Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (46)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Глава 3

БОЯ СЕ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ИЗПУСНА ТОР — каза Кейт Шлехтър. — Изпадна във внезапен пристъп на скандинавска ярост, не разбрах за какво точно.

Тя махна безпомощно в посока на нащърбената дупка в прозореца, който гледаше към „Примроуз хил“. — Сигурно е отишъл пак в зоологическата градина да гледа лосовете. Ще се появи след няколко часа, преливащ от бира и разкаяние и ще носи голямо стъкло, което няма да стане. И това отново ще го разстрои и ще счупи нещо друго.

— Боя се, че не успяхме да се разберем както трябва по телефона — каза Дърк. — Но не нещо не мога да с оправям с него.

— Не можеш — каза Кейт. — Той е един нещастен бог. Това не е неговият свят. И няма и да бъде.

— И какво смяташ да правиш?

— О, имам доста работа. Само ликвидирането на щетите ми стига.

Дърк нямаше това предвид, но осъзнаваше, че тя го знае и затова не настоя повече. Тя и без това избра точно този момент да отиде в кухнята да донесе чая. Той се отпусна в едно позастаряло кресло и огледа малкия апартамент. Забеляза на бюрото на Кейт цяла купчина от книги за скандинавската митология, от които стърчаха листчета и изписани картончета. Кейт явно даваше всичко от себе си, за да се справи със ситуацията. Но една книга вкопана на десетина сантиметра в стената, очевидно захвърлена там от свръхестествена сила, даваше някаква представа от трудностите, с които се бореше Кейт.

— Изобщо не смей да питаш — каза тя, когато се върна с чая. — По-добре ми кажи какво става с теб.

— Днес следобед направих нещо — каза той, докато разбъркваше бледия блудкав чай, при което внезапно си припомни, че, разбира се, американците нямаха никаква представа как се прави чай — адски тъпо.

— И на мен ми се стори, че си малко мрачен.

— Това е по-скоро причината, отколкото следствието. Седмицата беше отвратителна, имах киселини и предполагам, че съм бил…

— Не ми казвай. Срещнал си някоя привлекателна и желана жена и си се държал с нея невероятно надменно и грубо.

Дърк я зяпна.

— Откъде знаеш? — сепна се той.

— Защото непрекъснато се държиш така. И с мен се държа така.

— Не съм! — възмути се Дърк.

— Си!

— Не, не, не.

— Уверявам те, ти…

— Стой — прекъсна я Дърк. — Сега си спомням. Хмм. Интересно. И ти твърдиш, че го правя непрекъснато?

— Е, не съвсем непрекъснато. От време на време ти се налага да спиш.

— Но ти твърдиш, че като цяло се държа грубо и надменно с привлекателните жени?

Той се измъкна с усилие от креслото и зарови в джоба си за тефтера.

— Не съм искала да го приемаш толкова на сериозно, всъщност, това не е значителен… е, сега като си мисля, предполагам, че това не е толкова значителен дефект на характера. Какво правиш?

— А, само си записвам. Това му е странното на професията на частния детектив — непрекъснато откриваш разни дреболии за другите, които никой не знае, а след това откриваш, че всички знаят за теб разни работи, дето ти не ги знаеш. Например, знаеш ли, че походката ми била странна? Нещо като наперено клатушкане, така ми я описа някой.

— Естествено, че знам. Всеки, който те познава, знае.

— Освен мен, явно — каза Дърк. — А сега, след като знам, се опитвам да се уловя, докато минавам покрай витрините на магазините. Но не се получава. Виждам само как съм застинал с единия крак във въздуха зинал като риба на сухо. Както и да е, правя си списъче, към което сега добавям: „Държа се грубо и надменно с привлекателни жени.“

Дърк се изправи и се взира секунда-две в забележката.

— Знаеш ли — произнесе замислено, — това обяснява удивително голям брой неща.

— О, я стига — каза Кейт. — Прекалено буквално го приемаш. Просто съм забелязала че когато не се чувстваш добре или когато нещо не си във форма, си склонен да се отбраняваш, и тогава… и това ли записваш?

— Естествено. Полезно е. Накрая може да заведа квалифицирано разследване срещу себе си. Особено като се има предвид с какво се занимавам.

— Няма ли работа?

— Не — отвърна мрачно Дърк.

Кейт се опита да го изгледа проницателно, но той зяпаше през прозореца.

— Фактът, че нямаш работа свързан ли е по някакъв начин с факта, че се държиш изключително грубо към привлекателните жени?

— Все така ми се случва — измърмори Дърк почти на себе си.

— Не ми казвай. Искала е да потърсиш изгубената й котка.

— А, не — каза Дърк. — Даже и това не беше. Отминаха времената, когато трябваше да търся цели котки.

— Какво искаш да кажеш?

Дърк описа котката.

— Виждаш ли с какво трябва да се задоволявам? — добави.

Кейт го гледаше втренчено.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Половин котка?

— Да. Само задната половина.

— Не каза ли предната половина…

— Не предната си беше на мястото. Точно така. Тя искаше да й намеря задната половина. — Той се зазяпа в Лондон иззад ръба на вдигнатата си порцеланова чаша за чай.

Кейт го изгледа подозрително.

— Това не е ли… — каза тя… много, много, много странно?

Дърк се обърна и я погледна.

— Бих казал — заяви той, — че това е най-странното и необичайно явление, което съм виждал през живота си, изпълнен със странни и необичайни явления. За жалост — добави той и пак се обърна, — не бях в настроение да се заема с него.

— Какво имаш предвид?

— Имах киселини. Винаги съм в сприхав, когато имам киселини.

— И само затова си…

— Не е само затова. Освен другото, изгубих парчето хартия.

— Какво парче хартия.

— На което записах данните й. Издърпах го изпод купчина банкови извлечения.

— Които никога не отваряш.

Дърк се намръщи и отвори отново тефтера си.

— Никога… не отварям… банковите… извлечения — записа умислено. — И когато дойде — продължи, след като прибра тефтера в джоба си, — не я очаквах и затова не контролирах ситуацията. Което означаваше, че…

Той измъкна пак тефтера и записа нещо.

— Какво се сети да запишеш? — попита Кейт.

— Болестни отклонения на тема контрол — обясни Дърк. — Първият ми инстинкт беше да я накарам да седне, след което да се престоря, че довършвам някаква работа, за да мога през това време да се овладея.

— И?

— Погледнах и видях, че няма стол. Един бог знае къде е отишъл. Което означаваше, че тя трябваше да стърчи над мен. А аз мразя. Точно тогава станах наистина неприятен. Той отвори тефтера и го прелисти. — Странно съвпадение на привидно незначителни събития, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ето ти възможно най-необикновения случай. Една красива, интелигентна и очевидно заможна жена идва и предлага да ми плати, за да разследвам явление, което предизвиква по най-фундаментален начин всичките ни знания по физика и биология, и аз… я отпращам. Изумително. При обичайни обстоятелства трябва да ме заковеш за пода, за да не се нахвърля на този случай. Освен ако — добави замислено и размаха бавно тефтера си във въздуха — освен ако някой не ме познава прекалено добре.

— Какво намекваш?

— Ами, не знам. Цялата последователност от незначителни препятствия би била напълно невидима, ако не беше едно нещо. След като най-накрая намерих хартията, на която бях записал данните й, телефонът липсваше. Долната част на парчето беше откъсната. И няма да ми е лесно да я намеря.

— Защо не звъннеш на телефонни услуги. Как се казва?

— Безнадеждно е. Смит. Чакай, на теб не ти ли се струва странно, че точно тази част на листа се оказа откъсната?

— Не, ако трябва да съм честна, не. Хората непрекъснато късат хартийки. Виждам, че си в настроение да изфабрикуваш някаква мащабна конспирация за огъване на времето и пространството от цялата работа, но подозирам, че е възможно да си откъснал крайчеца, за да си почистиш ушите с него.

— И ти щеше да се разтревожиш за времето и пространството, ако беше видяла тази котка.

— Може би просто трябва да си почистиш контактните лещи.

— Не нося контактни лещи.

— Може би е време да започнеш.

Дърк въздъхна.

— Предполагам, че въображението ми от време на време прекалява — каза той. — Напоследък наистина нямам много работа. Толкова не върви, че изпаднах дотам да гледам дали са ми написали правилно номера в жълтите страници и да се обаждам на себе си, за да видя дали телефонът работи. Кейт…?

— Кажи, Дърк?

— Нали ще ми кажеш, ако си помислиш, че съм луд или нещо такова?

— За това са приятелите.

— Така ли? — учуди се Дърк. — За това ли са? Знаеш ли, често съм се чудил. Причината да те моля за това е, че когато позвъних на себе си…

— Да?

— Вдигнах телефона.

— Дърк, приятелю — каза Кейт, — имаш нужда от почивка.

— Напоследък не правя друго, освен да почивам. — изръмжа Дърк.

— Значи имаш нужда да правиш нещо.

— Да — каза Дърк. Но какво?

Кейт въздъхна.

— Не мога да ти кажа какво да правиш, Дърк. Никой не може, освен самият ти. Ти никога не вярваш на нищо, освен ако не си стигнал сам до него.

— Хммм — каза Дърк и пак отвори тефтера. — Това вече е интересно.