Даниел Стийл
Без драскотина (6)

Глава 6

На следващия ден имаше много работа. Трябваше да изчете купища материали за войната в Ирак и за жертвите, дадени от американска страна през последните дни. Бяха убити още петима морски пехотинци, един самолет бе свален заедно с двамата пилоти. Каквото и да правеше Джак, за да помогне на президента да представи нещата в благоприятна светлина, той не можеше да промени фактите, нито ужасната истина, че там умираха хора. Мади работи до осем вечерта, когато свършиха с последните новини. Трябваше да отидат на официална вечеря у посланика на Бразилия, затова бе взела вечерна рокля. Тъкмо се преобличаше, когато вътрешният телефон зазвъня. Беше съпругът й.

— Ще бъда готова след пет минути.

— Ще се наложи да отидеш без мен. Току-що ми съобщиха, че трябва да се явя на друго място. — Този път обаче Мади знаеше къде и защо. Беше сигурна, че президентът е обезпокоен от общественото мнение и реакцията в страната след смъртта на американските войници в Ирак.

— Предполагам, че срещата ти е в Белия дом.

— Нещо такова.

— Ще дойдеш ли по-късно? — Беше свикнала да ходи на приеми и вечери сама, но предпочиташе да бъде с него.

— Съмнявам се. Имаме много работа. Ще се видим у дома. Ако свърша по-рано, ще дойда, но вече им се обадих да се извиня. Съжалявам, Мади.

— Няма нищо. Положението в Ирак не изглежда никак добре, нали?

— Всичко ще бъде наред. Това е нещо, с което трябва да свикнем да живеем. — И той възнамеряваше да убеди американците в думите си. Мади обаче не можеше да бъде така лесно измамена, нито пък Грег, чието мнение съвпадаше с нейното. Но по време на новините не направиха никакви коментари по този въпрос. Запазиха личното си мнение за себе си.

— Ще се видим по-късно. До скоро.

Мади приключи с преобличането. Роклята й беше бледорозова на цвят и подхождаше на тъмната й коса и кремавата й кожа. Носеше бледорозови обици от топаз, които проблясваха загадъчно. Взе розовото си копринено наметало и напусна офиса. Джак беше изпратил неговата кола да я вземе, а за себе си бе осигурил друга.

Посолството се намираше на авеню „Масачузец“. Вътре имаше поне стотина гости. Отвсякъде се носеше испанска, португалска и френска реч, придружена от звуците на самба. Бразилският посланик и съпругата му проявяваха добър вкус при организиране на приемите, които даваха, затова всеки във Вашингтон ги посещаваше с голямо удоволствие. Мади се поогледа, забеляза Бил Александър и се запъти към него.

— Здравейте, Мади — поздрави я той топло. — Как сте?

— Добре. А как мина вашият уикенд? — попита го на свой ред тя. Чувстваше го като близък приятел след всичко, което бяха чули един за друг.

— Нормално. Ходих до Върмонт да видя децата. Синът ми има къща там. Срещата при Филис беше интересна, нали? Вълнуващо е да разбереш колко много от нас са засегнати по един или друг начин от домашно насилие, терор или престъпления. Странно, че всички ние си мислим за някого, че води нормален живот, а изведнъж се оказва, че това не е истина. — Очите му бяха тъмносини, почти като нейните, но по-тъмни, а бялата му коса беше гладко сресана назад. Изглеждаше прекрасно във вечерния си костюм. Беше висок над метър и осемдесет и до него Мади, макар и висока жена, изглеждаше като малка кукла.

— Научих това много отдавна. — Дори първата дама не правеше изключение и също беше жертва на насилие в детството си. — Понякога изпитвам вина заради онова, което преживях в младостта си, но вече разбрах, че това се е случвало и се случва и на другите хора. Кой знае защо обаче, винаги се чувстваш така, сякаш грешката е твоя.

— Точно там е въпросът. Да осъзнаеш, че грешката не е твоя. Поне в твоя случай. Когато се върнах от Колумбия, си мислех, че всеки, който ме погледне си казва: „Ето го, той уби Маргарет“.

Мади се изненада от онова, което чу, затова го погледна внимателно, преди да зададе следващия си въпрос.

— Защо сте мислили така?

— Защото аз самият смятах така. Едва сега осъзнах, че всичко това е абсолютна глупост.

— Това можеше да се случи, независимо от вашите действия. И сигурно щеше да се случи. Терористите не играят почтено, Бил. Вие би трябвало да го знаете най-добре.

— Малко трудно е да го преглътнеш, когато цената, която трябва да платиш, е някой, когото обичаш. Не знам дали някога въобще ще мога да го приема.

Мади харесваше начина, по който говореше с нея. Прямотата му беше знак, че е благороден човек.

— Не мисля, че насилието може да бъде разбрано. Сблъсках се с нещо много по-елементарно. И въпреки това не мога да проумея защо хората си причиняват болка? И защо аз позволявах на съпруга си да го прави?

— Не си имала друг изход — нито някого, който да ти помогне или място, където да отидеш. Поне някоя от тези причини звучи ли ти разумно? — попита замислено Бил.

Тя кимна. Този мъж изглежда имаше способността да схваща бързо ситуацията. За разлика от съпруга й и от повечето хора въобще.

— Мисля, че сте напълно прав — усмихна се Мади. — Какво е мнението ви за войната в Ирак? — попита тя, за да смени темата.

— Според мен е непечелившо разиграна комбинация и ми се струва, че обществото е настроено да задава неприятни въпроси. Особено, ако продължим да губим войниците си с такова темпо както досега. — Мади бе напълно съгласна с него въпреки убедеността на Джак, че истината може да се прекрои и хората да се накарат да продължат да подкрепят действията на президента. Джак очевидно гледаше много по-оптимистично на нещата. — Не одобрявам действията на страната ни — продължи Бил. — Хората се страхуват, че печалбата няма да бъде достатъчно голяма, за да покрие загубите. — Мади се радваше да чуе, че Бил е на същото мнение като нея. Побъбриха още малко, после той я попита какви са плановете й за лятото.

— Все още не съм сигурна. Трябва да довърша едно предаване. Съпругът ми не обича да крои планове предварително. Казва ми да си стягам куфарите в последния момент, обикновено един ден преди пътуването.

— Е, така животът сигурно е много интересен — усмихна се Бил, чудейки как ли се справя Мади. Повечето хора обичат да бъдат предупредени от по-рано. Не можеше да си представи как го приемат децата й. — Имате ли деца?

Мади се поколеба за миг, преди да отговори.

— Не. Нямам.

Отговорът й не го изненада много. Тя беше млада, със забележителна кариера и все още имаше достатъчно време, за да си роди деца.

Мади не можеше да му обясни, а и не му беше тук мястото, че изобщо не може да има деца, защото условието на Джак да се ожени за нея бе тя да си направи операция на тръбите.

— Бъдещето е пред вас. Вие сте млада жена — продължи Бил, не можейки да потисне предположението си, че преживяното детство и травматизиращият първи брак бяха повлияли на решението й.

— А вие какво ще правите през лятото? — смени отново темата Мади.

— Обикновено ходим в Марта Вайнярд. Но си помислих, че сега ще ми бъде много тежко, затова предоставих къщата на дъщеря ми. Тя има три деца, които обичат да прекарват ваканциите си там, а и ако искам да отида, мога да се настаня в гостната. — Изглеждаше добър човек и очевидно беше много близък с децата си.

Малко по-късно към тях се присъедини интересна двойка французи. Бяха млади дипломати. Посланикът на Аржентина също спря, за да поздрави Бил. Заговориха на испански, който Бил очевидно добре владееше.

Когато стана време за вечеря, Мади с изненада установи, че бяха настанени на масата един до друг и се опита да му се извини, че е отнела толкова много от времето му преди това.

— Бих искал да кажа, че аз съм го уредил — засмя се Бил, — но истината е, че не съм. Просто смятам, че съм късметлия.

— Аз също — отвърна Мади. Той пое ръката й и двамата се запътиха към огромната трапезария.

Беше прекрасна вечер. От едната й страна седеше възрастен сенатор — демократ от щата Небраска, когото не бе срещала досега, но чието държане я възхити. От другата й страна Бил я занимаваше с истории от годините, когато бе преподавал в Принстън и Харвард. Той очевидно харесваше работата си като преподавател, а и кратката му кариера на дипломат също беше интересна и впечатляваща, докато не се бе случил трагичният инцидент.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита го Мади, когато поднесоха десерта. Неусетно бяха преминали на „ти“. Бе й казал, че почти завършва книгата си.

— Откровено казано, не знам, Мади. Не съм сигурен каква посока да избера и накъде да поема. Имам няколко предложения от академични институции, единият университет разбира се е Харвард. Изкушавам се да отида на Запад, мога да преподавам в Станфорд или да изкарам една година в Европа. Маргарет и аз винаги много сме обичали Флоренция. Или може би Сиена. Имам предложение да преподавам една година в Оксфорд американска външна политика, но не съм сигурен дали искам, а и зимите в Англия са доста влажни. В Колумбия доста се разнежих.

— Можеш да избираш — отвърна Мади. Разбираше защо го канят на толкова места. Той беше изключително интелигентен, добър и благороден човек, открит към новите, нетрадиционни идеи и концепции. — А какво ще кажеш за Мадрид, говориш така добре испански?

— Интересно предложение, не бях мислил за това. Може би ще трябва да стана тореадор и да се науча да се боря с бикове.

Двамата се разсмяха, като си представиха Бил в ролята на тореадор. Мади изпита истинско съжаление, когато стана време да си вървят. Той беше прекрасен събеседник. Бил й предложи да я изпрати до вкъщи, но тя му каза, че има кола и шофьор на разположение.

— Ще се видим на следващата среща на Комисията. Групата ни е доста разнородна, но с общи възгледи. Мисля, че е много интересна и еклектична. Но лично аз не знам какво мога да предложа и с какво бих могъл да помогна. Не съм особено добре запознат с въпроса. Поне не и в областта на насилието, по-точно семейното насилие. Опасявам се, че моята среща с насилието е малко необичайна, но съм поласкан, че Филис ме покани.

— Тя знае какво прави. Мисля, че ще сформираме добър екип, след като уточним насоките на действие. Надявам се да привлечем вниманието на медиите.

— Ти си най-подходящият ни говорител — каза Бил и Мади му се усмихна. Поговориха още няколко минути, след което тя си тръгна.

Намери Джак да чете в леглото. Изглеждаше спокоен и отпочинал.

— Изпусна страхотно парти — каза Мади, докато сваляше обеците и събуваше високите си обувки.

— Когато свършихме, вие вече сигурно сте вечеряли. Имаше ли интересни хора?

— Много. Прекарах в компанията на Бил Александър. Той е чудесен човек.

— Винаги съм смятал, че е доста отегчителен и досаден. — Джак затвори книгата и огледа преценяващо жена си. Дори боса и без обеци, тя изглеждаше възхитително. — Страхотна си, Мад! — възкликна той. Беше напълно искрен и тя се наведе да го целуне.

— Благодаря.

— Идвай веднага в леглото! — В очите му блесна познато пламъче, което й подсказа какво се върти в главата му. Миг по-късно Мади се сгуши в него и Джак й показа, че не е сбъркала. Понякога имаше известни предимства човек да няма деца. Нямаше нужда да обръща внимание на никой друг, освен на себе си. Двамата можеха да правят каквото си искат и когато си искат, без да им пречи никой.

— Какво става в Белия дом? — попита Мади, преди да заспи.

— Всичко е наред. Президентът взе важно решение, не без наша помощ, разбира се. Аз само му казах какво мисля и като имаше предвид мнението на останалите, реши какво ще направи. Той е мъдър човек и обикновено постъпва правилно. Не му е лека работата.

— Ако питаш мен, възможно най-тежката. Не бих се наела да я върша дори и за всички пари на света.

— Би се справила чудесно — подразни я Джак. — Ако станеш президент, всеки в Белия дом ще бъде изрядно облечен, Белият дом ще изглежда прекрасно, а всички в него ще са учтиви и добри и ще внимават какво говорят. Членовете на кабинета ще бъдат с любящи и всеотдайни сърца, като дядо Коледа. Един прекрасен свят, нали, Мади?

Думите му прозвучаха по-скоро като подигравка, отколкото като комплимент. Опита се да забрави и да заспи, защото знаеше, че на сутринта я чака работа.

На другия ден Мади помогна на Грег да подготви специално издание за американските танцьори. Късно следобед те продължаваха работата си, когато навън настъпи неочаквано раздвижване и суматоха.

— Какво става? — попита Грег и вдигна глава.

— Не знам. Може би в Ирак става напечено. Снощи Джак пак беше при президента. Подушвам, че са намислили нещо, но да видим какво ще излезе.

Двамата излязоха в коридора, за да чуят какво говорят хората. Мади веднага се обърна към един от режисьорите.

— Нещо важно?

— Самолетът за Париж току-що е бил взривен, докато е излитал от летище „Кенеди“. Казват, че експлозията се чула в целия Лонг Айлънд. Няма оцелели. — Беше съкратена версия на случилото се, но Мади и Грег бяха опитни репортери и веднага разбраха за какво става дума. Никой не бе поел отговорност за експлозията. Мади обаче беше сигурна, че има нещо скрито, въпреки че все още не знаеха никакви подробности.

— Получихме анонимно обаждане от някой, който очевидно знаеше твърде много по въпроса — продължи режисьорът. — По думите му въздушната компания е била предупредена за евентуална бомбена заплаха. Знаели са още в ранния следобед, но не са спрели полета.

Грег и Мади удивено се спогледаха. Та това беше лудост! Никой нормален човек не би постъпил така. Не би позволил да се случи подобно нещо. С американска авиокомпания, с която летяха американски граждани!

— Кой е източникът — попита навъсено Грег.

— Нямам представа, но човекът бе добре запознат със случая, защото съобщи доста изобличаващи улики. Всичко, което знаем, е, че хората от ФБР са получили днес следобед някакво неясно предупреждение и изглежда не са си мръднали пръстта.

— Откъде го знаеш, кой ти каза? — попита отново Грег.

— Анонимният глас продиктува списък на хората, на които да се обадим за потвърждение. Има няколко доста известни имена, както и подробни напътствия.

Грег сви рамене и погледна Мади.

— Да се поровим, а? Какво ще кажеш?

— Давай — отвърна тя и двамата се запътиха към асистент — режисьора, у когото вероятно беше въпросният списък. Мади продължи да коментира:

— Не мога да повярвам. Не биха качили хора на самолет, ако знаят, че на борда му може да има бомба.

— Вероятно са го направили, но ние не го знаем — промърмори Грег.

Те взеха списъка с хората, на които трябваше да звънят, и след два часа седяха един срещу друг на бюрото на Мади и се гледаха невярващо. Историята бе потвърдена от всички, с които говориха. Наистина е имало предупреждение, но много общо и мъгляво. Във ФБР са били предупредени, че международен полет от летище „Кенеди“ ще бъде взривен през някой от следващите три дни. Това беше всичко, което знаеха. На най-високо ниво на секретност бе взето решение да не се спират международните полети, докато не се намерят доказателства за бомба или не се получи допълнителна информация. Повече предупреждения не бе имало.

— Много мътна работа — каза Мади. — Може би са решили, че е някаква шега. Но властите подозират, че заплахата произтича от една от двете терористични групи, които и преди това бяха вършили подобни зверства, така че всъщност са имали причина да вярват на предупреждението.

— Тук има нещо — каза замислено Грег. — Мирише ми на гнило. На кого, по дяволите, бихме могли да се обадим във ФБР? Някой по-висш началник? — Вече бяха използвали всичките си налични източници на информация. Докато седяха и умуваха, Мади изведнъж се сети и стана.

— Какво ти дойде наум?

— Знам кого да питам. Може и нищо да не излезе, но поне ще опитам.

Тя не каза нищо друго, но Грег разбра къде отива, защото се качи на асансьора за горните етажи, където беше офисът на Джак. Предната нощ той бе в Белия дом. Ако е имало заплаха от подобен мащаб, сигурно са я обсъждали. Искаше да го попита дали знае нещо.

Джак имаше делова среща, когато влезе в приемната му и Мади помоли секретарката да му съобщи, че иска да й отдели няколко минути за нещо важно. Той веднага излезе от залата за конференции. Имаше угрижен вид. — Добре ли си?

— Да. Работя върху новините за взривения самолет. Имаме информация, че е получено предупреждение за бомбата, но полетът не е бил спрян. Всъщност нито един полет не е бил спрян. Предполагам, защото не са знаели точно на кой самолет е била бомбата — довърши Мади. Джак не изглеждаше никак разстроен или изненадан.

— Случват се такива неща, Мад. Няма какво да се направи в подобни ситуации. Предупреждението звучи много общо, неясно и може да е неоснователно.

— Търсим някаква следа или улика, които да водят нанякъде. Ти чу ли нещо снощи при президента? — погледна го тя настойчиво. През очите му премина сянка, което й подсказа, че знае повече, отколкото казва.

— Не, нищо особено — отвърна Джак.

— Това не е отговор. Важно е, Джак! Ако са били предупредени, е трябвало да спрат всички полети. Кой взе това решение?

— Не съм ти казал, че знам нещо. Но какво е трябвало да направят според теб, ако са били предупредени? Да спрат всички международни полети от летище „Кенеди“ за три дни, така ли? Господи, тогава по-добре да закрият цялата гражданска авиация на Щатите.

— Откъде знаеш, че става дума за международни полети и че заплахата се отнася за три дни напред? Не съм казвала нещо подобно. Знаел си предварително, нали?

Мади млъкна, като осъзна, че точно това бе причината да го извикат така ненадейно в Белия дом предната вечер. Трябвало е да ги посъветва какви обяснения да дадат на американския народ, ако се случи нещо. И как да покрият задниците си, ако самолетът бъде взривен. Но дори това да не бе негово решение, Джак със сигурност беше имал доста решаващ глас по въпроса дали да предупредят обществеността или не.

— Мади, не можеш да спреш международните полети за цели три дни! Знаеш ли какво би означавало това? По същата логика би трябвало да спреш и всички пристигащи самолети, за да не ги засегне ударната вълна. Та икономиката на тази страна ще отиде по дяволите, а заедно с нея и страната!

— Не ти вярвам — отвърна Мади, позеленяла от гняв. — Ти и един господ знае кой още вземате решения, без да предупредите никого, защото цялата икономика щяла да пострада! Кажи ми, че не е вярно това, което мисля. Кажи ми, че четиристотин и двайсет души не са умрели, само и само за да спасят нашата авиационна индустрия от фалит! Това ли се опитваш да ми внушиш? Това ли е умното „бизнес“ решение, което взехте снощи? Кой по дяволите има правото да разполага с живота на хората? Този ще живее, а този не! Кой взе решението?

— Нашият президент, глупачке! Ти какво си мислиш? Че аз вземам решенията вместо него? Това беше въпрос от изключително значение с оглед международната обстановка, войната в Ирак, жертвите и общественото настроение. А и предупреждението беше доста неясно. Не можеха да направят нищо друго, освен да проверяват щателно всеки самолет, преди да излети. И ако си позволиш да ме цитираш, Мад, ще ти изтръгна езика.

— Пет пари не давам какво ще направиш! Става дума за живота на невинни граждани, които са се качили в самолета, в който е била поставена бомба, и вие сте знаели, но никой не е имал достатъчно ум и кураж да затвори летище „Кенеди“ за три проклети дни! По дяволите, Джак! Трябваше да го направят!

— Не знаеш какво говориш! Не можеш да затвориш международно летище за три дни заради някакво си анонимно телефонно обаждане! Не и ако искаш да останеш в бизнеса.

— Защо? Затварят го поради снеговалеж или стачки и икономиката не изпада в колапс. Защо да не го затворят заради бомба?

— Защото ще изглеждат като глупаци и всички ще се паникьосат.

— Добре. Най-после разбрах. Значи четиристотин и двайсет човешки живота са нормална цена, за да се избегне паниката. Господи, не мога да повярвам на ушите си! Не мога да повярвам, че си знаел и не си направил нищо, за да предотвратиш трагедията!

— А ти какво очакваше да направя? Да отида на летището и да раздавам листовки на пътниците?

— Не, задник такъв! Имаш собствена телевизионна мрежа. Можеше да предупредиш гражданите, дори анонимно ако трябва, и да ги принудиш да затворят летището!

— И тогава вратата на Белия дом щеше да бъде затворена за мен. Мислиш ли, че не биха се досетили откъде изтича информацията? Не ставай смешна! — Той сграбчи грубо ръката й и я изви болезнено. — И никога не ме наричай задник! Ясно ли ти е? Знам какво правя.

— Аз пък знам, че ти и момчетата, с които си бил снощи, убихте четиристотин и двайсет души днес следобед — извика тя. Не вярваше, че мъжът й е бил част от тази мръсна игра. — Защо просто не си купиш пушка и не започнеш да стреляш по хората? По-чисто е, и което е по-важно, много по-честно. Знаеш ли какво означава това? Означава, че бизнесът в тази държава е по-важен от човешкия живот. Парите са по-ценни от хората. Значи, че всеки момент, когато някоя жена се качи на самолета с децата си, тя няма да знае дали някой не е предупредил, че на борда има бомба, но поради много по-важни неща, като бизнес например, и в името на тяхно величество парите, тя и нейните деца трябва да бъдат пожертвани. Защото някой е решил, че нейният живот не е толкова важен. Не е достатъчно важен, за да оправдае спирането на полета.

— Точно така, не е важен. В глобален мащаб. И престани да нервничиш, защото нищо не разбираш. Понякога хората трябва да бъдат жертвани заради по-висши цели и интереси. — Мади изпита желанието да го удари, докато го слушаше. — И ще ти кажа нещо. Ако продумаш и една дума за това, аз лично ще те върна в Ноксвил и ще те оставя пред вратата на Боби Джо. Ако от устата ти излезе една-единствена думичка, ще си имаш работа с президента на Съединените американски щати. А след като изкажеш становището си, ще те тикнат в затвора за предателство към нацията. Това беше строго секретно и беше обсъждано от хора, които знаят какво правят и заемат възможно най-високите постове. Това не ти е някакво си събранийце, на което си говорите за психясали домакини или за тлъсти хленчещи сенатори. Ако отвориш кутията на Пандора, ще си навлечеш гнева на президента, а по петите ти ще тръгнат ФБР, ЦРУ и всяка важна институция в тази страна. Обаче заедно с теб и аз ще изгоря в пламъците адови. Няма изобщо да повдигаш този въпрос! Не знаеш нищо, нищо не си чула, нищо не си разбрала. Големите риби ще те сдъвчат за нула време, след което ще те изплюят и погребат за пет минути. Никога няма да спечелиш тази битка!

Мади знаеше, че в думите му има много истина. Щяха да се надпреварват в лъжите си. Щеше да стане голям скандал, вероятно по-голям от Уотъргейт. И което беше най-лошото, обществото едва ли щеше да й повярва. Тя бе само един самотен глас сред много по-големи и могъщи гласове, които не само щяха да я заглушат, но и да я погубят. Можеха дори да я убият. Тази мисъл я ужасяваше не по-малко от това да остави обществеността в пълно неведение. Ако не кажеше истината на хората, щеше да се чувства като предател. Народът на тази страна имаше право да знае, че полет 263 е бил пожертван поради икономически съображения. И че за онези, които взимат важните решения, хората не означават нищо.

— Ти чу ли ме какво ти казах? — попита Джак и я изгледа свирепо. Той сигурно щеше да бъде първият, който щеше да я хвърли на вълците, ако изложеше на опасност телевизията му.

— Чух те — отвърна тихо Мади. — И те мразя за това.

— Не ми пука какво мислиш или чувстваш! Пет пари не давам! Интересува ме само какво правиш и ще бъде най-добре този път да постъпиш правилно, иначе с теб е свършено. Край, Мад! Край с мен, край и с моята телевизия. Ясно ли ти е? — Тя го изгледа продължително, сетне се завъртя на токовете си и започна да се изкачва по стълбите. Дори не изчака асансьора. Когато влезе в кабинета си, беше бледа като платно и цялата трепереше.

— Какво става? Той знаеше ли нещо? — попита я Грег. Никога досега не беше я виждал такава. Мади не отговори. Вместо това си взе три аспирина и чаша кафе.

— Не, не знаеше — най-сетне промълви тя.

Мади никак не се изненада, когато след десетина минути влезе главният режисьор и я изгледа строго.

— Трябва да прегледаме текстовете ви, преди да излезете в ефир тази вечер. Ако кажете нещо, което не е одобрено от нас, ще бъдете уволнени. Ясен ли съм?

Напълно — спокойно отвърна Грег. Много добре знаеше кой е издал заповедта. Мади също. Грег нямаше представа какво са си говорили горе, но можеше да предположи, че не е било особено приятно. Само като я погледнеше и разбираше всичко. Той изчака режисьорът да излезе и се обърна към нея, но не я попита нищо, само каза:

— Значи е знаел. Не ми казвай, щом не искаш.

— Не мога да го докажа. Не можем и да го обявим на всеослушание. Всеки, който е замесен в тази история, ще отрича.

— Мисля, че ще е най-добре да не подхващаме тази тема, Мад. Няма защо да си пъхаме ръцете в огъня. Ако са знаели, можеш да бъдеш сигурна, че ще се прикриват един друг. Ще се защитават до дупка. Тази каша е забъркана от много по-големи и по-важни от нас хора. — Не се съмняваше, че Джак Хънтър е един от тях. Беше подочул, че е станал доверен съветник на президента. Очевидно вече играеше във Висшата лига.

— Заплаши ме, че ще ме изхвърли от телевизията, ако от устата ми излезе дори една дума по този въпрос — каза Мади, не особено впечатлена от заканата. — Не ми дреме, не обичам да лъжа хората.

Понякога се налага — отвърна Грег, — дори и да не ти харесва. Но в този случай ония горе направо ще ни обесят.

— Джак каза, че ще ме тикнат в затвора за държавна измяна или нещо подобно. Много любезно от негова страна, нали?

— Ама че ексцентрик — изхили се Грег. Мади не се сдържа и също се разсмя. Постепенно в главата й изплува образът на Джак. Никога досега не бе виждала Джак толкова ядосан или може би изплашен.

После се заеха да подготвят новините в пет, преди да ги връчат на режисьора. Час и половина по-късно копията им бяха върнати без допълнителни редакционни поправки. Информацията за самолетната катастрофа бе сведена до минимум и бе доста неясна. Шефовете от горния етаж изискаха да се придържат основно към видео — материала, с който разполагаха, докато коментират случая.

— Внимавай, Мади — прошепна Грег, докато сядаха пред камерите, изчаквайки сигнала, че излизат в ефир. Тя само кимна. Грег знаеше, че жената до него е истински рицар, принципен и понякога безскрупулен воин. Сигурно воините — камикадзе, които са жертвали живота си в името на някоя кауза, са били като нея — поставяли са истината над всичко. Но въпреки това бе уверен, че Мади няма да направи нищо самоубийствено.

Тя изчете новината за катастрофата на полет 263 с много тъжен, почти траурен глас. Говореше с прискърбие за хората на борда и за броя на децата сред тях. Снимковият материал, който показаха, подчерта още повече мащаба на трагедията. Кадрите бяха направени случайно от любител фотограф в Лонг Айлънд, забелязал експлозията, докато правил снимки с фотоапарата си. Когато приключи, Грег видя как скръсти ръце върху бюрото си и отмести очи от екрана, на който й подаваха текста. Изпита страх и почти произнесе, „Мади, недей“, защото можеше да види на монитора на камерата, че не го гледа. Мади бе насочила погледа си към обектива, сякаш искаше да проникне в сърцата на зрителите.

— Има много слухове около днешната катастрофа — започна внимателно тя, — някои от тях доста тревожни. — Грег чу, как продуцентът стана от мястото си и го проследи с очи. На лицето му бе изписана паника. — Според тях във ФБР са имали предварителна информация от анонимен източник, че през тази седмица един от самолетите ще излети от летище „Кенеди“ с бомба на борда. Не знаем нищо повече, освен че четиристотин и двайсет души загубиха живота си и не можем да повярваме, че ако от ФБР са знаели за възможността да очакват атентат, не са споделили информацията с американската общественост. — С тези думи Мади приближи забранената линия, но не я прескочи. Грег задържа дъха си, обезумял от тревога. — Всички ние тук, в студиото на Би Би Ти, се присъединяваме към скръбта на тези, чиито приятели, семейства и любими загинаха в полет 263. Тази трагедия няма измерение. Тя излиза извън рамките на нашите представи за добро и зло. Бог да пази Америка. Лека нощ. С вас беше Мади Хънтър.

С това Мади приключи предаването и пуснаха реклами. Грег изглеждаше не по-блед от нея, докато сваляше микрофона от ризата си.

— Дявол да те вземе, така ме изплаши! Помислих си, че ще изплюеш камъчето! Почти щеше да го направиш, нали?

— Казах онова, което можах — промълви Мади.

А то не беше кой знае колко много. И двамата го знаеха. Мади се изправи и видя режисьора да говори с Джак пред вратата на студиото. Джак тръгна право към нея.

— Беше на косъм да го направиш, нали, Мади? А ние пък бяхме готови да те прекъснем всяка секунда. — Не беше очарован от изявлението й, но не изглеждаше и особено сърдит. Не го беше предала, а и да се бе опитала те нямаше да й позволят.

— Знам, че щеше да го направиш — отвърна хладно Мади. Очите й го пронизваха и сякаш достигаха до дъното на душата му. Този следобед помежду им се бе случило нещо ужасно и тя никога нямаше да го забрави. — Е, доволен ли си?

— Ти спаси себе си, а не мен — прошепна той, макар че нямаше кой да ги чуе. Режисьорът се бе отдалечил, а Грег се бе върнал обратно в офиса. — На огневата линия беше само ти.

— Хората бяха измамени.

— Те щяха да се побъркат много повече, ако всички полети от и за летище „Кенеди“ бяха отменени за три дни.

— Съгласна съм. Радвам се, че не ги побъркахме. И се обзалагам, че пътниците от полет 263 също са били много щастливи. Къде по-добре е да убиеш хора, вместо да ги ядосаш или побъркаш — довърши тъжно Мади.

— Не си подритвай късмета, Мад! — предупреди я Джак. Тя отлично знаеше за какво намеква, но му обърна гръб и тръгна към офиса си. Грег тъкмо се канеше да си върви.

— Добре ли си? — попита тихо той, защото не беше сигурен, че Джак не върви след нея. Той обаче бе останал в студиото и говореше с режисьора.

— Била съм и по-добре — призна си тя. — Всъщност не знам как съм. Предадох се, Грег — Мади се бореше със сълзите, които напираха.

— Ти нямаше избор, Мади. Забрави. Залозите бяха прекалено големи за теб. А той? — Грег имаше предвид съпруга й. — Доволен ли е? Сигурно. Ти му направи подарък, като окачи на ченгела ФБР и другите, свързани с тях.

— Мисля, че го уплаших до смърт — отвърна Мади, усмихвайки се през сълзи.

— Остави него, ти мен уплаши до смърт. Мислех да хвърля сакото си върху лицето ти, за да ти затворя устата, преди някой да те е убил. А те като нищо могат да го направят, знаеш това, нали? Ще кажат, че си се побъркала, че си имала постоянни нервни кризи и депресии месеци наред, непрекъснато си била на успокоителни и под лекарски контрол, защото си шизофреничка и че те са направили каквото могат. Радвам се, че не извърши нищо глупаво.

Тя понечи да каже нещо, но в същия момент влезе Джак.

— Вземай си нещата, тръгваме.

Държеше се, сякаш изобщо не забелязва присъствието на Грег. Всъщност беше доволен от рейтинга му, но не го харесваше и дори не правеше опити да го скрие. Беше се обърнал към Мади като към слугинята си, като че ли беше в правото си да й заповядва, а тя трябва безпрекословно да му се подчинява. Мади си взе чантата и тръгна, без да промълви дума. Беше сигурна, че след днешния ден отношенията между двамата щяха да се променят. Всеки се чувстваше предаден от другия.

Джак я последва мълчаливо. Проговори й чак когато седнаха в колата.

— Днес беше на косъм да се разделиш с кариерата си. Надявам се, че го разбираш.

— Ти и твоите приятели убихте четиристотин и двайсет човека, без да ви мигне окото. Не зная какво точно изпитвам, но в сравнение с това моята кариера не означава нищо.

— Играеш си с огъня. Беше ти наредено да четеш само онова, което бе одобрено.

— Реших, че смъртта на повече от четиристотин човека заслужава малко повече коментар. Не съм казала нищо, което да те засегне или да те постави под съмнение.

Когато стигнаха до дома си, Джак я погледна с пренебрежение, сякаш да й напомни, че нейната дума не значи нищо.

— Събирай си багажа, Мад. Утре заминаваме.

— Къде? — попита тя без всякакъв интерес.

— В Европа — отвърна той, както обикновено, без да дава каквито и да било обяснения.

— Няма да дойда — отвърна твърдо Мади, този път решена да се бори с него.

— Не те питам. Заповядвам ти. За две седмици си свалена от екран. Трябва да охладиш малко страстите си и да слезеш на земята. Да си спомниш основните правила, преди да се върнеш в ефир. Ще те замества Елизабет Уотс. А ако предпочиташ, може и за постоянно.

Елизабет Уотс беше говорителката, чието място зае Мади, когато се премести с Джак във Вашингтон. Тя продължаваше да я замества по време на отпуските й. Клаузата бе записана в договора й, въпреки че Елизабет все още бе огорчена от факта, че жената на шефа я бе изместила от предаването. Но такива бяха правилата на играта.

— Изобщо не ме интересува, Джак — възпротиви се Мади. — Щом искаш да ме уволниш, давай — продължи тя смело, макар че вътрешно трепереше. Изпитваше ужас от него. Джак никога не бе упражнявал физическо насилие над нея, но винаги я бе плашил. Силата, която се излъчваше от всяка пора на тялото му, бе насочена не само към другите, но и към нея.

— Ако те уволня, ще се наложи да миеш чинии в някоя долнопробна закусвалня. По-добре помисли за това, преди да си отваряш устата. Идваш с мен. Отиваме в Южна Франция, после в Париж и Лондон. И ако не си приготвиш багажа, аз ще го направя. Искам да се махнеш от Америка. Няма да правиш нито коментари, нито редакторски предавания, от какъвто и да е сорт. От този момент официално си в отпуск.

— Това твоя идея ли е или на президента?

— Моя. Тук заповядвам аз. Телевизията е моя и ти работиш за мен. И не забравяй, че си моя жена и че те притежавам — довърши с такава ярост Джак, че дъхът на Мади спря.

— Ти не ме притежаваш, Джак. Може да работя за теб, може да съм женена за теб, но не ме притежаваш — отвърна тя тихо. Опитваше се да превъзмогне ужаса, който я бе завладял. От дете мразеше конфликтите.

— Е, аз ли ще ти събирам багажа или ти? — попита Джак, без да обръща внимание на думите й.

Мади се поколеба за миг, после отиде да вземе куфара си. В очите й имаше сълзи и докато слагаше в куфара бански костюм, шорти, тениски и летни сандали, тя не издържа и се разплака. Нещата изглежда изобщо не се бяха променили. Боби Джо я риташе и хвърляше по стълбите. Днес Джак направи същото, без да я докосне с пръст дори. Какво им ставаше на тези мъже? Защо всички си мислеха, че могат да я притежават? Дали тя не беше виновна, че си ги избираше точно такива или пък сама си го просеше? Така и не можа да си отговори, докато сгъваше четири ленени костюма и слагаше три чифта високи обувки в куфара. След двайсет минути беше готова с багажа и отиде да си вземе един душ. Джак беше в банята си.

— Кога тръгваме? — попита го Мади, когато влезе в спалнята.

— Утре, в седем сутринта. Ще летим за Париж. Това беше всичко, което научи за пътуването. Не я и интересуваше повече. Така или иначе трябваше да изпълнява заповедите му. След всичко, което бе казала, осъзна, че наистина му принадлежи. Беше негова собственост. „Ето, това си ти Мади“ — помисли си тъжно тя.

— Все пак имаме едно предимство. Ще ползваме личния ти самолет, нали? — заяви тя, докато си лягаше до него.

— Какво искаш да кажеш?

— Поне ще знаем има ли бомба в него. Това определено е голям плюс — отвърна Мади и му обърна гръб.

Той не отговори, само изгаси лампата и за пръв път, откакто се познаваха, дори не я докосна.