Даниел Стийл
Без драскотина (24)

Глава 24

На следващия ден Мади и Лизи наеха кола и тръгнаха за Върмонт. Колата приличаше на циганска каруца, пълна до спукване с всички неща, необходими за Анди. Той се оказа кротко бебе и спа почти през целия път, докато Мади и Лизи си говореха и се смяха. По пътя спряха, за да си купят хамбургери и да нахранят Анди. Мади никога не беше била толкова щастлива, още по-малко сигурна, че е постъпила правилно. Едва сега осъзнаваше какво й бе отнел Джак, когато я бе накарал да си направи операция. И какво ли не й бе отнел още: самоувереността, самоуважението, самооценката, вярата в себе си, способността и смелостта да взема собствени решения и да гради живота си. Това бе много висока цена за работата и материалната сигурност, които й бе дал в замяна.

— Какво смяташ да правиш с предложенията за работа? — поинтересува се Лизи.

— Все още не знам. Искам да се върна на работа, но първо да се порадвам още малко на теб и на Анди. Животът ми предоставя за пръв и последен път шанса да бъда майка. После ще бъда отново напълно обсебена от работата си. Затова не бързам.

Освен това имаше пълното право да не работи. Адвокатът й бе завел съдебен процес срещу Джак и неговата мрежа. Той й дължеше огромна сума пари като неустойка за това, че я бе уволнил. Адвокатът бе настоял да включи в иска и много други обвинения, едно, от които за клевета. Но най-много от всичко Мади искаше да си остане вкъщи и да се радва на Лизи и на бебето. След две седмици Лизи започваше да учи в Джорджтаун и беше силно развълнувана от това.

Стигнаха до Шугърбръш около шест вечерта, точно навреме за вечеря. Внуците на Бил буквално полудяха, като видяха бебето, което весело се усмихваше. А най-малкият от тях, който бе само на две годинки и половина, непрекъснато искаше да си играе с него и да го носи.

Лизи го взе от Мади, след като приключиха с вечерята, за да го занесе в леглото. Мади помогна на дъщерята и снахите на Бил да почистят кухнята и да измият съдовете и седна при него пред камината. Когато всички си легнаха, Бил й предложи да се разходят. На небето светеха ярки звезди, беше студено и снегът скърцаше под краката им, докато вървяха по пътеката, която синът му бе направил в снега. Къщата бе голяма и удобна. Стара къща, която очевидно всички много обичаха. Бяха прекрасно семейство и се наслаждаваха на времето, прекарано заедно. Никой от тях не бе озадачен от връзката на Бил с Мади. Посрещнаха я с отворени обятия и бяха много дружелюбно настроени към Лизи и бебето.

— Имаш чудесно семейство — каза Мади, докато вървяха ръка за ръка. До стената на къщата бяха опрени ски. Мади имаше намерение да покара на другия ден, ако намереха на кого да оставят бебето. Това бе една нова страница в живота й и Мади знаеше, че за известно време ще й изглежда странно, но й харесваше.

— Благодаря — усмихна се Бил и я прегърна. — Анди е много сладко бебе — добави той. Можеше да види колко много го обича Мади. Щеше да бъде много тъжно, ако не бе изпитала тези чувства никога в живота си. Освен това тя бе в състояние да осигури на детето живот какъвто собствената му майка никога не би могла. Господ очевидно е знаел какво прави, когато ги бе погребал тримата заедно в онази ужасна нощ под развалините на магазина. А кой беше той, че да й отнеме това щастие?

— Много мислих — каза той след кратко мълчание, когато тръгнаха да се връщат.

Мади го изгледа уплашено.

— Не съм сигурна, че искам да го чуя. — В очите й отново се появи страх и Мади отклони погледа си така, че Бил да не види напиращите сълзи.

— Защо? — попита той и спря. — Аз пък мислех, че може би ще искаш да чуеш някои неща.

— За нас ли се отнася? — едва изрече тя. Нима толкова скоро след началото щеше да настъпи краят? Не беше честно, но нищо в нейния живот не бе продължавало дълго и не е било честно, освен онова, което имаше в момента. Бил, Лизи и Анди — това беше всичко, което бе от значение за Мади. Животът й с Джак беше само лош сън.

— Не се страхувай, Мади — успокои я Бил. Чувстваше, че тя цялата трепери в ръцете му.

— Страхувам се. Не искам да те загубя.

— За това никога няма гаранция — отвърна сериозно той. — Ти имаш много повече път пред себе си. Но аз мисля за моя живот. Открих, че няма значение докъде си стигнал, нито колко бързо. Значение има самото пътуване. Значение има колко дълго вървиш с един човек и дали го правиш добре. Дали вървите рамо до рамо, ръка за ръка и пътищата ви никога не се кръстосват. Може би това е всичко, което му трябва на човек. Никой от нас не е сигурен какво го чака зад ъгъла. — Беше научил това по много болезнен начин, Мади също. — Това е един вид пътуване към доверието.

Мади все още не беше сигурна какво иска да й каже.

— Няма да те оставя, Мади. Нямам къде да отида. И не искам да те боли. — Но сигурно щяха да се нараняват от време на време, макар и без злоба. И двамата го знаеха.

— Аз също не искам да те боли — отвърна Мади и се притисна към него, поуспокоена от думите му. Чувстваше, че няма от какво да се страхува. Предстоеше й нов живот, една мечта, която двамата бяха открили и трябваше да опазят.

— Опитвам се да ти кажа — продължи Бил, докато й се усмихваше, — че реших, че ще ми се отрази много добре, ако играя бейзбол на седемдесет години. Ако все пак нещо се случи, Анди ще може да ми хвърля топката и в инвалидната количка.

Мади отвърна на усмивката му.

— Съмнявам се, че ще бъдеш в инвалидна количка. Бил се засмя.

— Кой знае? Ти може да ме потрошиш. Вече се опита. Ей Богу, какво ли не ми сервира — експлозия в магазина, бебета, паднали от небето, бивши полудели съпрузи. Животът ми с теб със сигурност няма да е скучен. Не искам да му бъда кръстник. Анди заслужава много повече.

— Искаш да му станеш треньор за Малката лига ли? — пошегува се Мади. Имаше усещането, че сега ще се случи нещо много важно. Нещо, което бе очаквала през целия си живот. С Бил можеше да се чувства спокойна и на сигурно място.

— Искам да му бъда баща, твой съпруг. Това се опитвам да ти кажа. Ти какво мислиш по въпроса?

— Какво ще кажат децата ти? — притесни се тя, макар че децата му се държаха чудесно с нея.

— Вероятно ще кажат, че съм луд и ще бъдат напълно прави. Но аз мисля, че така е правилно и за двама ни. За всички нас. Знаех го отдавна. Само че не бях сигурен какво ще предприемеш и колко време ще ти отнеме.

— Отне ми много дълго време — продължи Мади. Сега съжаляваше за това, но знаеше, че не би могла да го направи по-бързо.

— Казах ти, Мади, не е важно колко бързо вървиш по пътя. Важно е самото пътуване. Е, какво мислиш?

— Мисля, че съм много щастлива — прошепна тя.

— Аз също — отвърна Бил и я прегърна.

Лизи държеше Анди на ръце и ги гледаше от прозорците на горния етаж как вървят прегърнати по снежната пътека. Мади сякаш усети погледа й, вдигна глава и й се усмихна. Двамата спряха на прага и се целунаха. За тях това не беше целувка, отбелязваща началото или края. Това беше целувка за живота, който щяха да споделят занапред и удоволствието да знаят, че пътуването им ще продължи още дълго, дълго време.