Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (21) (Последно стопиране през галактиката)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Salmon of Doubt (Hitchhiking the Galaxy One Last Time), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Публикация: ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Залез в Бландингс

Това е последната — и недовършена — книга на П. Г. Удхаус. Недовършена е не само в смисъл, че за нас, които обичахме този човек и неговото творчество, прекъсва по средата, но и в много по-важния смисъл, че написаното дотук също е недовършено. За Удхаус първата чернова е била въпрос на организация на основните моменти в историята — структурата на сюжета, героите и делата им, планините, които изкачват и скалите, от които падат. Едва на следващия етап — безмилостен преглед, поправяне и доизглаждане — книгите му се превръщат в онези шедьоври на езика, които познаваме и обичаме. Когато пишел, той забождал страниците по стените на кабинета си. Страниците, които му харесвали, забождал нависоко, а другите, които се нуждаели от допълнителна обработка забождал по-ниско. Целта му била да вдигне целия ръкопис до нивото на рамката на картината, преди да го сглоби. По-голямата част от „Залез в Бландингс“ сигурно още не се е виждала зад гърбовете на столовете. Много редове са сложени временно и са се нуждаели от преработка — от онези шеметни образи и идеи, които са щели да ги изстрелят в горната част на стената.

Личи ли си в тях великият гений на Удхаус? Ами, ако трябва да съм честен, не. Не само защото творбата е недовършена, а и защото, докато я е писал е, бил онова, което може да се опише само като деветдесет и три годишен човек. Мисля, че на тази възраст всеки има право най-доброто от работата да е зад гърба му. В известен смисъл дълголетието на Удхаус (роден е в годината, в която е починал Дарвин и работи с прилични темпове, доста след като „Битълс“ се разделят) го обрича да бъде Пиер Менар на своя Сервантес. (Нямам намерение да ви пояснявам какво имам предвид. Ако не знаете, прочетете разказа на Хорхе Луис Борхес „Пиер Менар“, авторът на „Дон Кихот“. Само шест страници е и след това ще искате да ми пратите благодарствена картичка, че съм ви насочил към него.) Но вие ще искате да прочетете „Залез в Бландингс“ заради пълнотата и заради това, че самата му недовършеност ще ви даде усещането за неочаквана близост с творческия процес на един Майстор — нещо като да видите внасянето и изнасянето на палитрите и скелето от Сикстинската капела.

Майстор? Велик гений? О, да. Една от най-неземните радости на английския език е фактът, че един от най-великите му специалисти, един от хората на най-високия му връх, беше хуморист. Макар че това едва ли е голяма изненада. Кой още е стигал до там? Остин, разбира се, Дикенс и Чосър. Единственият, който не е можел да се пошегува, дори от това да е зависел животът му, e Шекспир.

О, нека поне за момент да бъдем откровени и смели. Няма нищо по-лошо от това да гледаш как някои английски писатели храбро се опитват да преиграват с езика, като например Догбъри в „Много шум“. Отчаяна работа. Дори спускаме завеса над цялото това кълчене като наричаме използвания в случая комичен похват „малапропизъм“ — на името на героинята на Шеридан, госпожа Малапроп, която в „Съперниците“ прави същото, само че смешно. Няма и никаква полза да споменаваме, че има нещо общо с факта, че Шекспир е творил през шестнайсети век. Какво от това? Чосър се е забавлявал страхотно още през четиринайсети век, когато правописът е бил още по-ужасен.

Сигурно понеже най-гениалният ни писател не е можел да пише хумор, сме решили, че хуморът не се брои. Което е жестоко спрямо Удхаус (като че ли него някога го е било грижа), защото неговият гений е в хумора, хумор толкова елегантен, че е чиста поезия. Прецизността, с която подбира думите на всички герои едновременно — значението, тембърът, ритъмът, обхватът на идиоматичните връзки и нюанси, би накарала Кийтс да подсвирне. Кийтс би се гордял да напише „усмивката изчезна от лицето му като дихание под острието на бръснача“ или че смехът на Хонория Глосъп звучал като „кавалерия по ламаринен мост“. И в този ред на мисли, след като Шекспир е написал: „Един човек може да се усмихва и да се усмихва, и да бъде злодей“, би трябвало да е също толкова впечатлен от „Немалко хора изглеждат почтени и въпреки това са способни във всеки момент да се скрият зад вита стълба“.

Удхаус пише чиста музика на думите. Няма абсолютно никакво значение дали пише безкрайни варианти на темите за похищение на прасета, възвишени икономи и комични комплоти. Той е един от най-великите музиканти на английския език, а музикантите по цял ден изследват различните варианти на една и съща тема. Всъщност, за мен красотата е в това, че същинската тема няма никакво значение. Красотата няма тема. Каква е темата на една ваза! Каква е темата на един залез или на едно цвете? Каква е, по този повод, темата на Двайсет и третия концерт за пиано на Моцарт? Казват, че цялото изкуство клони към състоянието на музиката, а музиката няма тема — освен ако не е халтура. Филмовата музика има тема. „Маршът на Дам Бъстърс“ има тема. Една фуга на Бах от друга страна е чиста форма, красота и игривост, а аз не съм сигурен, че като човешко изкуство и постижения нещата, които превъзхождат една фуга на Бах, не са много. Може би квантово електродинамичната теория на светлината. Може би „Чичо Фред прелита насам“. Не знам.

Мисля, че Евелин Уаф беше сравнила света на Удхаус с Райската градина преди грехопадението и е напълно вярно, че в Бландингс Пелъм — ако мога да го нарека така — успява да създаде и да запази един невинен и добродушен Рай, задача, която както помним, не се удаде на Милтън, който навярно е вложил прекалено много усилия. Също като Милтън, Удхаус се пресяга вън от рая за метафорите, които ще го направят реален за читателите. Но там, където Милтън доста объркващо посяга за образите си към света на класическите богове и герои (като телевизионен сценарист, който черпи референции само от други телевизионни представления), Удхаус е бляскаво реален. „Тя стоеше и гледаше критично сейфа и бавно набираше ярост като печащ се сандвич със сирене.“ „Мустакът на херцога се издигаше и спускаше като носено от вълните водорасло.“ По отношение на метафорите (или подобията, ако настоявате) няма равен на Майстора. Разбира се, Удхаус никога не се затормозяваше да оправдава отношението на Бог към Човека, а само правеше Човек неизмеримо щастлив, поне за няколко часа.

Удхаус по-добър от Милтън? Е, сравнението разбира се е абсурдно, но аз знам кого да оставя в балона и то не само заради компанията, а заради изкуството.

Ние, почитателите на Удхаус много обичаме да си звъним по телефона, за да споделяме новите си открития. Но е възможно да правим на този велик човек лоша услуга, когато цитираме публично любимите си мотиви, като например „По горните склонове на иконома се образува лед“ или „… като много други истински американци той се беше оженил млад и продължи да се жени, скачайки от блондинка на блондинка, както планинската коза скача от чукар на чукар“, или (ето, пак не се сдържам) „Той се обърна с лек виновен подскок като балетист заловен да разрежда с вода млякото на котката“, защото колкото и да са прекрасни, извадени от контекста тези цитати са малко като препарирани риби на полицата над камината. Човек трябва да ги види в действие, за да оцени пълния ефект. Нищо в изолираната реплика на Фреди Трипуд „Донесъл съм в тази торбичка няколко простички плъха“ не подсказва, че в контекста това е апогеят на един от най-върховите моменти в цялата английска литература.

Шекспир? Милтън? Кийтс? Как е възможно да споменавам автора на „Перли, момичета и Монти Бодкин“ и „Прасетата имат криле“ в едно и също изречение с тези хора? Та той е несериозен!

На него не му е нужно да е сериозен. Той е нещо повече. Той е горе в стратосферата на човешкото съзнание, над трагедията и изморителната мисъл, където ще намерите и Бах, Моцарт, Айнщайн, Файнман и Луис Армстронг, в царството на чистата творческа игривост.

 

Из предговора към „Залез в Бландингс“ (Пенгуин Букс)