Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (41)

(Последно стопиране през галактиката)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11 гласа)

Младият Зейфод и безопасността

Огромният космически кораб се носеше бързо над повърхността на изумително красивото море. Той кръжеше напред и назад още от ранния предобед, описвайки все по-широки завои, докато накрая привлече вниманието на местните островитяни, кротък и обичащ морската храна народ, които се събраха на брега и примижаха срещу слънцето, опитвайки се да видят какво толкова става.

Всеки походил насам-натам и видял това-онова човек с богата обща култура щеше да забележи удивителната прилика на кораба с кантонерка — огромна, наскоро разбита с взлом кантонерка — летяща с чекмеджетата нагоре.

Островитяните, чийто мироглед беше съвършено различен, се учудиха колко малко приличаше на омар.

Те обсъдиха развълнувано пълната му липса на щипки, неподвижния му и скован гръб, както и факта, че очевидно му беше особено трудно да се задържи на земята. Последното им се стори особено смешно. Те заподскачаха нагоре и надолу, за да демонстрират на глупавото нещо, че, специално за тях, стоенето на земята е най-лесното нещо на света. Но забавлението скоро им омръзна. В крайна сметка, тъй като нещото определено не беше омар, и тъй като светът им бе благословен с изобилие от разни неща като омари (поне половин дузина от които в момента маршируваха апетитно по пясъка), решиха, че не си струва да си губят повече времето с нещото, вместо което решиха да обядват незабавно с омари.

Точно в този миг корабът изведнъж застина във въздуха, след което се наклони и се бухна в океана, изплисквайки мощен гейзер, който накара островитяните да се изпокрият с писъци в гората. Изнервените островитяни се показаха след няколко минути, но във водата вече имаше само една разширяваща се кръгла вълна и няколко бълбукащи мехурчета.

Странно, казаха си един на друг с усти пълни с най-вкусните омари, които можеха да се намерят в Западната Галактика, това се случваше вече втори път за тази година.

 

Корабът, който не беше омар, се гмурна направо на дълбочина двеста фута и увисна там, в тежката синевина, докато безбрежните водни маси се полюшваха около него. Високо горе, където водата беше прозрачна, проблесна ято сребристи риби. Долу, където светлината достигаше трудно, цареше свирепо тъмносиньо.

Слънчевите лъчи доста се колебаеха дали да проникват на тази дълбочина. Някакъв голям морски бозайник с гладка като коприна кожа се приближи небрежно и огледа кораба с неголям интерес и неособено изненадано, след което се плъзна нагоре към играещата светлина.

Корабът изчака минута-две, събирайки данни, и се спусна с още сто фута. На тази дълбочина тъмнината беше убедителна. След малко вътрешното осветление на кораба изгасна и в секундите преди главните му фарове внезапно да се включат, единствената видима светлина идваше от дребния блед розов надпис на кораба, който гласеше „Корпорация Бийблброкс — Спасяване на Имущество — Неудържими сме“.

Мощните лъчи се насочиха надолу и заловиха в крачка един пасаж среброперки, които се разбягаха в тих ужас.

В сумрачната контролна зала на кораба, която описваше широка дъга от тъпия му нос, четири глави надничаха в компютърния екран, който анализираше много, много слабите накъсани сигнали, излъчвани откъм морските глъбини.

— Това е — обади се накрая притежателят на една от главите.

— Сигурно ли е? — попита притежателят на друга глава.

— Сто процента сигурно — отвърна притежателят на първата.

— Сто процента ли си сигурен, че корабът, който катастрофира на дъното на този океан, е корабът, за който ти беше сто процента сигурен, че сто процента не може да катастрофира? — обади се притежателят на останалите две глави. — Ей — вдигна той две от ръцете си, — само питам.

Двамата представители на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ отговориха на предизвикателството с леден поглед, на който мъжът с четния брой глави не обърна никакво внимание. Той се намести на пилотското кресло, отвори две бири — едната за себе си и другата също за себе си — вдигна крака на таблото и подвикна „Хей, бейби“ на преминаващата зад ултрастъклото риба.

— Мистър Бийблброкс — започна с нисък глас по-ниският и по-малко окуражаващ чиновник.

— Да? — Зейфод смачка изпразнилата се внезапно бирена кутия в няколко от по-чувствителните прибори. — Искате да поплуваме ли? Хайде.

— Мистър Бийблброкс, дайте окончателно да си изясним нещо…

— Ами да, дайте. Имате ли нещо против да започнем с това. Защо просто не ми кажете какво всъщност има на този кораб?

— Казахме ви — отговори чиновникът. — Отпадъци.

Зейфод се спогледа отегчено със себе си.

— Отпадъци — отбеляза. — Отпадъци от какво?

— От процеси — каза чиновникът.

— Какви процеси?

— Съвършено безопасни процеси.

— Света Заркона Вуустра! — възкликнаха в хор двете Зейфодови глави. — Толкова безопасни, че трябваше да построите кораб колкото царска крепост, който да отнесе вторичните отпадъци до най-близката черна дупка и да ги метне вътре! Само че той няма да стигне дотам, защото пилотът смята да прекъсне полета за кратка почивка — нали така се казваше — и да си похапне омари…? Добре де, пилотът е яко копеле, но… имам предвид себе си, наближава време за обяд, продуктите от храносмилането наближават критичната маса, абе наближава… наближава… нямам думи!

— Млъкни — сопна се дясната глава на лявата, — излагаме се! — Тя дръпна една яка успокояваща глътка от останалата бирена кутия. — Вижте какво, момчета — поде отново след миг на покой и съзерцание. Двамата чиновници не бяха обелили нито дума. Разговорите с подобен тон не ги вдъхновяваха.

— Просто искам да знам в какво ме забърквате — заинати Зейфод и забоде пръст в екрана с бягащите по него показания, които не му говореха нищо и изобщо не му харесваха. Изобилстваха с ужасно дълги числа и неразбираеми термини. — Катастрофирал е, нали? — изкрещя той. — И е пълен с неопределени епсилонски радиоактивни пръти или не знам какво там, дето трябва да прелети милиарди години назад през целия космически сектор и това е катастрофирало. Така ли е? Това ли ще намерим? И сигурно ли е, че от тази гадост няма да ми пораснат още няколко глави?

— Не е възможно да е катастрофирал, мистър Бийблброкс — държеше на своето чиновникът. — Корабът е абсолютно и гарантирано обезопасен.

— Тогава защо толкова напирате да го погледнете?

— Защото обичаме да гледаме абсолютно обезопасени неща.

— Пфууууу!

— Мистър Бийблброкс — изрече търпеливо чиновникът — държа да ви напомня, че сте на работа.

— Ами, аз нещо май изведнъж си изгубих трудовия ентусиазъм. Вие какво си въобразявате, че нямам абсолютно никакви морални такива, к’во им викаха на тия моралните?

— Скрупули?

— Да де, скрупули, благодаря. Е?

Двамата чиновници хладнокръвно чакаха и се покашляха тихичко, за да минава по-бързо времето.

Зейфод изпусна една въздишка тип „Какви времена доживяхме“ в знак на това, че сваля от себе си всякаква вина и се обърна в креслото си.

— Кораб? — извика.

— Да? — каза корабът.

— Прави каквото правя аз.

Корабът асимилира заповедта цели няколко милисекунди и, след като провери по два пъти всички уплътнения на подсилените си херметични прегради, започна бавно и неумолимо да се спуска към дъното сред мъглявата светлина на собствените си фарове.

 

Петстотин фута.

Хиляда.

Две хиляди.

Тук, при налягане от почти седем атмосфери, в студената бездна, където не достигаше никаква светлина, природата държеше най-перверзните си фантазии. Дълги два фута кошмари нахлуваха бясно в сноповете светлина, прозяваха се и изчезваха обратно в мрака.

Две и половина хиляди фута.

В периферията на фаровете прехвърчаха срамни тайни с очи по пипалата.

Топографията на бавно приближаващото се океанско дъно постепенно ставаше все по-ясна и по-ясна на компютърните екрани, докато накрая от фона се открои един съвсем отчетлив силует. Той принадлежеше на един чудовищен цилиндър със скосени стени, уродливо разширен в средата, където се помещаваше тежката ултраоблицовка на най-важните резервоари за отпадъци. Според конструкторите му това беше най-обезопасеният и най-херметичен кораб на света. Преди да го изстрелят, бяха подлагали материала за тази секция на удряне, мачкане, взривяване и всички други насилствени въздействия, за които се бяха сетили конструкторите, с цел да се демонстрира, че издържа на всичко.

Напрегнатото мълчание в пилотската кабина се втвърди осезателно, когато стана ясно, че именно тази секция се беше сцепила доста точно през средата.

— Всъщност, той е абсолютно безопасен — рече единият чиновник. — Конструкцията му е такава, че дори да катастрофира, резервоарите сто процента остават цели и невредими.

 

Три хиляди, осемстотин и двадесет и два фута.

Четири Костюма Високо-Налягане-А-Умни изплуваха бавно от люка на спасителния кораб и заплуваха към чудовищния черен силует в черната океанска нощ. Костюмите се придвижваха с ленива и почти безтегловна грация въпреки вселената от вода, която тежеше отгоре им.

Дясната глава на Зейфод вдигна поглед към безбрежния мрак отгоре и в съзнанието му за миг отекна безмълвен писък от ужас. Тя погледна наляво и с облекчение установи, че другата глава гледа брокиански ултракрикет на екрана на шлема си и не я е грижа за нищо. Малко по-вляво и малко по-назад от него крачеха двамата чиновници от „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“, а малко по-вдясно и малко по-отпред крачеше празният костюм, който носеше инструментите им и разузнаваше пътя.

Стигнаха до огромната цепнатина на „Звезден Бункер Милиард Години“ и насочиха фенерчетата си към нея. От дебелите два фута разкъсани и изкривени преградни стени стърчаха осакатени машини. В кораба се беше заселило семейство големи прозрачни змиорки, които явно харесваха дома си. Празният костюм ги изпревари и отиде да провери шлюзовете по дължината на мрачния корпус. Едва третият се отвори и то трудно. Костюмите се напъхаха в шлюза и няколко дълги минути изчакаха механизмите да се справят с чудовищното налягане на водата отвън и бавно да го заменят със също толкова чудовищното налягане на въздуха и инертните газове. Накрая вътрешната преграда се отвори и те влязоха в тъмното преддверие на „Звезден Бункер Милиард Години“.

Наложи се да минат през още няколко Титан-О-Дръж врати, които чиновниците отваряха с кварковите си ключове. Скоро навлязоха толкова надълбоко в мощните обезопасителни полета, че на екрана с ултракрикета се появиха смущения и на Зейфод му се наложи да превключи на един канал с рок клипове, тъй като за рок станциите не съществуваха прегради.

Последната врата се отвори и те влязоха в някакво помещение, наподобяващо голяма гробница. Зейфод насочи фенера си към дъното на помещението и светлината му попадна право върху едно лице с широко отворени очи и широко раззината уста.

Зейфод също зина поне четири пети толкова широко и изпищя, захвърляйки фенера, след което седна тежко на пода или, по-скоро върху едно тяло, което беше лежало необезпокоявано там почти от шест месеца и което реагира на постъпката му с мощна експлозия. Зейфод се зачуди какво пък да направи сега и, след кратък но бурен вътрешен дебат реши, че е най-уместно да припадне.

След няколко минути се свести и се престори, че не знае нито кой е, нито къде е, нито как се е озовал там, но изобщо не беше убедителен. Тогава се престори, че паметта му се е възвърнала внезапно и че отново е припаднал от шока, но празният костюм — когото Зейфод вече започваше съвсем сериозно да намразва — със зле прикрита досада му помогна да се изправи на грака и го върна насила към действителността.

Тя беше грозна като настроението му и неприятна в повече от едно отношения, най-очевидното от които бе пълноцветната аранжировка на частите от тялото на покойния корабен навигатор по пода, тавана и стените и най-вече по долната част на неговия, на Зейфод, костюм. Ефектът беше толкова смайващо погнусяващ, че повече няма да се връщаме към него в нито един момент от този разказ — освен за да отбележим мимоходом факта, че Зейфод се издрайфа в костюма си, което наложи да го смени с празния — след поредица сложни модификации в горната му част. За негов лош късмет обаче зловонието в кораба и гледката на собствения му костюм, който се разхождаше насам-натам, омазан в разлагащи се вътрешности, бяха достатъчни, за да го накарат да се издрайфа и в новия костюм, което беше проблем, с който той и костюмът просто трябваше да свикнат.

Ето. Дотук. Стига гнусотии.

Стига толкова такива гнусотии.

Собственикът на изкривеното в писък лице се беше успокоил съвсем незначително и в момента бълбукаше нещо несвързано от резервоара си с жълтеникава течност — резервоарът за аварийно потапяне.

— Той беше луд — бълбукаше, — луд! Казах му, че винаги може да опита омарите на връщане, но той беше полудял. Обсебен! На вас случвало ли ви се е нещо такова като има наоколо омари? На мен не. Много са ми гумени и лигави и изобщо не са ми вкусни, не знам. Хиляда пъти предпочитам миди и му го казах. О, Заркуон, казах му го!

Зейфод се втренчи във видението в резервоара. Мъжът беше закачен към всевъзможни животоподдържащи тръби, а гласът му бълбукаше от високоговорители и отекваше налудничаво из безкрайните глухи коридори на кораба.

— Ето това ми беше грешката — изпищя лудият. — Казах му, че всъщност предпочитам миди, а той каза, че това било, защото не съм опитвал истински добре приготвен омар, както го можели само по родните му места, които били точно тук и че щял да ми докаже. Каза, че не било никакъв проблем и каза, че омарите по тези места си стрували пътя, да не говорим, че така сме щели да си починем малко и се закле, че можел да преведе кораба през атмосферата, но това беше лудост, лудост! — изкрещя той, след което замълча и завъртя очи, сякаш думата беше размахала някакъв звънец в съзнанието му. — Корабът направо изгуби управление! Направо не можех да повярвам, само за да докажеш нещо за някакви омари, какво толкова ги възхваляват, извинявам се, че непрекъснато дрънкам за омари, ей сега ще спра, ама откакто съм се напъхал в тоя резервоар все за тях си мисля, представяте ли си какво е няколко месеца да пътуваш с едни и същи хора и да ядеш едни и същи боклуци и след това някой да ти надуе главата с омари и после да плаваш шест месеца сам-самичък в скапания резервоар и да си мислиш за омари. Ей сега спирам да говоря за омари, наистина. Омари, омари, омари — стига! Мисля, че съм единственият оцелял. Само аз успях да стигна до спасителния резервоар преди да потънем. Аз подадох сигнала за бедствие и след това катастрофирахме. Абсолютна катастрофа и то защото някакъв обичал омари. Може да ме мислите за луд. И аз вече не знам.

Мъжът впери в тях умоляващ поглед и съзнанието му изглежда се приземи бавно като падащо листо. Той премигна и ги изгледа странно като маймуна, взираща се в непозната риба. Подращи любопитно стъклената стена на резервоара с гъбясалите си пръсти. От устата и носа му изскочиха ситни наситеножълти мехурчета, задържаха се за кратко в плаващата му коса и продължиха нагоре.

— О, Заркуон, о небеса — промълви патетично на себе си. — Намерен съм. Спасен съм…

— Е — подхвана енергично единият чиновник, — най-накрая ви намерихме. — Той отиде до компютърното табло в средата на помещението и започна бързо да проверява за повреди основните наблюдаващи вериги на кораба.

— Камерата с неопределените пръти е цяла — каза.

— Свещените дингови фъшкии — изръмжа Зейфод. — Значи на борда имало неопределени пръти…!

Неопределените пръти бяха устройства, използвани за добиване на един, за щастие, вече забравен вид енергия. По едно време в миналото, когато треската за нови енергийни източници се била превърнала в истерия, някакъв млад умник забелязал единственото място, което не било използвало всичката си налична енергия — миналото. И с внезапния прилив на кръв в главата, който са склонни да предизвикват подобни прозрения, още същата нощ изобретил начин за добиване на тази енергия и само след година огромни пасажи от миналото били изцедени от последната си капка енергия и просто били безвъзвратно опустошени. Онези, които поддържали идеята за опазване на миналото, били обвинявани в скъпоструваща сантименталност. Миналото представлявало ужасно евтин, много чист и практически непресъхващ източник на енергия и освен това винаги можело да се създадат няколко Естествени Минали Резервати, разбира се, ако някой се съгласял да плати за поддръжката им, а колкото до обвинението, че източването на миналото обезкръвявало настоящето, е, може и да било така, донякъде, но последствията били пренебрежимо малки и човек все пак трябвало да се съобразява с мащабите, нали така.

Впоследствие станало ясно, че настоящето наистина се обезкръвявало, и че причината за това били хищните себични копелета-прахосници от бъдещето, които вършели същото, и чак тогава всички осъзнали, че всички неопределени пръти, както и тайната на производството им трябвало да бъдат унищожени до край и завинаги. Всички твърдели, че ставало въпрос за доброто на дядовците и на внуците им, но то, естествено, било добро за дядовците на внуците им и за внуците на дядовците им.

Представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ сви пренебрежително рамене.

— Прътите са на абсолютно безопасно място — отбеляза той, след което вдигна очи към Зейфод и в пристъп на необичайна откровеност добави, разглеждайки единия компютърен екран: — На борда има нещо далеч по-опасно. Поне се надявам още да е на борда.

Другият чиновник го прекъсна грубо.

— Какви ги дрънкаш, бе? — процеди през зъби.

Първият отново сви рамене.

— Няма значение. Каквото и да каже, никой няма да му повярва. Нали затова избрахме точно него? Колкото по-зловещи истории разказва, толкова по ще го мислят за хипи-авантюрист с развинтена фантазия. Ако пък каже и това, ще го обявят за параноик. — Той се усмихна мило на Зейфод, който кипеше от гняв в оповръщания си костюм. — Можеш да ни придружиш. Ако искаш.

 

— Виждаш ли? — каза чиновникът, оглеждайки ултратитаниевите външни пломби на контейнерите с неопределени пръти. — Абсолютно непроницаеми, абсолютно обезопасени.

Беше казал същото за контейнерите с химически оръжия, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да обезлюди цяла планета.

Беше казал същото за контейнерите със зета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да взриви цяла планета.

Беше казал същото за контейнерите с тета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да облъчи цяла планета.

— Радвам се, че не съм планета — измърмори Зейфод.

— Няма от какво да се боиш — окуражи го представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“. — Планетите са в пълна безопасност. Гарантирано — добави и млъкна. Наближаваха контейнера в най-голяма близост до цепнатината в гърба на „Звезден Бункер Милиард Години“. Коридорът беше огънат и деформиран, а по пода имаше влажни лепкави петна.

— Охо, хмм — каза чиновникът. — Охо, хм, хм.

— Какво има в този контейнер? — настоя да разбере Зейфод.

— Отпадъци — отвърна чиновникът и млъкна.

— Отпадъци ли… — продължи да упорства Зейфод — от какво?

Двамата чиновници мълчаха като пукали и оглеждаха втренчено ключалката на контейнера. Същата сила, която беше деформирала целия коридор, беше разкъсала и пломбите. Единият докосна плахо вратата и тя се отвори моментално. Вътре цареше мрак, разсейван донякъде от бледите жълти осветителни тела в дъното на контейнера.

— От какво? — изсъска Зейфод.

По-старшият чиновник се обърна към по-младшия.

— На кораба трябва да има спасителна капсула, с която екипажът да се евакуира, преди да го хвърли в черната дупка.

Младшият чиновник кимна и излезе без да каже нито дума.

Първият махна на Зейфод да се приближи.

— Причината всичко на този кораб да е в безопасност — каза тихо, — продължавам да твърдя, в безопасност, е, че никой не е толкова луд, че да го използва. Никой. Поне никой толкова луд няма да се приближи до него. Лудите и опасни хора събуждат дълбока тревога. Хората може да са глупави, но не са чак толкова глупави.

— Отпадъци — изсъска отново Зейфод. Съскаше, за да не се забележи, че гласът му трепери. — От какво?

— Ъъ, от хора по поръчка.

— Моля?

— Сириуската Кибернетична Корпорация спечели конкурс за огромен проект за дизайн и производство на синтетични личности по поръчка. Резултатът беше плачевен. Всички „хора“ и „личности“ представляваха някаква амалгама от типични черти, които бяха просто несъвместими в естествените форми на живот. Повечето от тях не бяха нищо друго освен жалки неудачници, но някои се оказаха много, много опасни. Опасни, защото не предизвикваха тревога в другите хора. Преминаваха през различни ситуации като призраци през стена, защото никой не забелязваше опасността.

Най-опасни от всички бяха три еднакви личности — точно те бяха затворени в този контейнер и заедно с кораба трябваше да изчезнат от лицето на тази вселена. Не че бяха зли, напротив, бяха доста простодушни и очарователни. Но са най-опасните същества във вселената, защото никога няма да се откажат да сторят нещо, което е разрешено и никога няма да сторят нещо забранено…

Зейфод погледна мъждивите жълти осветителни тела, двете мъждиви жълти осветителни тела. След като очите му привикнаха със светлината, забеляза, че в сянката между тях има още нещо счупено. На пода блестяха мокри лепкави петна.

Зейфод и чиновникът пристъпиха предпазливо към светлината. В този миг в шлемофоните им долетяха като удари с чук трите думи на втория чиновник.

— Капсулата я няма.

— Проследи я — отсече спътникът на Зейфод. — И открий точно къде е отишла. На всяка цена трябва да разберем къде е отишла!

Зейфод се приближи да другите два контейнера. Един бърз поглед му показа, че във всеки от тях имаше по едно плаващо тяло, съвършено идентично с това в другия. Той огледа внимателно едното. Тялото плаваше в гъста жълта течност и принадлежеше на възрастен мъж. Мъжът имаше любезна физиономия с множество приятни бръчки от смях по лицето. Косата му изглеждаше неестествено гъста и черна за възрастта му и дясната му ръка непрекъснато ле люлееше напред и назад, и нагоре и надолу, сякаш се здрависваше с безкрайна поредица от невидими призраци. Той се усмихваше сърдечно, бълбукаше и гукаше като полузаспало бебе и от време на време се разтърсваше в леки пристъпи на смях, като че ли току-що си беше казал виц, който не беше чувал, или беше забравил. Махаше, усмихваше се, подсмиваше се, от устата му излизаха жълтеникави мехурчета и по всичко личеше, че обитава някакъв далечен свят на простички сънища.

В шлемофоните долетя ново рязко съобщение. Планетата, към която се била насочила спасителната совалка, била идентифицирана. Намирала се в Галактически Сектор ZZ9 множествено Z Алфа.

Зейфод откри високоговорителя на резервоара и го включи. Мъжът в жълта течност бълбукаше нежно за някакъв слънчев град на някакъв хълм.

Зейфод чу нарежданията на представителя на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“, че изчезналата капсула е съдържала „Рейгън“ и че планетата в ZZ9 множествено Z Алфа трябва да се „обезопаси абсолютно“.

 

Из „Крайно, невероятно весела хумористична книга за коледна почивка“, 1986