Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (32) (Последно стопиране през галактиката)

Какво имаме да губим?

Някои от най-революционните нови идеи са по-скоро плод на оттеглянето на нещо старо, отколкото на настъпването на нещо ново. Уокменът „Сони“ например не направи никакъв съществено нов принос към касетофона, а просто елиминира усилвателя и тонколоните, създавайки един съвършено нов начин на слушане на музика и една съвършено нова индустрия. Новата Хендикам на „Сони“ изостави напълно подвижния обектив въз основата на това, че функциите на подвижния обектив общо взето са да струва пари, да добавя пълнеж и да прави всеки аматьорски филм негледаем. (В този ред на мисли биха могли да помислят за видео, което само записва, а видеокомпаниите могат да помислят за филми записани на бърз ход. Чипът RISC работи на брилянтния жизнеутвърждаващ принцип на справяне с лесните задачи и оставяне на трудните за някой друг. (Знам, че нещата са малко по-сложни, но трябва да признаете, че идеята е дяволски привлекателна.) Доброто сухо мартини се забърква на брилянтния жизнеутвърждаващ принцип на изпускане на мартинито.

Предимствата са драстични и когато забележите, че можете да изпуснете част от проблема. Алгебрата например (а оттам и цялото компютърно програмиране) се базира на идеята, че можете да изпуснете всички гадни неподатливи на аритметични действия числа. Освен това мога да спомена и новите подобрени британски телефонни услуги. Преди няколко години настъпи една радикална промяна: когато наберете 192, чувате един неофициален дружелюбен глас, в повечето случаи — и това е основният момент — с шотландски акцент. Цялата операция е била изпипана и придвижена към Абърдийн, където има много неофициални дружелюбни лица, които не трябва да се компенсират за това, че живеят в Лондон. Някой умник в „Бритиш Телеком“ е забелязал, че местоположението е несъществено — проблемът с разстоянието просто се изпуска от модела (което обаче не е отразено в цените им). Лично аз мисля, че с малко повече кабел биха могли да преместят телефонните услуги на остров Света Елена или пък на Фолкландските острови, предоставяйки по този начин съвършено нови възможности за увеличаване на заетостта в области, които дотогава са се ограничавали с отглеждане на овце. По този повод Фолкландските острови могат да поемат и телефонните услуги на Аржентина, което ще даде храна за размисъл на външните министерства на двете държави.

Почти всичко, което правим в Мрежата засяга забелязването на неща, които вече можем да изпуснем и местоположението — или разстоянието — е едно от тях. Броденето из Мрежата е живот в свят, където всяка врата всъщност е научно-фантастичен уред, който ви пренася в съвършено различна част на света. Осъзнаването на всички последствия от този факт е трудно, както на първите кинооператори им е било трудно да осъзнаят последствията от факта, че могат да движат камерата. Какво още ще изпадне от модела?

През последните години най-редовно ме наобикалят изнервени издатели, продуценти и журналисти, и ме питат как ще промени според мен компютърът техните професии. Доста време повечето от тях очакваха отговор преведен грубо като „не много“. („Хората обичат миризмата на книгите, обичат пуканките, обичат да гледат предаванията по същото време като съседите си, обичат да притежават много книжни издания, които не ги интересуват“ и др.) Но отговорът на този въпрос не е лесен, защото моделът е погрешен. Това е същото като да обясниш на Амазонка, Мисисипи, Конго и Нил как ще ги промени идването на Атлантическия океан. Първото, което трябва да се проумее, е че тогава правилата за реките няма да важат.

Да помислим какво ще стане, когато издаването на едно списание вече не е река само по себе си, а е само течение в дигиталния океан. В Мрежата се появиха списания, но доколкото те са само определен брой свързани помежду си страници в свят на свързани помежду си страници, границите между „списание“ и „не-списание“, а всъщност и между „списание А“ и „списание Б“ са съвсем размити от гледна точка на браузъра. Какво остава, когато изхвърлим от модела представата за подвързани и продавани листа от лъскава преработена дървесина? Нещо полезно?

От гледна точка на читателите ползата е една и съща като при хартиеното списание: в него е събрана на едно място информацията, която ги интересува, в достъпна форма, с допълнителното предимство на непрекъсната връзка към други свързани с темите материали, което е невъзможно при хартиеното списание. Всичко е много добре.

Но какво да кажем за издателите? Какво ще продават те? Какво ще правят след като нямат купчинки лъскава хартия, срещу които хората да им дават банкноти? Е, всичко зависи от вида на бизнеса, в който смятат, че са. Бизнесът на „Ксерокс“ например е в продажбата на тонери. Цялата парлама, че развивали високотехнологични копирни машини и принтери е начин за създаване на широк пазар за тонери, откъдето именно идват печалбите им. Бизнесът на телевизионните компании не е да доставят телевизионни програми на публиката си, а да доставят публиката на рекламодателите си. (Точно затова Би Би Си се излъчва в такова шизофренно време — нейният бизнес е съвсем различен от този на конкурентите й.) А списанията си приличат: всяка действителна продажба на вестникарския щанд е отчасти опит за покриване на безумната цена за производството на проклетото нещо, но тя е и нещо много по-важно — солиден източник на информация. Пълният размер на тази информация е размерът на публиката, която издателят може да предостави на рекламодателите си.

Лично за мен рекламите в списанията са голям проблем. Ненавиждам ги. Те обезличават същинския текст, който обикновено се свежда до невзрачно сивкаво поточе, църцорещо през огромните бляскави страници с размери на билбордове, които се опитват да привлекат вниманието ви към неща, които не желаете; и първото, което трябва да направите, когато си купите списание, е да го изтръскате от разните купони, пакетчета, пликчета, компактдискове и безплатни лабрадорчета, които го правят дебело и твърдо като халваджийски тефтер. А пък когато сте го купили заради нещо, което наистина ви интересува, се оказва, че въпросната информация е била в миналия брой, който вие вече сте изхвърлили. Миналия месец си взех нова камера, като преди това закупих купища списания за камери, за да разгледам рекламите и отзивите за моделите, които ме интересуваха. Така че аз отхвърлям 99 процента от рекламите, които минават пред погледа ми, но понякога ги възприемам дотолкова, че да си купя стоката, която предлагат. Несъответствието е крещящо — нещо е узряло за изпадане от модела.

Ако влезете в някое онлайн списание (например ХотУайър, за него се сещам в момента), ще откриете няколко дискретни иконки на спонсора и изборът дали да кликнете върху тях е ваш. Ще видите рекламата само ако тя наистина ви интересува и тя ще ви предостави пълна и полезна информация за продукта. Естествено, за рекламодателя е много по-ценно да достигне до един заинтересован купувач, отколкото да раздразни деветдесет и деветима други. Нещо повече, рекламодателят получава удивително прецизна обратна връзка. Той знае колко души са избрали да погледнат неговата реклама и колко време са я гледали и оттам рекламата, която не интересува никого много бързо увяхва, докато другата, която привлича интерес, процъфтява. Рекламодателите плащат на списанието да слага техни линкове на популярни страници от списанието и — е, всички виждате, че се получава. Подходът е удивително ефективен, както са ми казвали хора със сериозно вдигнати вежди. Онова, което изпада от проблема, е представата, че рекламата трябва да бъде дразнеща и натрапчива.

Това е един модел на работа на онлайн списание, което, разбира се, е съвършено безплатно за читателите. Има и друг, който вероятно ще бъде осъществен веднага щом стане възможно виртуалното разплащане по Интернет и при него читателите ще заплащат минимални суми, за възможността да четат популярни Уеб-страници. Във всеки случай сумата ще е много по-малка от онази, която харчите за обикновените вестници и списания, защото няма да плащате за всички преработени на хартия дървета, за горивото на разпространителите и за заплатите на хората от маркетинга, чиято единствена работа е да ви убеждават колко са велики. Парите на читателя ще отиват право при автора със съответния процент за сайта и дърветата ще си останат в горите, петролът ще си остане в земята, а хората от маркетинга да останат вън от клуб „Гручо“ и да отстъпят мястото на бара на по-свестни от тях.

А защо всички пари да не отиват при автора, ви чувам да питате (а и аз бих задал същия въпрос)? Ами, може и да отиват, ако той няма нищо против да пише и да хвърля думите си в дигиталния океан в очакване някой да ги намери. Но подобно на истинските океани, в дигиталния също има течения, приливи и отливи и ролята на издателя скоро ще бъде са намира добър материал, който да насочва към тези течения, докато читателят ще се носи по вълните и ще търси онова, което го интересува, което и прави в момента. Разликата ще бъде в скоростта на реагиране на пазара или скоростта, с която се променят тези течения, и в начина на разпределение на властта и контрола към онези, които вършат нещо наистина полезно, вместо само да обядват по скъпи ресторанти.

Най-важното нещо, което ще отпадне от модела, е огромното количество мъртва дървесина.

„Уайърд“, великобританско издание, брой 1, 1995