резервати. Стоте хиляди лири, които се надявахме да изкараме от експедицията, щяха да бъдат похарчени за класни стаи, обществени библиотеки и други комунални проекти. Искахме да ги окуражим, че каквито и проблеми да им създаваха дивите животни, те им носеха и ползи.

Наближихме първото село за деня с Тод Джоунс в костюма на носорога начело. Редувахме се да го носим за по час и бързо се научихме да разпознаваме кой е вътре по походката. Ако носорогът крачеше бавно и спокойно, вътре беше Джил. Джил беше бивш жител на Гордънстаун и двойник на Хю Грант, който беше прекарал няколко години в апатично стопиране из Африка със собствения си парашут. Номерът чу беше да стигне до някое летище с този парашут, да намери някой, който лети в неговата посока и, когато по време на полета го обхване вдъхновението, просто да скочи от самолета. Гаджето му явно беше някакъв супермодел, който на всеки няколко месеца го откриваше къде е, долиташе там и (тук се впускам в предположения) го изкъпваше и изпращаше в хотелската си стая.

Ако носорогът припкаше жизнерадостно, значи в него беше Том. Том беше висок Удхаусов тип с абсолютно неподходяща за Африка кожа. Излъчваше дружелюбна атмосфера на дребно дворянство и когато го попитах къде живее, ми отвърна доста неопределено: „В Шропшир“.

Ако носорогът крачеше устремно, в него беше Тод. Тод не беше луд англичанин, защото беше уелсец. Отговаряше за костюмите носорози, беше ги обличал първо в операта, за която бяха изработени, и където е трябвало да носи на гърба си адски дебели сопрано певици. Каза ми, че някога е искал да стане ветеринар, но вместо това се наложило да се превъплъщава в какви ли не животни. Всеки път, когато видите филм или телевизионно предаване, или реклама, в които участва човек животно, човекът в костюма най-вероятно е Тод. „Участвах в «Лъвът, вещицата и гардеробът»“ — сподели ми той и добави. — „Познай кое от всичките бях“. Една вечер ми показа снимки на семейството си. Имаше прекрасна снимка на съпругата му, друга на младата му дъщеря, много сладка снимка на невръстния му син, и една на самия Тод. Тод беше преоблечен, при това много убедително, като яркосин кентавър.

Докато Тод-носорогът бързаше напред, на пътя изведнъж изскочиха тълпи от деца, които се затичаха към нас с песни и танци „Носорог! Носорог! Носорог!“ Те бързо ни обкръжиха и ни съпроводиха през последните неколкостотин метра до селския площад, където ни бяха устроили посрещане. Цялото село беше излязло да ни посрещне с огромен ентусиазъм. Ние седнахме и загледахме церемонията по посрещането изплезили езици от жега и надигащи бутилките с минерална вода, докато децата от селото изнасяха едно наистина удивително изпълнение от песни и танци. Под „деца“ разбирам както седем, така и седемнайсетгодишни. Жалко, че вече нямаме подходяща дума за целия обхват. „Младите“? Снизходително. „Хлапетата“? Не. „Младежите“? Звучи като че ли са влезли с взлом в някой склад и са откраднали нещо. Значи, деца. Децата бяха написали песнички за носорози и ни ги изпяха. Междувременно Джил тихомълком взе от Тод костюма и не след дълго се присъедини към децата, където танцува, подскача и игра с тях преди най-накрая да се скрие зад едно дърво за една бърза цигарка. След това със значително охладен ентусиазъм изслушахме поредицата от речи на местните сановници. Където и да отидехме, имаше местни сановници, които умираха да ги видят с нас.

Постепенно започнах да осъзнавам целта на костюма. Пристигането на носорога и екипът пътешественици бяха нещо, което селото беше очаквало и за което се беше подготвяло с месеци. То беше събитието на годината, карнавал, фестивал, празник. Обитателите на селото и най-вече от децата щяха с години да помнят посещението на носорога, но едва ли щяха да помнят посещението на някакви английски богаташи с шапки.

След това ни показаха селското училище. Подобно на повечето постройки в селото то беше построено от кирпич и не беше довършено. Прозорците и вратите представляваха дупки в стените, мебелировката се състоеше от няколко паянтови пейки и дървени маси, върху които имаше рисунки на диви животни, нарисувани от децата, които ние трябваше да оценим и наградим. Наградите бяха бейзболни шапки на „Похода на Носорога“ и, който и да спечелеше наградата, трябваше да раздадем шапки на цялото село. А след като съберяхме парите от спонсорите, щяхме да довършим училището им.

След като най-накрая си тръгнахме, децата ни съпроводиха още няколко километра с танци, смях и импровизирани песни — някое запяваше мотив и другите бързо подхващаха песента.

Разказът ми ви звучи като отживелица, нали? Приказките за пеещи, смеещи се и танцуващи деца звучат доста наивно и сантиментално, като знаем, че в реалния живот децата ръмжат и употребяват наркотици. Но тези деца/хлапета/младежи, както и всички останали, които видяхме по време на пътешествието си, бяха щастливи по начин, който за нас на запад е едва ли не конфузен.

Последните деца се върнаха в селото. От лендроувъра, който ни съпровожда, раздават коли и фанти. Нашият фотограф Джим седи отзад в каросерията и ни снима с апарата си „Канон“ EOS 1, който закопнях да притежавам още в момента, когато го видях. Кийс, нашият кинооператор холандец, наглася олекотената трипроцесорна камера „Сони“ на рамото си и обхожда с нея редицата туристи. Чудя се дали някъде на запад ще се намерят сто деца, които да пеят и да танцуват както тези.

На другия ден идва моят ред да нося костюма. Малко съм едър за него и краката ми стърчат смешно, и приличам на огромна панирана скарида. Вътре жегата и вонята на застояла пот и дезинфектанти са направо задушаващи, докато не свикнеш с тях. Тод върви до мен и умишлено поддържа разговор. След известно време осъзнавам, че ме наблюдава, за да е сигурен, че няма да припадна. Тод е свестен човек и аз го харесвам. Грижи се за хората и още повече се грижи за любимия си костюм на носорог.

Спирам за малко, за да излея малко вода в и по лицето си и зървам отражението си в стъклото на лендроувъра. Изглеждам страшно глупаво и ми хрумва, че в това спонсорирано ходене има нещо много странно. То винаги се прави с благородна цел: борба с рака, борба с глада, опазване на дивите животни и така нататък, но сделката изглежда е следната: „Хубаво, опитвате се да съберете пари за тази благородна кауза и аз разбирам, че тя е жизненоважна и че става въпрос за оцеляването на цели видове и че спешно трябва да се направи нещо, но, ами… не знам… Вижте какво — направете нещо наистина безсмислено и тъпо, може и донякъде опасно и тогава ще ви дам малко пари.“

Изкарах една седмица с похода. Не изкачих Килиманджаро, но го видях. Много съжалявам, че не го изкачих, макар че след като го видях, бих казал, че не съжалявах чак толкова много. Зърнах един носорог от хилядите обитавали някога този район и се зачудих какъв беше смисълът на този поход в този напълно несправедлив свят. Човекът населява планетата от милион години и през целия този период сме се сблъсквали с какви ли не заплахи за оцеляването си: глад, епидемии, войни, СПИН. Носорозите съществуваха от 40 милиона години и една единствена заплаха ги беше докарала на ръба на изчезването: човекът. Ние не сме единственият вид причинил разруха за останалия свят и за наша чест сме единственият вид, който си дава сметка за последствията от поведението си и се опитва да стори нещо. Но докато продължавам да крача в костюма и да присвивам очи над пластмасовия му рог, ми хрумва, че го правим по доста странни начини.