Даниел Стийл
Без драскотина (2)

Глава 2

Мади стана както обикновено в шест и влезе забързано в банята си. Взе си душ и се облече, косата и грима й щяха да оправят в студиото. В седем и половина Джак слезе в кухнята изкъпан, сресан и обръснат, облечен с тъмносив костюм и блестяща бяла риза. Мади пиеше кафе и преглеждаше сутрешните вестници.

Тя вдигна глава, когато го чу да влиза, и започна да коментира последния скандал и клюките около Хълма. Предната нощ арестували един от конгресмените заради хомосексуални връзки.

— Би трябвало да имат повече информация — каза критично Маделин, като му подаде „Поуст“ и взе „Уол Стрийт Джърнъл“. Имаше навика да чете вестниците, преди да отиде на работа. Обикновено преглеждаше „Ню Йорк Таймс“ но пътя, а ако й останеше време и „Хералд Трибюн“.

Излязоха около осем. Джак се поинтересува дали ще работи върху репортажа, заради който бе станала толкова рано. Обикновено Мади не отиваше в студиото преди десет. През деня пишеше репортажите си, а по време на обедната си почивка записваше интервютата. Първото й изливане в ефир беше в пет часа, после в седем и половина. Беше заета до осем. Ако отиваха на вечеря, се преобличаше в гардеробната на телевизията. Това бе уморителна и дълга програма и за двамата, но работата и ритъмът на живота им допадаше.

— С Грег работим върху серия репортажи за жените на Хълма. Искаме да открием кой кого мами и как. Вече имаме пет жени. Мисля, че ще излезе добра история. — Грег Морис беше асистент — говорител, млад чернокож репортер от Ню Йорк, с когото работеха заедно през последните две години и бяха доволни един от друг.

— Не смяташ ли, че трябва да направиш репортажа сама? Защо ти е Грег?

— Защото това прави нещата по-интересни — отвърна хладно Маделин. — От мъжка гледна точка. — Тя си имаше своите собствени виждания относно предаванията, които често се различаваха от тези на съпруга й, и не обичаше да споделя с него прекалено много онова, което е направила или смята да прави. Не искаше той да се меси в нейните предавания. В някои моменти да си жена на шефа на телевизията си беше чисто предизвикателство.

— Първата дама сподели ли снощи с теб идеята да участваш в Комисията срещу насилието върху жени? — попита разсеяно Джак. Мади поклати глава отрицателно. Беше подочула доста слухове относно инициативата на жената на президента да основе тази комисия. Но тя самата не беше й споменала все още нищо.

— Ще го направи — продължи Джак. — Казах й, че според мен ще ти бъде приятно да участваш.

— Стига да имам време. Всичко зависи от ангажиментите ми.

— Казах й, че ще се включиш — отвърна грубо и категорично Джак.

Мади замълча за миг и се загледа през прозореца. Пътуваха към офиса с шофьора на Джак. Той работеше за него от години и двамата му имаха пълно доверие, така че си позволяваха да говорят в негово присъствие.

— Бих искала да взема решението сама — каза тя след малко. — Трябваше първо да ме попиташ. — Когато постъпваше така с нея, винаги се чувстваше като дете. Джак беше само с единайсет години по-възрастен, но понякога се отнасяше към нея, сякаш й беше баща.

— Би било добре за теб. Приеми го като решение. — Мади ненавиждаше начина, по който постъпваше Джак. И той много добре го знаеше. Подобно поведение я объркваше и дразнеше. — Освен това, ти току-що каза, че би ти харесало.

— Ако имам време. Позволи ми да реша това сама. — Колата спря и Чарлз — шофьорът — отвори вратата. Нямаше време да настоява за продължение на разговора. А и Джак очевидно беше взел решение. Целуна я бегло за довиждане и изчезна в личния си асансьор. След като премина през охраната и детектора за оръжие (като всички служители), Мади взе асансьора към новинарското студио.

Имаше на разположение остъклен от всички страни кабинет, секретарка и помощник по разследванията. Грег Морис се помещаваше в отделна, по-малка стая, в съседство с нейния кабинет. Той й махна, когато мина покрай него и след минута влезе с чаша кафе в ръка.

— Добро утро… или не е такова? — Грег я изгледа внимателно и си помисли, че има нещо, макар да беше много трудно човек да го забележи под блестящата й външност, освен ако не я познаваше достатъчно добре. Мади не обичаше да показва гнева си. Видимо не проявяваше чувства. От миналия й живот беше останал един горчив спомен. Тогава гняв означаваше опасност и тя никога не го забрави.

— Шефът току-що ми съобщи едно свое „решение“. — Грег веднага разбра, че тя определено не е съгласна с това решение. Беше й като брат. Разбираха се почти без думи.

— Охо. Уволнен ли съм? — Нарочно я дразнеше. Рейтингът му беше почти толкова висок, колкото и нейният, но човек никога не знаеше какво може да му се случи в следващия момент, когато работи с шеф като Джак. Той беше в състояние да взема неочаквани, понякога очевидно нерационални и категорични решения, неподлежащи на обсъждане. А и доколкото му бе известно, Джак не го харесваше.

— Нищо чак толкова драматично, слава Богу. — Мади бързо възвърна самообладанието си. — Току-що ми съобщи, че първата дама е решила да ме покани да участвам в Комисията за борба с насилието срещу жени. И той обещал от мое име, без дори да ме попита дали съм съгласна или не.

— Мислех, че ти харесва да се занимаваш с подобен род дейности — отвърна Грег, като седна на стола срещу бюрото й и изпружи краката си, докато тя сядаше на своето място.

— Това е отделен въпрос, Грег. Би трябвало да ме попитат все пак. Аз, в края на краищата съм голям човек.

— Вероятно е убеден, че искаш да участваш. Нали знаеш какви са мъжете. Не действат последователно, просто си правят предположения.

— Знае, че мразя това. — Но и двамата бяха наясно, че Джак има навика да взема сам повечето от решенията, отнасящи се до нея. Беше нещо установено. Нещата помежду им бяха вървели винаги по този начин. Беше й съобщил кое е най-доброто за нея. И точка.

— Току-що научихме за друго едно решение, което шефът очевидно е взел вчера. — Грег не изглеждаше особено очарован от онова, което предстоеше да й съобщи.

Той имаше приятен външен вид и дълги ръце и крака. Като дете беше мечтал да стане танцьор, но впоследствие журналистиката му бе харесала повече.

— За какво говориш? — погледна го разтревожено Мади.

— Съкратил е цяла част от предаването ни — редакторския ни коментар в седем и половина.

— Защо? Хората го харесваха! И ние обичахме да го правим!

— Трябвало да има повече силни новини в седем и половина. Това щяло да вдигне рейтинга. Ще се прилага нова схема.

— Защо не е говорил с нас по този въпрос? Трябваше да го обсъдим заедно.

— Че кога ни е питал за нещо, Мади? Познаваш го много по-добре от мен. Джак Хънтър взема сам решения, без да се съобразява или консултира с, когото и да било. Най-малкото пък с нас.

— По дяволите! — ядоса се Мади. — Значи повече няма да има никакви редакторски коментари? Ама че глупост! Коментарите показваха лично отношение към проблемите. Придаваха по-човешки облик на събитията.

— Съгласен съм с теб, но той знае най-добре. Щели да го върнат обратно в пет часа, ако хората настояват за това.

— Господи! Не мислиш ли, че би трябвало поне да ме предупреди?

— По начина, по който обикновено го прави ли, принцесо Покахонтас? Хайде да огледаме нещата, нали работим заедно.

— Прав си. — Тя замълча около минута, после започна да обсъжда с Грег кого да интервюират първи от изготвения вече списък на конгресмени. Приключиха към единайсет и Мади излезе, за да направи някои поръчки и да си вземе един сандвич. Върна се в офиса около един и продължи работата си върху интервютата. Около четири се запъти към гримьорната, където срещна Грег. Поговориха за интервютата, които бяха взели следобеда. Нищо интересно.

— Успя ли да откъснеш главата на Джак заради уводните думи и коментари?

Все още не, но ще го направя веднага щом го видя. — Това обикновено се случваше вечер, когато си тръгваха, освен в случаите, когато той имаше да ходи някъде и тя не бе включена в поканата. Тогава се връщаше у дома и го чакаше да се прибере.

Новините в пет минаха добре. Мади и Грег се поотпуснаха и си поприказваха, както правеха винаги, докато чакаха да се върнат в ефир в седем и половина. Джак се появи в момента, в който Мади ставаше от мястото си. Тя каза довиждане на Грег, свали микрофона, взе си чантата и излезе. Бяха обещали да се отбият на един коктейл в Джорджтаун.

— Какво, по дяволите, става с нашите редакторски коментари? — обърна се тя към Джак, докато пътуваха към Джорджтаун.

— Рейтингът показва, че хората са уморени от подобен род дрънканици.

— Глупости, Джак! Та те ги харесват!

— Проучванията ни сочи противното — отвърна той безучастно.

— Защо не ми каза нищо тази сутрин? — Мади изглеждаше толкова раздразнена и ядосана, колкото беше и сутринта, когато й бе съобщил решението си. И говореше по същия начин.

— Трябваше да проверя източниците на информация.

— Ти дори не ме попита! Би било по-добре, ако ме уведомяваш. Мисля, че си взел погрешно решение.

— Да видим какво ще ни покаже статистиката.

На партито в Джорджтаун Мади не успя да види Джак доста време, преди той да я намери и да я попита готова ли е да си тръгват. И двамата нямаха търпение да се приберат у дома. Беше дълъг и уморителен ден, а и предната вечер се бяха прибрали много късно от Белия дом.

Докато пътуваха към вкъщи Джак й напомни, че ще отсъства на следващата сутрин заради обяда в „Кемп Дейвид“ с президента.

— Ще те чакам в самолета в два и половина — каза той разсеяно. Всеки уикенд ходеха във Вирджиния. Една година, преди да срещне Мади, Джак беше купил там ранчо. Той обичаше това място, а тя свикна да ходи с него. Беше голяма селска къща, разхвърляна, но удобна, заобиколена от декари необитаема земя. Имаше нещо уютно и примитивно в нея, нещо от старите времена, а наоколо, додето поглед стига се простираха безкрайно поле и гори. В конюшните имаше няколко расови коня. Но въпреки красивата природа, Мади винаги се чувстваше отегчена и самотна.

— Не искаш ли просто да си останем в града? — попита тя с надежда в гласа, докато слизаха от колата.

— Не можем. Поканил съм сенатор Макгътчинс и жена му за уикенда.

— Това също ли беше тайна от изключителна важност? — попита Мади и го погледна ядосано. Защо не я предупреждаваше за подобни неща или поне да споделяше намеренията си.

— Извинявай, Мади, бях зает. Имах много работа тази седмица. Трябваше да оправя една объркана история в офиса. Не представлява интерес за теб. — Мади предположи, че е бил зает със срещата в „Кемп Дейвид“. Все пак би могъл да се сети и да я предупреди за семейство Макгътчинс. Джак се усмихна и добави: — Недомислие от моя страна. Извинявай, мила. — Не можеше да му се сърди, когато й говореше така. Джак имаше толкова нежен подход към нея, че дори когато наистина му се ядосаше, пак успяваше да я умилостиви.

— Добре. Просто бих искала да знам предварително. — Не искаше да го отегчава с признанието си, че отгоре на всичко не може да понася Пол Макгътчинс. Джак така или иначе го знаеше. Сенаторът беше надменен и арогантен дебелак, а жена му — безлична мушица, която изпитваше ужас от съпруга си. Беше толкова изнервена, че не можеше да каже повече от две думи на кръст, когато Мади се опитваше да поведе някакъв разговор с нея. Човек придобиваше усещането, че се страхува от собствената си сянка. Дори децата им изглеждаха неспокойни и изнервени. — С децата си ли ще дойдат? — Имаха три бледи, хленчещи дечица, чиято компания Мади едва понасяше, въпреки че по принцип обичаше деца. Но не и тези на Макгътчинс.

— Казах им да не ги вземат — отвърна Джак с усмивка. — Знам, че не можеш да ги понасяш и не те обвинявам за това. Освен това плашат конете ми.

— Това поне в известен смисъл е някаква утеха — отвърна Мади, когато влязоха вътре. Седмицата беше дълга и уморителна и за двама им и тя се чувстваше на края на силите си.

Тази нощ заспа в прегръдките на Джак и дори не го чу, когато стана на сутринта. Той вече се бе облякъл и четеше вестника си, когато Мади слезе долу за закуска.

Джак бегло я целуна и тръгна към Белия дом, където го чакаше президентският хеликоптер, за да го заведе до „Кемп Дейвид“.

— Приятно прекарване — пожела му Мади и се усмихна, докато си наливаше още кафе. Той беше в приповдигнато настроение. Нищо не възбуждаше Джак повече от властта — тя беше същински опиум за него. Караше го да се чувства могъщ, важен и незаменим.

Когато се срещнаха следобед на летището, той направо сияеше. Изглежда беше прекарал изключително добре с Джим Армстронг.

— Да не би да си разрешил всички проблеми в Средния Изток или да си планирал някоя и друга малка война някъде по света? — попита го закачливо тя и отново почувства, че е влюбена в него. Беше така неустоимо привлекателен и толкова хубав. Излъчваше чар и могъщество.

— Нещо подобно — усмихна се той загадъчно и двамата се запътиха към самолета, който беше купил през зимата — малък „Гълфстрийм“. Джак беше много доволен и щастлив да го притежава. Ползваха го всеки уикенд, а понякога и за работа.

— Ще ми кажеш ли все пак? — заинтригува се тя, но той само поклати глава и се засмя. Обичаше да я дразни и измъчва с нещо, което той знае, а тя не.

— Все още не. Скоро.

Двамата пилоти дойдоха след двайсетина минути. Джак и Мади се настаниха в удобните седалки в опашката на самолета, който се отправи на юг, към ранчото им във Вирджиния. За голямо съжаление на Мади, когато пристигнаха, семейство Макгътчинс вече бе там. Бяха отпътували от Вашингтон още сутринта.

Както можеше да се очаква. Пол Макгътчинс потупа Джак по гърба и стисна Мади прекалено силно в прегръдката си, от което й стана гадно и неприятно. Жена му Джанет не каза нищо. Тя само тъжно я погледна за миг. Сякаш се страхуваше, че Мади ще види някаква мрачна тайна, ако й позволеше да надникне по-дълго и по-дълбоко в очите й. Нещо в Джанет винаги караше Мади да се чувства неудобно, макар и да не знаеше какво точно. А и нямаше желание да разбере или пък да мисли за това.

Джак искаше да поговори на спокойствие със сенатора относно законопроекта, който трябваше да мине заедно със законопроекта за контрол върху оръжията (една доста чувствителна тема, която щеше да се превърне в световна новина).

Двамата мъже се упътиха към конюшните и оставиха Мади и Джанет сами. Мади предложи да влязат вътре и поднесе прясна лимонада и сладкиши, които готвачката в ранчото бе приготвила. Тя бе прекрасна италианка, която работеше за тях от години. Джак я бе наел малко преди да се ожени за Мади. Ранчото винаги беше повече негово, отколкото общо. Той го обичаше и му се радваше определено повече, отколкото тя. На Мади й се струваше отдалечено и изолирано, а и не беше чак толкова луда по конете. Джак често го използваше за среща с хора, с които трябваше да се види по работа, както например с Пол Макгътчинс в момента.

След като изпиха лимонадата си, Мади предложи на Джанет да се разходят из градината и любезно я попита за децата. Нямаше изгледи Джак и Пол да се върнат скоро от конюшните. Мади говореше безгрижно и неангажирано за времето, за фермата, за историята на ранчото и местността и за новите розови храсти, които бе засадил градинарят, и много се изненада, когато погледна към Джанет и видя, че плаче. Сълзите се стичаха тихо и безутешно по бузите й, а тя самата не издаваше нито звук.

— Добре ли сте? — попита сконфузено Мади. Въпросът й прозвуча глупаво. Очевидно не беше добре. — Мога ли да направя нещо за вас? — Джанет Макгътчинс поклати отрицателно глава и продължи да плаче беззвучно.

— Извинявам се — прошепна тя. Това бе единственото, което можа да произнесе.

— Няма защо — отвърна тихо Мади и я настани на един градински стол, за да може да се поуспокои. — Искате ли чаша вода? — Джанет отново поклати глава, после издуха носа си и я погледна безпомощно. Мади не искаше да се замесва в никакви неприятности или семейни истории, но в погледа на Джанет имаше нещо много отчаяно и същевременно властно, което я предизвика.

— Не знам какво да правя — изрече жената с треперещ глас, който събуди дълбоко забравени спомени в душата на Мади.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — Чудеше се дали не е неизлечимо болна или пък нещо не беше наред с децата й, че да изглежда толкова отчаяна и така безнадеждно нещастна. Наистина нямаше представа какво става.

Нищо не може да се направи. Гласът на Джанет звучеше отчаяно. — Не знам как да постъпя — повтори тя. Причината е в Пол. Той ме мрази.

— Глупости! Не може да е вярно, сигурна съм! — отвърна Мади, чувствайки се глупаво, защото изобщо не знаеше за какво става дума. Би трябвало да мрази нея, а не жена си, защото открито му показваше, че не го харесва. И защо да ви мрази?

Така е от години. Той ме наказва. Беше принуден да се ожени за мен, защото бях бременна. И оттогава ме измъчва и наказва. Всеки ден, всеки час.

— Едва ли е направил нещо, което не е искал да направи. Най-голямото им дете беше на дванайсет, имаха и още две по-малки. Мади не бе забелязала Пол да е особено доволен от поколението си. Това бе едно от нещата, заради които не го харесваше.

Не мога да поискам развод, защото се страхувам какво ще стане с децата ми. А и според Пол един развод би навредил на политическата му кариера.

Това със сигурност беше вярно, макар че не малко политици бяха минали по този път.

Изведнъж Джанет вдигна глава, пое си дъх и едва изрече:

— Той ме бие.

Кръвта на Мади се смрази, когато чу тези думи. Джанет нави ръкава си и Мади можа да види грозни лилави следи. Беше чувала доста неприятни истории за лошия характер на сенатор Макгътчинс и за арогантното му отношение към хората, но сега имаше доказателство за това.

— Съжалявам, Джанет. — Не знаеше какво повече да каже, но отношението й към тази жена се смекчи и й се прииска да я прегърне. — Не се предавай! — продължи тя. — Не му позволявай да прави това с теб. Бях женена девет години за такъв насилник. — Знаеше отлично за какво става дума, макар да бе прекарала последните осем години, опитвайки се да забрави кошмарите.

— Как се отърва от него? Приличаха на затворници, които споделят една и съща килия.

— Избягах — отвърна Мади. Прозвуча по-смело отколкото някога. Трябваше да бъде честна с тази жена. — Бях ужасена, бях в безизходица. Чудех се какво да правя. Но Джак ми помогна. — Джанет Макгътчинс обаче нямаше до себе си Джак Хънтър. Не беше нито млада, нито красива, нямаше никакви надежди, нито кариера, нямаше начин да избяга, не и с трите деца, за които трябваше да се грижи. Ситуацията бе напълно различна.

— Каза, че ще ме убие, ако си тръгна и взема с мен децата и че ако кажа на някого, ще ме затвори в дом за душевноболни. Вече направи това веднъж, след като се роди малкото ми момиченце. Подложиха ме на електрошокова терапия. — Мади си помисли, че би трябвало да приложат тази терапия на съпруга й и то на места, които бяха особено важни за мъжката му себеизява, но не каза нищо на Джанет. Мисълта за онова, което бе преживяла, и гледката на белезите по ръцете й я караха да изпитва състрадание и жалост към бедната жена.

— Трябва да има някакъв изход. Защо не отидеш в дом за самотни майки? — предложи Мади.

— Той ще ме намери. И ще ме убие. Няма място на света, където да се скрия — отвърна Джанет, хлипайки.

— Аз ще ти помогна — реши без колебание Мади. Трябваше да направи нещо за тази жена. Чувстваше се още по-виновна, защото никога не я беше харесвала. Джанет имаше нужда от помощ. И след като сама беше преживяла подобна агония, Мади се чувстваше задължена и отговорна да й помогне. — Ще потърся някое място, където да отидете с децата.

— Това ще излезе във вестниците — рече Джанет, продължавайки да плаче безпомощно.

— Със сигурност ще излезе във вестниците, ако той те убие — отвърна твърдо Мади. — Обещавам ти да направя нещо. Бие ли децата? — Джанет поклати глава, но Мади знаеше, че е много по-сложно. Дори и да не ги докосваше, той ги плашеше и действаше на психиката им и някой ден дъщеря му щеше да се омъжи за същия тиран и насилник като баща си, точно както бе направила Мади. А синовете им щяха да си мислят, че е напълно в реда на нещата да пребиват съпругите си от бой. Досега нямаше човек, който да бе излязъл читав и недокоснат от дом, в който майката е била пребивана от бой. Точно това беше хвърлило Мади право в ръцете на Боби Джо и я бе накарало да вярва, че е в правото си да я бие.

Мади взе ръката на Джанет в своята. В същия момент чуха стъпките на мъжете и Джанет бързо се отдръпна. Лицето й придоби каменно изражение. Никой не би могъл да заподозре, че изобщо е провеждан някакъв разговор.

През нощта Мади разказа на Джак какво бе научила.

— Той я бие — повтори тя. Чувстваше се зле.

— Пол? — Джак изглеждаше изненадан. — Съмнявам се. Той е от грубите и навъсени типове, но не мисля, че би могъл да направи подобно нещо. Откъде знаеш?

— Тя ми каза — отговори Мади и почувства Джанет като близка приятелка. Имаха нещо общо помежду си.

— Не бих приемал това толкова на сериозно — каза спокойно Джак. — Пол сподели с мен още преди години, че Джанет има психически проблеми.

— Видях синините по ръцете й с очите си. — Този път Мади наистина се ядоса. — Аз й вярвам, Джак, Била съм в нейното положение.

— Знам. Но ти не знаеш откъде има тези синини. Може да си ги е направила сама, така че да изглежда, че е била бита. Известно време той се виждаше с друга жена. Може би Джанет се е опитала да го настъпи, казвайки някои неприятни истини за него. — Джак разбра, че допуска грешка. Мади не се съмняваше, че историята на Джанет е истинска. Още повече, че тя определено не харесваше Пол и не го криеше.

— Защо не й вярваш? — възмути се Мади. — Не те разбирам.

— Познавам Пол. Той просто не може да направи такова нещо. — Мади за малко да изкрещи. Спореха откакто си бяха легнали и тя беше толкова ядосана на Джак, че не й вярва, че дори почувства нещо като облекчение, задето не правиха любов тази нощ. Мади изпитваше по-голяма близост към Джанет Макгътчинс и имаше много повече общи неща с нея, отколкото със собствения си съпруг. Но той очевидно не забелязваше колко разстроена е жена му.

Преди да се разделят, Мади напомни на Джанет, че ще държи връзка с нея. Но тя сякаш не я чу. Само кимна с глава и влезе в колата.

Докато летяха към Вашингтон, Мади се взираше невиждащо в нощното небе. Мислеше за Боби Джо и за безизходицата и отчаянието, които бе изпитвала през онези самотни години в Ноксвил. След това се сети за Джанет и белезите по ръцете й. Джанет беше като затворник, който не притежава смелостта, нито решителността да избяга. Очевидно нямаше приятели, нямаше къде да отиде, нито кой да й подаде ръка. Когато кацнаха във Вашингтон, Мади мълчаливо се закле пред себе си, че ще направи всичко, за да й помогне.