Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (7) (Последно стопиране през галактиката)

„Уай“^[1]

„Защо“ е единственият въпрос, който тормози хората дотолкова, че да му отделят цяла буква от азбуката.

Азбуката не върви „А, В, С, D, Какво?, Кога? Как?“, а върви „V, W, X, Защо?, Z“.

„Защо?“ винаги е най-трудният въпрос. Знаеш отговора, когато някой те попита „Колко е часът?“ или „Кога се е състояла битката от 1066?“, или „Как става така, че коланите се стягат, когато натиснеш спирачките, татко?“ Отговорите са лесни и съответно са: „Седем и пет минути“, „В десет и петнайсет сутринта“, и „Не задавай тъпи въпроси“.

Но, когато чуеш думата „Защо?“, знаеш, че си попаднал на най-големите въпроси без отговор, като например „Защо сме родени?“ или „Защо умираме?“, и „Защо прекарваме повечето си време в мрежата в получаване на джънк имейли?“

Или пък този:

„Ще си легнеш ли с мен?“

„Защо?“

На този въпрос „Защо?“ съществува само един добър отговор, който може би също е редно да включим в азбуката. Има място. „Защо?“ не трябва да е последната дума, тя дори не е последната буква. Какво ще кажете азбуката да завършва не „V, W, X, Защо?, Z“, а „V, W, X, Защо не?“

Не задавай тъпи въпроси.

Из „Хокни алфабет“

(Фабер и Фабер)

„Значението на живв“^[2] се роди като упражнение по английски, което трябваше да направя в училище, и което с Джон Лойд след петнайсет години превърнахме в игра. Няколко приятели бяхме прекарали целия следобед в една гръцка таверна в игри на гатанки и пиене на рицина, но накрая трябваше да измислим някаква игра, при която не се налагаше да се става толкова често.

Правилата бяха елементарни (трябваше да са елементарни; следобедът беше твърде напреднал за сложни): някой казваше име на град и друго трябваше да каже какво означава думата. Трябваше да сте там.

Бързо открихме, че има страшно много изживявания, идеи и ситуации, които всеки знаеше и познаваше, но които никога не биваха идентифицирани подходящо, просто защото за тях нямаше дума. Всички бяха от типа „Попадали ли сте някога в ситуация, където…“ или „Нали знаеш как се чувстваш, когато…“ или „Знаеш, винаги съм си мислил, че само аз съм…“. Нужна е само дума и нещото е идентифицирано.

И така, леко некомфортното усещане, когато седнеш на затоплен от нечие друго седалище стол, е също толкова реално, като усещането, когато от храста срещу теб изскочи огромен свиреп слон, но дотук всъщност има дума само за второто. Вече има думи и за двете. Първата е „погребиобувство“, а втората, разбира се е „страх“.

С течение на времето събрахме доста такива думи и концепции и започнахме да осъзнаваме колко своеволно избирателно е бил съставен Оксфордският английски речник. Той просто не разпознава огромни блокове от човешкото познание. Като например да стоиш в кухнята и да се чудиш за какво си влязъл. Всеки го прави, но тъй като за това няма — или нямаше — дума, всеки си мисли, че се случва само на него, което го прави по-глупав от другите хора. Окуражаващо е да осъзнаеш, че другите не са по-умни от теб и че, когато стоим в кухнята и се чудим за какво сме влезли, просто се „рабуждаме“.

Купчинките картончета с подобни думи постепенно започна да набъбва в долното чекмедже на Джон Лойд и всеки, който знаеше за тях добавяше собствени концепции.

Те за пръв път видяха бял свят, когато Джон Лойд съставяше календара за „Не-1982“ и се чудеше какво да слага най-отдолу на страниците (а също така и най-отгоре и на доста места в средата). Обърнал чекмеджето, подбрал десетина от най-добрите нови думи и ги сложил в книгата под заглавието „Окстейл Инглиш Дъкшънъри“. Той бързо стана един от най-популярните откъси от „Не-1982“ и успехът на идеята в този й миниатюрен мащаб ни подсказа, че можем да издадем цяла книга — и тя е факт: „Значението на живв“, плод на цял живот изучаване и хроникиране на човешкото поведение.

Из „Ново от Пан“, бр. 54

Октомври 1983