Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (5)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Гласовете от всичките ни вчерашни дни

Спомените от училищните ми дни са смътни. Училището беше фонът, на който се опитвах да слушам Битълс.

Бях на дванайсет, когато излезе „Не мога да си купя любов“. Избягах от училище по време на първата почивка за закуска, купих си плочата и се вмъкнах в стаята на домакинката, защото там имаше грамофон. След това я пуснах, не толкова силно, че да ме хванат, но достатъчно силно, за да я чувам, като залепя ухо на високоговорителя. След това я пуснах още веднъж, за другото ухо. След това я обърнах и направих същото с „Не можеш да го направиш“. Точно тогава домакинката ме хвана и ме затвори в стаята за наказания, но аз го очаквах. Цената беше твърде малка за онова, което сега осъзнавам като изкуство.

Тогава, разбира се, не знаех, че е изкуство. Знаех само, че „Битълс“ са най-вълнуващото нещо във вселената. С този мироглед обаче не се живееше лесно. Първо трябваше да се биеш с феновете на „Стоунс“, което не беше лесно, защото те се биеха мръснишки и с охота. След това трябваше да се бориш с големите — родители и учители — които казваха, че това било пилеене на времето и парите за боклук, който ще до другата седмица щял да бъде забравен.

Не разбирах защо ми говорят всичко това. Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че „Битълс“ са нещо изключително умно. Учудвах се, че никой освен мен не чува невероятните хармонии и партии, които дотогава не бях чувал в поп-песен. „Битълс“ очевидно правеха всичко това за някакво свое тайно забавление и аз се радвах, че хората могат да се забавляват по такъв начин.

Следващото вълнуващо нещо беше, че продължаваха да ми убягват. Вадеха нов албум, който аз прослушвах няколко пъти, но нищо не трепваше в сърцето ми и аз се обърквах. След това той постепенно започваше да си пробива път към съзнанието ми. Осъзнавах, че причината за объркването ми е, че слушах Нещо, което не приличаше на нищо друго правено от никой друг. „Друго момиче“, „Добро утро, слънчева светлина“ и невероятната „Карай колата ми“. Сега тези парчета са толкова познати, че трябва да положа специално усилие, за да си припомня колко чужди са ми се стрували отначало. „Битълс“ не просто пишеха песни, те създаваха самата среда, в която творяха.

Така и не ги видях. Знам, че е трудно за вярване. Живях по времето, когато „Битълс“ изнасяха концерти и така и не ги видях на живо. Това ме тормози доста време. Не идвайте с мен в Сан Франсиско, защото ще ви стъжня живота от хленчене, че през 1966-а „Битълс“ са изнесли тук последния си концерт, тъкмо преди да осъзная, че рок-концертите са нещо, на което наистина можеш да отидеш, даже да си живял в Брентуд.

Навремето един мой съученик имаше билети за запис на шоуто на Дейвид Фрост, но в крайна сметка не отидохме. Същата вечер гледах това шоу и „Битълс“ изпълниха „Хей Джуд“. Цяла година ходих като болен. Друг ден, в който реших да не ходя в Лондон, беше денят, когато изнесоха концерта си на покрива на „Севил Роу“. Не искам — не искам — да говоря за това.

Е, годините отминаха. „Битълс“ отминаха. Но Пол Маккартни продължи. Преди няколко месеца ми се обади китаристът Роби Макинтош и ми каза: „След няколко дни ще свирим в «Проклетия цигулар», ще дойдеш ли?“

По-идиотски въпрос не бях чувал и в първите няколко секунди изобщо не включих какво ме пита. За тези които не знаят, „Проклетият цигулар“ е един пъб в един некрасив квартал на северозападен Лондон, в чието дъно има сцена за групи. Едва ли събираше и двеста души.

Обърка ме глаголът „ще свирим“, защото знаех, че групата, в която свиреше Роби, беше на Пол Маккартни и не знаех, че Пол Маккартни свири по пъбове. Ако Пол Маккартни наистина свиреше по пъбове, щях да съм последният тъпанар, ако не отидех. Отидох.

Пред двестате души в пъба Пол Маккартни излезе и изпълни песни, които според мен никога преди това не беше изпълнявал пред публика. „Тук, там и навсякъде“ и „Косът“, ако трябва да изброя няколко. Аз бях свирил „Косът“ в разни пъбове, за Бога. Научаването на китарната партия ми беше отнело седмици, а се предполагаше, че съм първокласен китарист. Направо се зачудих дали не халюцинирам.

Имаше два момента на пълно удивление. Единият беше последният бис — ако щете вярвайте, безупречно, разтърсващо изпълнение на „Оркестърът на самотните сърца на сержант Пепър“. (Нали не сте забравили, че ставаше въпрос за пъб?) Другият беше изпълнението на едно от най-великите рок-парчета на света, „Не мога да си купя любов“, което чух за пръв път долепил ухо за високоговорителя на грамофона „Дансет“ в стаята на училищната домакинка.

Хората обичат да задават въпроси като „В кое време искаш да живееш и защо?“ По време на италианския ренесанс? Във Виена на Моцарт? В Англия на Шекспир? Лично аз бих искал да живея по времето на Бах. Но отговорът на въпроса ме затруднява сериозно, тъй като всеки друг исторически период би означавал да пропусна „Битълс“, а аз, честно казано, не мога да го направя. Моцарт, Бах и Шекспир винаги ще бъдат с нас, но аз израснах с „Битълс“ и не знам дали нещо друго ми е повлияло толкова много.

И така, утре Пол Маккартни става на петдесет години. Честит Рожден ден, Пол. Не сменям целия свят за вас.

 

„Лондон Сънди Таймс“

17 юни 1992 г.