Даниел Стийл
Без драскотина (12)

Глава 12

На следващия ден, докато Мади работеше с Брад върху едно предаване за Сенатската комисия по етика, телефонът иззвъня и някой дълго мълча. Мади изпадна в паника. Помисли си, че отново е някой нападател или ненормалник, но от другата страна затвориха и когато се върна отново към работата, Мади забрави за случая.

През нощта отново имаше позвъняване. Този път тя каза на Джак, а той сви рамене и я успокои, че вероятно някой е набрал погрешно номера им. Започна да я дразни затова, че се страхува от собствената си сянка само защото някакъв си ненормалник я бил нападнал. След като благодарение на него била станала толкова известна в страната, не било никак чудно, че я нападат. Повечето знаменитости имали подобни проблеми.

— Това върви с положението ти, Мади — каза най-спокойно Джак. — Ти си известна. Четеш новините, всички те познават. Би трябвало да го знаеш.

Нещата помежду им се бяха поуспокоили и вървяха нормално, но тя продължаваше да му се сърди, че не й бе казал за нападателя. Беше й заявил, че имало много други, по-важни неща, за които да мисли, и че въпросите на сигурността изисквали талант, който той притежавал. Но Мади продължаваше да е убедена, че е трябвало да й каже за планираното нападение.

На другия ден тя говори по телефона с частния секретар на първата дама относно промяната на датата за следващата среща на Комисията. Филис трябваше да придружи президента на официална вечеря в Бъкингамския Дворец и сбирката с Мади и останалите единайсет члена на Комисията се отлагаше. Мади се бе замислила как да подреди собствените си срещи през следващите дни, когато една млада жена влезе в кабинета й. Имаше дълга черна коса и носеше джинси и бяла тениска. Изглеждаше мила и чиста, но бедно облечена и много нервна. Мади я погледна и се зачуди какво ли би искало това момиче от нея и кое изобщо беше. Не беше я виждала никога преди. Можеше да е нова служителка, изпратена при нея от някой друг отдел, или просто беше дошла за автограф. После забеляза, че не носи чанта, няма отличителна табелка с името си и държи в ръцете си само торбичка с кнедли. Как ли бе влязла в сградата? Вероятно разнасяше закуски по офисите.

— Не, благодаря — усмихна се тя на момичето и махна с ръка, но то не помръдна. Стоеше и я гледаше. Мади се паникьоса. Ами ако беше поредният нападател? Терористка? Можеше да носи оръжие. Можеше да е психично болна! Когато осъзна, че всяко едно от тези неща бе възможно, си помисли дали да натисне копчето за аларма под бюрото си, но не го направи.

— Какво има? Какво желаете? — попита Мади и сложи ръка на телефона.

— Трябва да говоря с вас — отговори момичето. Мади я изгледа подозрително. Имаше нещо в нея, което я изнервяше до крайност.

Нещо близко и познато, което не можеше да определи точно.

— Имате ли нещо против да ме изчакате навън? — попита Мади и момичето моментално напусна офиса, отнасяйки със себе си торбичката с кнедлите.

Мади остави на секретаря на Филис Армстронг три възможни дати за среща и той обеща да й се обади. Веднага след като затвори телефона, тя вдигна вътрешния и говори с рецепциониста в приемната.

— Тук има едно момиче, което очаква да се види с мен. Искам да разберете какво иска. — Може би беше ловец на знаменитости или колекционер на автографи, или пък търсеше работа. Мади бе изненадана, че влезе при нея толкова лесно. Особено след всичко, което се бе случило напоследък. Няколко минути по-късно иззвъня вътрешният телефон и Мади го вдигна веднага.

— Казва, че иска да говори с вас. Било от лично естество.

— Така ли? Да не би да иска да ме убие? Трябва да ви каже какво точно иска или няма да се срещна с нея. — Докато говореше обаче, вдигна очи и видя момичето да стои на вратата с непоколебимо изражение. — Виж какво, тук нещата не стават така. Не знам какво искаш, но трябва да говориш с някой друг, преди да се срещнеш с мен — обърна се към нея Мади, докато пръстите й търсеха копчето за аларма. — Какво искаш?

— Искам просто да поговоря с вас. Да ви питам нещо — отвърна момичето и Мади забеляза, че е готова да се разреве. Пликът с кнедлите бе изчезнал.

— Не знам дали мога да ти помогна — отвърна колебливо тя. Мина й през ума, че може да е свързана с Комисията за насилието или да е героиня от нейните репортажи. Момичето вероятно знаеше, че тя се отнася със симпатия и разбиране към тези неща. — За какво става дума? — попита Мади по-меко.

— За вас — отвърна неуверено момичето. Мади я погледна и видя, че ръцете й треперят.

— За мен? И какво по-точно за мен? — попита спокойно Мади. Какво имаше да говори това момиче с нея? Докато я гледаше обаче, започна да я обзема някакво много странно усещане. За нещо близко и познато, за нещо свое.

— Мисля, че вие сте моята майка — отвърна момичето шепнешком, така, че никой да не може да ги чуе. Мади я погледна така, сякаш някой я бе полял с вряла вода.

— Твоята какво? За какво говориш, дете? — Лицето й бе станало бяло, а ръцете й трепереха, докато се опитваше да освободи бутона на алармата. Това момиче сякаш бе пълно с тайни. — Аз никога не съм имала деца.

— Никога ли? — Устните на момичето трепнаха, а очите му се изпълниха с разочарование. Цели три години бе разпитвала, разследвала и обикаляла щата, за да открие майка си и имаше чувството, че е на края на силите си. Или беше успяла, или това беше краят. Вече бе изпитала и двете. — Никога ли не сте имали бебе? Името ми е Елизабет Търнър. На деветнайсет години съм, родена съм на петнайсети май в Гътлинсбърг, щата Тенеси, в Мъгливите планини. Доколкото знам майка ми е от Чатануга. Говорих с всички, които можах да открия и единственото, което научих, е, че е била на петнайсет, когато ме е родила. Не съм сигурна за името й, но мисля, че се е казвала Маделин Бомонт. А един човек, с когото говорих ми каза, че много приличам на нея.

Мади я гледаше с недоверие. Ръката й отново посегна към копчето за аларма.

— И защо смяташ, че аз съм тази личност? — попита тя с нетърпящ възражение тон.

— Не знам. Знам, само че сте от Тенеси. Прочетох го някъде в едно списание… Знам, че името ви е Мади и… ами не знам… Нещо у вас, като ви гледам ми говори… не знам… сигурно звучи налудничаво. — По бузите й се стичаха сълзи. — Може би просто искам да сте вие. Гледала съм ви хиляди пъти по телевизията и толкова много ви харесвам.

В стаята настъпи дълга и тягостна тишина. Мади се опитваше да прецени ситуацията и да реши какво да прави по-нататък. Очите й не се отделяха от момичето и докато я гледаше й се стори, че стените се отдалечават от нея и постепенно изчезват. Местата, които бе познавала и където бе живяла някога, се завръщаха, сякаш недокоснати от годините, и я обземаха чувства, които смяташе, че няма да изпита никога повече.

Не бе искала това да става. Но то така или иначе стана. Нямаше как да поправи случилото се.

Чудеше се как да постъпи сега. Можеше да й каже, че не е същата Маделин Бомонт, че Тенеси е пълен с момичета като нея, макар че Бомонт наистина беше моминското й име. Можеше да каже, че никога не е била в Гътлинсбърг и че много съжалява за това. Че й желае щастие и късмет. Можеше да каже всичко, което й дойде наум, за да се отърве от нея и да не я види никога повече. Но докато я гледаше и разсъждаваше така, дълбоко в душата си осъзна, че не може да го направи.

Без да промълви нито дума, Мади стана, затвори вратата и като се облегна на нея, загледа момичето, което твърдеше, че е нейна дъщеря. Детето, което бе имала, когато бе на петнайсет години и за което бе смятала, че никога повече няма да види. Детето, за което бе плакала и тъгувала с години и за което не си бе позволявала да мисли никога в живота си. Детето, за което не бе споменала никому, дори на Джак. Той знаеше единствено за нейните аборти.

— Как мога да бъда сигурна коя си? — попита Мади. Гласът й бе изпълнен със скръб и страх. Внезапно изпита болката от онзи далечен ден, когато даваше живот на своето бебе.

Да, това беше истина. Тя беше родила момиченце, което не беше видяла никога повече, освен когато се роди. Беше я поддържала за малко в ръцете си. Но това момиче можеше да е всяко друго: дете на сестрата, която й бе акуширала, или някое съседско дете, узнало по неизвестен начин тайната й и сега дошло да я изнудва и да припечели малко пари. Хората, които знаеха за тази история, се брояха на пръсти и Мади беше благодарна на съдбата затова, че никой през цялото това време не беше я срещал или разпознал. Беше се страхувала от този миг.

— Имам свидетелство за раждане — каза момичето по-уверено и измъкна прегънат на четири лист. Заедно с него тя подаде на Мади и една снимка, на която имаше едно съвсем мъничко бебе. Сърцето на Мади се изпълни едновременно с отчаяние и щастие. Бе получила същата снимка в родилния дом. Снимката на едно новородено бебе с червено личице, завито в розово одеялце. Беше я пазила години наред в портфейла си, докато накрая я скъса и изхвърли от страх, че Джак може да я намери. Боби Джо знаеше, разбира се, но на него никога не му бе пукало за това. Повечето от момичетата на нейната възраст или абортираха, или даваха живот, на някое мъниче, също като нея. След време детето изчезваше и всичко се превръщаше в мрачна тайна.

— Така изглежда всяко едно бебе — каза студено Мади. — Може да си взела снимката от някой друг или от някоя болница. Това не доказва нищо.

— Може да се направят кръвни проби, ако предположите, че е възможно да съм ваша дъщеря — отвърна на място момичето.

Сърцето на Мади се сви. Това дете наистина беше извършило нещо храбро и Мади не можеше да го отрече. Но то бе на път да провали живота й и да сложи върху лицето й отново печата на онова, от което се бе отървала с такъв труд. А тя повече не искаше да се докосва до него. А и как щеше да обясни на Джак неочакваната поява на тази дъщеря?

— Защо не поседнеш за минута — предложи Мади.

Самата тя се настани в стола срещу Елизабет и се загледа в нея. Искаше й се да протегне ръка и да я докосне. Бащата на детето беше ученик от горните класове в училището на Мади. Не се познаваха добре, но Мади го харесваше и излезе няколко пъти с него по време на кратките караници, които имаха с Боби Джо. Той умря при автомобилна катастрофа три седмици след раждането на детето, а тя така и не каза на Боби Джо кой е бащата, не че той се интересуваше толкова много за това. Беше още един повод да я бие, особено след като се ожениха.

— Как стигна дотук, Елизабет? — Изрече името внимателно, сякаш самото му произнасяне щеше да я обвърже с една съдба, която все още не бе готова да приеме. — Къде живееш?

— В Мемфис. Дойдох с автобус. Работя откакто станах на дванайсет години и събирам пари, за да направя това пътуване. Винаги съм искала да открия истинската си майка. Опитах се да намеря и баща си, но не успях да открия нищо за него. — Тя все още не знаеше какъв беше отговорът на Мади и бе доста нервна.

— Баща ти умря — отвърна тихо Мади — три седмици, след като ти се роди. Беше добро и хубаво момче. Приличаш повече на него. — Елизабет всъщност приличаше повече на майка си, по цвят и черти на лицето. Мади го виждаше, но не искаше да го осъзнае. Но беше невъзможно да отрече фактите. Вече си представяше как цялата тази история щеше да излезе на страниците на жълтите вестници.

— Откъде знаете за него? — попита Елизабет. Беше умно момиче, но бе объркана точно толкова, колкото и Мади. Нито една от двете не мислеше трезво.

Мади я изгледа дълго и замислено. Най-голямото тайно желание в живота й очевидно беше на път да се сбъдне, а тя не бе сигурна дали то няма да се превърне в кошмар. Дали това момиче нямаше да се окаже нейният екзекутор. Дали не беше подставено лице, изнудван, рекетьор, търсач на лесни пари? Не изглеждаше така. Отвори уста да отговори, но вместо това от устните й се отрони ридание. Тя се протегна и привлече момичето към себе си. Мина доста време, преди да успее да проговори отново. Да изкаже думите, които мислеше, че никога в живота си няма да произнесе. Думите, които бяха вътре в нея и чакаха да бъдат изречени.

— Аз съм твоята майка.

Елизабет въздъхна тежко и покри с длан устните си, а очите й се напълниха със сълзи. Тя погледна отчаяно Мади, после се сгуши в нея. Останаха така дълго време, като се прегръщаха и плачеха.

— О, Господи. Мили Боже! Не знаех, наистина не вярвах, че си ти. Просто исках да те питам. Надявах се и ми се щеше да вярвам. О, Господи!

Продължиха да седят прегърнати, като се люлееха напред — назад, после сплетоха ръце и се загледаха една друга. Елизабет се усмихваше през сълзи, а Мади все още трепереше и не знаеше какво да мисли. Въпреки времето и обстоятелствата бе станало някакво чудо и те се бяха намерили. Нямаше представа какво да прави сега. След толкова много тъжни и празни години й предстоеше едно ново начало.

— Къде са осиновителите ти? — попита сериозно Мади. Всичко, което знаеше за тях бе, че живеят в Тенеси, че нямат други деца и че имат добри доходи. През онези дни съобщенията, които получаваше или изпращаше, както и информацията, която идваше от другата страна, бяха толкова оскъдни и минимални, че никой не би могъл да открие другия. Това разбира се, бе направено с оглед спокойствието и сигурността на детето и новите му родители. А през годините нещата по отношение на осиновяването се бяха променили от юридическа и правна гледна точка, така че бе невъзможно да я открие, дори и да бе направила опити да я търси. А в интерес на истината Мади не бе правила никакви опити. Смяташе, че е прекалено късно и че това е една тайна, която би трябвало да остане в миналото, където й е мястото, вместо да се връща към нея и да я изважда на бял свят. Но ето че сега завесата бе вдигната, тайната разбулена и дъщеря й беше тук.

— Никога не съм ги познавала — обясни Елизабет все още със сълзи на очи, като стисна ръката на майка си. — Умрели са, когато съм била на една годинка, във влакова катастрофа. До петгодишна възраст живях в дома за сираци в Ноксвил.

Стомахът на Мади се преобърна. По същото това време бе живяла в Ноксвил, женена за Боби Джо. Можела, е да намери детенцето си и да си го върне. Ако е имало кой да й каже.

— Израснах в домове на приемни семейства. Някои бяха добри, други ужасни. Повечето ужасни. Обикалях щата, но не се задържах на едно място повече от шест месеца. Чувствах се като чужденец, като външен човек, а и някои от тях ме приемаха точно така. Затова предпочитах да се преместя при други.

— И никой ли не те осинови отново? — попита Мади ужасено.

Елизабет поклати глава.

— Предполагам, че точно затова реших да те потърся. Почти бяха на път да ме осиновят веднъж или два пъти, но решиха, че ще им излезе прекалено скъпо. Имаха свои собствени деца и не можеха да приемат още едно. Поддържам връзка с някои от тях, особено с последните. Те имаха пет деца и бяха много мили с мен. Всички бяха момчета и за малко да се омъжа за най-големия си брат, но сметнах, че би било доста неестествено, макар че всъщност не бяхме кръвни брат и сестра. Затова не го направих. Сега живея в Мемфис, посещавам градския колеж и се издържам сама. Работя като сервитьорка. Когато завърша училище, мисля да се преместя в Нешвил и да опитам като певица в някой нощен клуб. — Имаше същия дух като майка си и очевидно не се предаваше лесно.

— Можеш ли да пееш? — попита изненадано Мади. Искаше й се да узнае всичко за нея. Кръв капеше от сърцето й, като си помислеше, че това тук е дъщеря й — едно изоставено сираче, приютено от чужди хора, което никога не бе имало истински родители. Но Елизабет не бе загубила духа си и се бореше да оцелее. Мади я погледна и забеляза, че и двете кръстосват краката си по един и същи начин.

— Обичам да пея. Мисля, че имам хубав глас. Поне хората така казват.

— Тогава едва ли си моя дъщеря — засмя се Мади, а очите й отново се напълниха със сълзи. Беше разкъсвана от противоречиви чувства. Не можеше да отдели ръцете си от ръцете на момичето. Най-странното бе, че никой не влезе в кабинета й, докато бяха вътре. Беше спокойна и тиха сутрин.

— Какво друго обичаш да правиш?

— Обичам конете. Мога да яздя всичко, което е на четири крака. Но не обичам крави. Едно от семействата, при което живях, имаше кравеферма. Заклех се, че никога няма да се омъжа за кравар. Или за фермер. — И двете се разсмяха. — Обичам децата. Пиша на почти всичките си братя и сестри. Повечето бяха добри хора. Харесвам Вашингтон. — Тя се усмихна на Мади. — Харесвам те по телевизията, харесвам хубавите дрехи, момчетата, морето.

— А аз харесвам теб — изрече неочаквано и за себе си Мади, въпреки че не я познаваше. — И те обичам. И тогава те обичах. Просто не можех да се погрижа за теб. Бях на петнайсет и моите родители не ми позволиха да те задържа. Плаках години наред. Сигурно оттогава не са ми останали сълзи. Винаги съм се чудила къде си и дали си добре, дали има добри хора около теб. Казвах си, че хората, които са те осиновили, те обичат.

Сърцето й се късаше при този мисъл. А още повече я болеше от факта, че не бе станало така. Детето й бе скитало от дом на дом, бе расло в сиропиталище.

— Имаш ли деца?

Елизабет имаше право да знае. Това бе най-обикновен въпрос. Мади поклати глава със съжаление.

Нямаше други деца, нямаше и да има. Но дъщеря й бе тук. И този път нямаше никакво намерение да я загуби. Вече бе взела своето решение.

— Не, нямам. След теб нямах други деца, а вече не мога да имам.

Елизабет не я попита защо и Мади си даде сметка колко тактична и добре възпитана е дъщеря й, колко добре и образовано говори.

— Обичаш ли книгите? — попита я тя, любопитна за всичко свързано с живота на дъщеря й.

— Да, много — потвърди Елизабет. Още една черта, която бе наследила от майка си, освен смелостта, независимостта и настървението да преследва и постига делите си. Никога не беше се отказвала от идеята да открие майка си. Това бе всичко, което искаше в живота си.

— На колко години си? — на свой ред попита Елизабет само за да бъде сигурна, че Мади наистина е тази, за която я мисли. Не бе съвсем убедена дали е била на петнайсет или шестнайсет, когато я е родила.

— На трийсет и четири. — Приличаха повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря. — Омъжих се за човека, който притежава тази телевизионна мрежа. Името му е Джак Хънтър.

Това беше съвсем обща информация, но като чу това, Елизабет застина.

— Знам. Срещнах се с него преди два дни, в неговия офис.

— Какво? Как е станало това? — извика Мади. Изглеждаше й невъзможно.

— Опитах се да те потърся на рецепцията и те ме изпратиха при него. Направо в неговия офис. Говорих със секретарката му, тя каза да ти напиша бележка. Написах, че искам да те видя, за да те питам дали си моята майка. Тя му я занесе, след това ме въведе при него и ме остави там — отвърна невинно и искрено момичето сякаш беше някакво абсолютно естествено развитие на събития. Освен факта, че Джак не бе казал нито дума на Мади.

— И какво стана? — сърцето на Мади щеше да се пръсне, както когато разбра, че Елизабет й е дъщеря. — Какво ти каза той?

— Каза ми, че сигурно греша, защото ти никога не си имала деца. Според мен реши, че съм изнудвачка или че се опитвам да спечеля нещо. Каза ми да си вървя и да не се вясвам повече тук. Показах му акта си за раждане и снимката и се уплаших, че няма да ми ги върне, но той не ги взе. Каза ми, че това не е твоето моминско име, но аз бях сигурна, затова реших, че лъже, за да те защити. И тогава си помислих, че може би не знае и ти никога не си му казала за мен.

— Така е. Не съм — отвърна честно Мади. — Страхувах се да му кажа. Той беше прекалено добър с мен. Отведе ме от Ноксвил преди девет години и покри разноските по развода ми. Направи ме това, което съм днес, и не знам как би се почувствал, ако му бях признала за теб. — Но сега вече знаеше, а не беше й казал нито дума. Мади се чудеше каква ли бе причината. Дали защото си мислеше, че е измама и не е необходимо да я занимава с подобни неща или нарочно я държеше в неведение. Като си даваше сметка за онова, което вече знаеше за него, последното й изглеждаше по-вероятно. Кога ли щеше да й каже. Може би когато реши, че е настъпил моментът да я упрекне или унижи. И все пак Мади се почувства виновна за онова, което мислеше.

— Е, добре, вече знае — каза тя с въздишка и погледна момичето. — И какво ще правим сега? — попита направо.

— Нищо, предполагам — отвърна Елизабет. — Не искам нищо от теб. Исках само да те открия и да те видя. Утре се връщам в Мемфис. Дадоха ми една седмица отпуск и вече трябва да се прибирам.

— Така ли? — Мади изглеждаше изненадана, че от нея се иска толкова малко. — Бих искала да те видя пак, Елизабет и да те опозная. Може да дойда в Мемфис.

— Ще ми бъде приятно. Можеш да останеш с мен, но не вярвам да ти хареса — усмихна се тя. — Живея в една стаичка под наем в къща край реката. Тя е много малка и мирише на тиня. Всичките си пари харча за училище и за това да те открия. Смятам, че сега част от разходите ми ще отпаднат.

— Може да останем заедно на хотел.

Елизабет ококори очи. Тя явно наистина не очакваше нищо.

— Не съм казала на никой за теб и нямам намерение да казвам. Само на хазайката и на шефа ми, а също и на една от приемните ми майки, стига да нямаш нищо против. Но ако не искаш, няма да кажа на никого. Не искам да ти причинявам неприятности. — Самата тя не бе съвсем убедена от обществената реакция, ако обяви Мади за своя майка.

— Много мило от твоя страна, Елизабет, но аз самата не знам какво трябва да направя. Ще помисля, ще поговоря със съпруга си.

— Не мисля, че ще му хареса особено — каза Елизабет с безпокойство. И Мади не мислеше. — Не изглеждаше много щастлив, когато ме видя. Предполагам, че за него е било голяма изненада.

— Да, и аз бих го определила така. — Беше повече от изненада, но на нея й беше приятно. Това че имаше дъщеря бе странно и непознато усещане и същевременно краят на тайната, лекарство за старата рана, която я измъчваше от години, която бе преглътнала и скрила, но която бе продължила да кърви. Най-после раната бе заздравяла и на нейно място се бе появило огромно облекчение.

— Ще трябва да свикне. Всички ние ще трябва да свикнем — допълни Мади и я покани на обяд.

Елизабет така се изненада, че каза на майка си да я нарича Лизи. Докато вървяха към кафенето на ъгъла, Мади предпазливо сложи ръка около раменете на момичето. Поръчаха си хамбургери и Лизи й разказа всичко: за живота си, за приятелите и страховете си, за работата. След това затрупа Мади с въпроси.

Елизабет винаги бе мечтала за тази среща през самотния си сирашки живот, а Мади дори не бе посмяла да помисли, че някога ще се осъществи.

Върнаха се в офиса около три часа следобед. Мади даде на Лизи телефонните си номера и взе нейните, като й обеща да й се обади, за да решат какво ще правят. Колкото по-бързо уредеше нещата с Джак, толкова по-скоро можеше да я вземе във Вирджиния за уикенда. А когато й каза, че ще изпрати за нея самолет, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Вие имате собствен самолет?

— Джак има.

— Уха! Направо ще падна! Майка ми е телевизионна звезда, а баща ми има собствен самолет. Мили Боже!

— Той не ти е точно баща — поправи я внимателно Мади (нито пък иска да ти бъде, подозираше тя). Джак не се радваше на собствените си синове и едва ли щеше да приеме незаконородената дъщеря на Мади. — Но иначе е добър човек — допълни тя, макар да си даваше ясна сметка, че лъже. Но беше доста сложно да обясни на момичето колко е нещастна и че ходи на психиатър, за да събере сили и кураж да го напусне. Само се надяваше Елизабет да не бъде подложена на насилие, както тя някога. По време на обяда не говориха за това. Дъщеря й не спомена нищо и въпреки липсата на истински дом определено изглеждаше добре. Мади се потискаше, но все пак я успокояваше мисълта, че Лизи е по-добре там, където е. Вместо да гледа как Боби Джо пребива майка й всеки ден и да слуша как Джак я обижда и нагрубява. Но не можеше да си позволи да се почувства толкова бързо и лесно щастлива. Изпитваше огромна вина заради всички онези неща, които никога не бе направила за детето си. Думата „дете“ предизвикваше у нея радостен душевен трепет. Дъщеря. Тя имаше дъщеря!

Мади целуна Елизабет за довиждане и дълго я прегръща.

— Благодаря ти, че ме намери, Лизи. Не те заслужавам, но съм толкова щастлива да те познавам и да те имам — каза тихо тя.

— Аз ти благодаря, мамо — прошепна Лизи.

Мади я гледаше как се отдалечава, докато бършеше сълзите в очите си, това беше миг в нейния живот, който никога нямаше да забрави. Лизи също.

През останалата част от деня Мади бе като в транс. Все още бе слисана, объркана и тръпнеща, когато й позвъни Бил Александър.

— Какво ново при теб днес? — попита я той и Мади се засмя в отговор.

Няма да повярваш на онова, което ще ти кажа.

— Звучи много тайнствено. Нещо важно ли се е случило? — Чудеше се дали няма да му каже, че е напуснала съпруга си, но осъзна, че само му се иска да е така. Едва ли го бе направила.

— Ще ти кажа, когато те видя. Това е една доста стара и дълга история.

— Нямам търпение да я чуя. Как вървят нещата с твоя асистент?

— Бавно. Той е приятен човек, но понякога имам чувството, че танцувам с носорог. Не сме съвсем подходящи един за друг и май не се харесваме особено. — Очакваше рейтингът им да започне да спада. Вече бяха получили стотици писма, изпълнени с въпроси относно изчезването на Грег Морис от екрана. Мади се чудеше какво щеше да направи Джак, когато ги видеше.

— Ще трябва да се приспособиш. Това е нещо като брак.

— Може би — каза тя неуверено. Брад Нюбъри беше умен, но двамата изобщо не си пасваха. Рано или късно зрителите щяха да забележат това, ако вече не го бяха забелязали.

— Какво ще кажеш да обядваме утре? — попита Бил. Все още беше загрижен за нея и искаше да се увери, че е добре. Освен това го привличаше физически.

— Чудесно — отвърна Мади, без да се замисли.

— Тъкмо ще можеш да ми разкажеш умопомрачителната си история. Нямам търпение да я чуя.

Мади се усмихна сама на себе си, когато затвори телефона. Малко след това отиде в гримьорната, за да направят прическата и грима й.

Предаването мина добре. Мади потърси Джак в лоби — бара и го откри да говори по клетъчния си телефон. Продължи да говори и в колата по пътя към къщи и когато най-после затвори, Мади реши да не му казва все още нищо.

— Изглеждаш сериозна тази вечер — отбеляза Джак, като я изгледа продължително. Нямаше никаква представа, че се е срещала с Лизи. Мади не проговори нито дума, докато не влязоха в къщата. Джак се отправи към кухнята, за да потърси нещо за хапване. Бяха решили да не излизат да вечерят навън, а и никой от тях не бе особено гладен.

— Нещо специално ли се е случило днес? — попита безгрижно Джак.

Мълчанието на Мади често пъти бе знак, че има да му разкаже нещо важно. Тя го погледна и кимна. Бе търсила точните думи, но изведнъж реши да зададе въпроса си направо и без увъртания.

— Защо не ми каза, че вчера те е посетила дъщеря ми? — попита тя, като не откъсваше поглед от него. За миг очите му станаха студени и жестоки, после заблестяха като два горящи въглена, разпалвани от гнева.

— Защо не си ми казала, че имаш дъщеря? — попита на свой ред той. — Чудя се колко още тайни криеш от мен, Мади. Но тази наистина беше голяма. — Той седна в ъгъла на масата и си наля чаша вино, но не предложи на Мади.

— Трябваше да ти кажа, но не исках никой да знае за това. Случи се десет години, преди да те срещна. Исках да оставя всичко зад гърба си, да забравя. — Както винаги беше съвсем искрена с него. Единственият й грях беше пропускът, не деянието.

— Интересно как нещата понякога се завръщат при теб. Въобразяваше си, че си се отървала от нея, а тя взе, че ти се стовари на главата като стара чанта, която отдавна си захвърлила. — Заболя я от думите му. Лизи беше голямо, при това чудесно момиче. Прииска й се да я защити.

— Няма нужда да я наричаш така, Джак. Тя е добро дете. Не е нейна вината, че я родих, когато бях само на петнайсет и я дадох за осиновяване. Изглежда разумна и свястна.

— И откъде, по дяволите, би могла да го знаеш? — попита той, сипейки огън и жупел върху главата й. Думите му бяха изпълнени със сарказъм. — Може да отиде и да разкаже цялата история на „Инкуайър“ още тази вечер. Може да я видиш утре по телевизията да казва каква страхотна и известна майка има, която я е изоставила като бебе. О, хората си падат по подобни истории, направо умират да ги четат и слушат! Ти дори не знаеш дали е твоя дъщеря, за Бога! Може да е някоя мошеничка, измамница. Може да бъде куп неща и сигурно е също като майка си. — Това беше доста меко казано, той сякаш преглътна част от изречението, но Мади знаеше, че иска да каже: „толкова лоша като майка си“. Разбра съвсем ясно намека и се сети за доктор Флауърс. Това също беше вид насилие: скрито, завоалирано, подсладено, но точно толкова обидно, унизително и болезнено. Бяха говорили за това.

— Та тя прилича на мен, Джак! Само я погледни! Не можеш да го отречеш — отвърна Мади спокойно, без да отговаря на директните му обвинения, които току-що й бе отправил. Само изложи фактите.

— Всяка селянка в Тенеси прилича на теб, за Бога! Ти какво си мислиш, че да имаш черна коса и сини очи е голяма рядкост ли? Те всички приличат на теб, Мади. Не се мисли за толкова неповторима.

Мади не обърна внимание на думите му.

— Искам да знам защо не ми каза, че си я видял. Защо скри от мен? — Предполагаше, че бе запазил разкритието си за момента, когато щеше да я срази неочаквано с новината, че дъщеря й се е появила на бял свят.

— Опитвах се да те предпазя. Мина ми през ума, че може да е изнудване. Трябваше да проверя предположенията си. — Звучеше разумно, но Мади го познаваше твърде добре, за да му повярва.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти. Както винаги загрижен за мен. Но щеше да е по-добре, ако ме беше известил за срещата си с нея.

— Ще си го припомня следващия път, когато някое друго твое копеленце дойде да те потърси. Между другото, колко си ги наплодила?

— Беше ми приятно да я видя — отвърна Мади спокойно. — Тя е много възпитано и мило момиче. — Изглеждаше тъжна и замислена, докато произнасяше тези думи.

— И какво иска от теб това мило момиче? Пари?

— Само да ме види. Търсила ме е цели три години. А аз прекарах целия си живот в мисли по нея.

— Ах, колко трогателно! Направо ще ме разплачеш! Бъди сигурна, че ще се върне отново. Този път, за да те изнудва. Цялата тази история вони. Нищо добро няма да излезе от нея.

— Може би. Но е съвсем човешка. Подобни неща се случват на много хора.

— Не и на свестните хора, Мад — възрази Джак, влагайки в думите си сарказъм и злоба, така че да я засегне. — Тези неща не се случват на свестните жени. Свестните жени нямат бебета на петнайсет години и не ги захвърлят на стълбите на черквата като непотребен боклук. — Думите му я прободоха като с нож. Кръв капеше от сърцето й.

— Не беше точно така. Но предполагам, че нямаш желание да чуеш какво се случи? — Дължеше му поне това. Беше й съпруг и се чувстваше виновна затова, че бе крила от него досега.

— Не, нямам никакво желание — прекъсна я той. — Само искам да знам какво ще правим, когато историята излезе на бял свят и ти се появиш на екрана на националната телевизия в истинския си вид на курва. Тревожа се за предаването и за мрежата, не за теб.

— Мисля, че хората ще ме разберат. — Мади се опитваше да запази самообладание, да съхрани достойнството си. В душата й се бе отворила огромна дупка на страшна и всепоглъщаща празнота. — Тя не е убийца, нито пък аз.

— Не, ти си само курва. Беден бял боклук. Не съм бил далеч от определението, нали? И тя ще се окаже същата.

— Как смееш да говориш така за мен и дъщеря ми? — възмути се Мади. Очите й преливаха от болка, но това изобщо не му направи впечатление. Целта му бе да я обижда, да я наранява. — Не си ли даваш сметка колко ме боли?

— Хич не ми пука! Пада ти се! Няма за какво да се гордееш, а ако се гордееш, значи си напълно луда. А може би наистина си луда, а, Мад? Изоставила си дъщеря си, излъга мен. Боби Джо знаеше ли за нея?

— Да, знаеше — отвърна честно Мади.

— О, може би затова те е ритал и търкалял, по стълбите. Това обяснява всичко. Забравила си да ми разкажеш тази част от живота си, когато го обвиняваше. Значи е имал основание. Вече си мисля, че не е бил толкова виновен.

— Това са глупости! — извика разярено Мади. — Не заслужавах начина, по който той се държеше с мен и ти много добре го знаеш. Не е честно от твоя страна.

— А това, че ме излъга за съществуването на дъщеря си, честно ли е? Как мислиш, че се чувствам, а, Мади? Ти си най-обикновена курва, евтина малка проститутка. Сигурно си се чукала още когато си била на дванайсет. Чудя се дали не го правиш и сега. Имам чувството, че въобще не те познавам.

— Не е честно! — опита се да се оправдае Мади. — Бях на петнайсет години. Когато я изоставих, сякаш откъснах частица от себе си. Нищо не може да се сравни с болката, която изпитах тогава. Дори юмруците на Боби Джо. Постъпих лошо, но нямах избор.

— Това го кажи на нея, не на мен. Можеш да й напишеш чек за обезщетение. Но не се опитвай да използваш моите пари. Ако го направиш, лошо ти се пише.

— Никога не съм използвала твоите пари — изкрещя Мади. — Харча си моите — произнесе тя не без гордост.

— Да бе, няма спор! И кой според теб ти плаща заплатата? Това също са мои пари — отвърна презрително той.

— Аз си ги печеля.

— Печелиш, дръжки! Ти си най-скъпо платената говорителка в този бранш и знаеш ли защо? Благодарение на мен.

— Вероятно имаш предвид Брад. Той обаче е на път да унищожи предаването ти. Нямам търпение да видя кога това ще се случи.

— Когато се случи, миличка, ти ще излетиш заедно с него. Начинът, по който се държиш напоследък, ми подсказва, че дните ти са преброени. Няма да търпя глупостите ти повече. Защо, по дяволите, да го правя? Мога да ти изритам задника всеки миг, когато пожелая. Няма да седя със скръстени ръце, докато ме лъжеш и крадеш.

Мади се удиви на наглостта му. Той беше мъчителят, а се обявяваше за жертвата. Но доктор Флауърс я бе предупредила за този ход. Наистина беше много ефективен. Защото въпреки всичко, което виждаше и отлично знаеше, с приказките си Джак я караше да се чувства виновна и да се оправдава.

— И освен това искам да ти бъде съвършено ясно. Хич не се и опитвай да домъкнеш своето копеленце тук. Вероятно е същата курва като майка си.

— Тя ми е дъщеря! — извика Мади извън себе си от ярост. — Имам право да я виждам, ако искам, а аз живея тук.

— Само дотогава, докато аз кажа. Не го забравяй. — С тези думи той стана и излезе от стаята, а Мади остана да стои, задъхана и безпомощна. Когато чу, че се качва по стълбите, бързо затвори вратата на кухнята и позвъни на доктор Флауърс. Разказа й всичко, което се бе случило, за това как Лизи я бе намерила, как Джак не беше й казал, че се е срещнал с нея, затова колко е бил ядосан, че го е излъгала.

— И как се чувстваш сега, Мади? Искам честен отговор. Помисли и ми отговори.

— Чувствам се виновна, затова че не съм му казала и затова че съм изоставила дъщеря си.

— Вярваш ли на думите, които той ти наговори? Всички неща, които каза за теб?

— Някои от тях са верни.

— Защо? Ако той бе дошъл при теб и ти бе разказал същата история, ти щеше ли да му простиш?

— Да — отвърна, без да се замисли Мади. — Мисля, че щях да го разбера.

— Тогава според теб защо той не може да направи същото за теб?

— Защото е лайно — отвърна Мади и се огледа плахо.

— Това е добро обяснение. Но ти не си такава. И точно тук е въпросът. Ти си добър човек, на когото са се случили много лоши и тъжни неща. А най-лошото, което може да се случи на една жена, е, да бъде принудена от обстоятелствата да се откаже от детето си. Можеш ли да си простиш за това?

— Не. Не зная. Може би.

— А какво ще кажеш за нещата, които Джак ти наговори? Смяташ ли, че ги заслужаваш?

— Не.

— Тогава помисли какво ти говори това за него. Помисли върху онова, което той каза за теб, Мади. Нищо не е истина, но всичко е насочено срещу теб, с цел да те обиди, да те нарани. И той го постига много успешно, за което не те обвинявам.

Мади чу стъпки в коридора и каза на доктор Флауърс, че трябва да прекъснат, но докторката продължи да й дава напътствия. В същия момент вратата се отвори. Джак влезе в стаята и я погледна подозрително.

— С кого говориш? С гаджето си ли?

— Знаеш, че нямам, Джак — отвърна Мади.

— Тогава с кого?

— С един приятел.

— Ти нямаш приятели. Теб никой не те харесва. Това оня малък черен свирчо ли беше, дето много го обичаш? — Мади се намръщи, но не отговори. — Най-добре ще бъде да не разказваш на никого за тази история. Не искам да навредиш на работата ми. Само ако кажеш и дума, ще те убия. Разбра ли ме?

— Разбрах те — отвърна Мади. Очите й бяха пълни със сълзи. През последния час той й наговори толкова ужасни неща, че тя не знаеше от кое я боли най-много. От всичко.

Изчака го да излезе от стаята и се обади в хотела, където бе отседнала Лизи. Знаеше, че ще бъде там до следващата сутрин.

От рецепцията позвъниха в стаята и след секунда Мади чу гласа на дъщеря си.

Лизи лежеше на леглото и си мислеше за Мади. Беше я гледала по новините в девет и през цялото време се бе усмихвала.

— Мади… Искам да кажа мамо… имам предвид…

— „Мамо“ е добре — усмихна се Мади. Гласът отсреща бе толкова познат, защото звучеше също като нейния. — Обаждам се само за да ти кажа, че те обичам.

— И аз те обичам, мамо. Господи, колко хубаво звучи, нали? Никога в живота ми не съм произнасяла тази дума.

От очите на Мади отново закапаха сълзи.

— Да, скъпа. Ще ти се обадя в Мемфис. Скоро. Приятно пътуване.

Не искаше нищо лошо да се случи на момичето й сега, когато най-после се бяха намерили. Мади затвори телефона и се усмихна, въпреки обидите и болката. Нямаше никакво значение какво бе казал Джак. Вече нищо не можеше да й отнеме. След толкова много години и толкова много загуби, тя най-после беше майка.