Даниел Стийл
Без драскотина (13)

Глава 13

Бил и Мади се срещнаха в клуб „Бомбай“. Тя бе облечена с бял ленен костюм на „Шанел“, носеше слънчеви очила и сламена чанта през рамо. Сякаш бе излязла от реклама на удоволствията през лятото. Бил се радваше да я види. Той беше почернял и бялата му коса контрастираше със сините очи и хубавия загар на лицето му. Мади вървеше към него с усмивка на уста и изглеждаше малко по-щастлива от последния път, когато я бе видял.

Поръчаха бяло вино и докато гледаха менюто, побъбриха за незначителни неща. В заведението имаше няколко познати политици, както и един съдия от Върховния съд, когото Бил познаваше още от Харвард.

— Изглеждаш доста по-добре — усмихна й се той. — Да не би нещата на домашния фронт да са се поуспокоили?

— Не бих казала. Но доктор Флауърс ми помогна малко, а и се случи нещо много, много хубаво.

Всеки път, когато се срещнеха, Бил изтръпваше при мисълта, да не му каже, че е бременна. Нямаше представа защо се притесняваше толкова, но след като бе разбрал доста неща за Джак, не искаше Мади да бъде хваната завинаги в капана на нещастния си брак. А едно бебе би означавало точно това.

— Вчера спомена нещо. Ще ми кажеш ли, или е тайна?

Тя се разсмя.

— Мисля, че умееш да пазиш тайна, посланик! Освен това имам пълно доверие в теб, защото наистина е тайна.

— Няма да имаш бебе, нали, Мади? — не издържа Бил. Мади се усмихна загадъчно и той почувства, че целият се разтреперва от безпокойство.

— Това е смешно — успокои го тя. — Но защо въобще, ме питаш?

— Не знам. Просто имам такова чувство. Последния път, на сбирката на Комисията, беше на границата на припадъка. А вчера ми каза неща, които ме накараха да се замисля. Не съм сигурен дали ще ти хареса онова, което ще ти кажа. Но едно бебе със сигурност ще те обвърже завинаги с този мъж. А той определено е насилник.

— Не, не съм бременна. Всъщност аз изобщо не мога да имам деца.

Беше странно и смешно да обсъждат подобни теми, но тя се чувстваше спокойна с него. Не би се притеснявала да му довери и най-интимните си тайни. Както преди си говореше с Грег. С Бил се чувстваше напълно свободно и в безопасност. Бе му споделила за отношенията си с Джак и инстинктът й подсказваше, че няма да я предаде.

— Съжалявам, Мади, не предполагах — рече той. — Сигурно много съжаляваш за това.

— Така е, или поне така беше. Но нямам право да се оплаквам, защото изобщо не се възпротивих. По настояване на Джак си направих операция, когато се оженихме. Той не искаше повече деца. — Бил понечи да каже, че това е било изключително егоистично от негова страна, но се въздържа от коментар. — Но вчера се случи нещо удивително.

Мади цялата сияеше, докато отпиваше от чашата с вино, и Бил си помисли колко е красива. Беше като лъч слънчева светлина. Месеци наред след смъртта на жена си Бил беше в депресия и все още се бореше с това чувство. Но бе развълнуван и трогнат от доверието, с което го даряваше Мади, от откровеността, с която говореше за неща, които едва ли би споделила с някой друг.

— Казвай какво се е случило! — не се сдържа той.

— Не знам откъде да започна. От началото или от края.

— Започни от средата, ако искаш, но не ме мъчи повече.

— Тогава от началото. Ще се опитам да бъда кратка. Когато бях на петнайсет, вече ходех с Боби Джо, за когото се ожених, след като завърших училище. Той редовно ме биеше и една вечер ми писна и излязох с друго момче. — Тя се намръщи. Джак може би беше прав. Сякаш разказваше историята на някакво пропаднало момиче. Бил вероятно би реагирал по същия начин. Нямаше намерение да му се извинява, но начинът, по който я погледна, я разтревожи.

— И какво от това?

— Няма да си помислиш много хубави неща за мен, когато ти кажа.

А неговото мнение имаше голямо значение за нея.

Повече, отколкото си бе давала сметка, когато започна разказа си. Поколеба се дали изобщо трябва да го прави. Джак имаше право, като й забраняваше да разказва, на когото и да е тази срамна история.

— Остави на мен да реша това. Мисля, че затова сме приятели — успокои я той.

Едва ли щеше да изпитва същото уважение към нея, когато чуеше разказа й, но Мади искаше да опита шанса си. Ценеше го много и искаше да се разкрие пред него, да сподели мъката си. Някой друг едва ли би я разбрал.

— Вече казах, че излязох с друг. Не трябваше да го правя, но спах с него. Беше толкова мил и добър с мен, а аз се чувствах така самотна и потисната. Бях поласкана от вниманието му.

— Няма нужда да се оправдаваш, Мади. Всичко е наред. Това е съвсем нормално поведение. И другите хора го правят. Аз съм голямо момче и мога да те разбера.

Тя му се усмихна с благодарност. Беше доста по-различно от думите, с които я нарече съпругът й. Нямаше да ги забрави: бял боклук, курва, пачавра.

— Благодаря. Е, това беше признание номер едно. Признание номер две е, че забременях. Бях на петнайсет и баща ми едва не ме уби, когато разбра. Дори не подозирах, че съм бременна, докато не минах в четвъртия месец. Бях прекалено млада, неопитна и глупава и бе станало прекалено късно, за да направя нещо. Освен това бях бедна. И въпреки това сигурно щях да оставя бебето, дори и да бях разбрала за него по-рано.

— Ти роди ли това бебе? — Звучеше изненадано, но не осъдително. Имаше огромна разлика и Мади я почувства осезателно.

— Да, родих го. Макар че до вчера почти никой не знаеше за това. Отидох в друг град, където живях пет месеца, и я родих там. Беше едно малко момиченце. — Очите й се напълниха със сълзи, макар и да се опитваше да се владее. — Видях я само веднъж. Когато излязох от болницата, ми дадоха снимката й. Това беше всичко, което имах от нея, но един ден я изхвърлих. Страхувах се, че Джак ще я намери. Никога не му казах. Дадох детето за осиновяване и се върнах вкъщи, сякаш нищо не се бе случило. Боби Джо знаеше, но не му пукаше. Продължихме да излизаме заедно.

— А бащата на бебето?

— Казах му, че съм бременна, но той не искаше и да чуе. Родителите му имаха железарски магазин и ни смятаха за голтаци. Не бях подходяща за сина им. Бяха го убедили, че детето е от някой друг. Мисля, че той не им повярва, но беше прекалено страхлив, за да се опълчи срещу тях. Обадих му се, когато се роди детето, но той не ми отговори. Три седмици по-късно загина в катастрофа, челен удар. Така и не разбра, че има дъщеря. Не знаех кой я е осиновил — продължи разказа си Мади след кратка въздишка. Оказа се по-трудно, отколкото бе очаквала. Бил взе ръката й в своята и я стисна окуражително. Той все още нямаше представа какво ще последва. Смяташе, че Мади просто е решила да му разкаже тази история, която сигурно тежеше на сърцето и съвестта й. — В онези времена документите за осиновяване се пазеха в тайна и нямаше начин да я открия, дори и да се бях опитала. Ожених се за Боби Джо, а осем години по-късно го напуснах. Разведохме се и аз се ожених за Джак. Знам, че сбърках, но така или иначе никога не му казах за нея. Страхувах се, че няма да ме обича, ако му кажа. — Тя едва не се задави от сълзите си и сервитьорът, който бе дошъл да вземе поръчката им, изчака на дискретно разстояние. — Никога не му казах — повтори Мади. — Това беше къс от моето минало, което аз самата не смеех да докосна. Дори се страхувах да мисля за това. — В очите на Бил също се появиха сълзи. — И вчера — усмихна се през сълзи Мади — тя влезе в моя офис.

— Кой? — Той не смееше да изрече предположението си, защото то изглеждаше толкова невъзможно, че нямаше смелост да го каже на глас. Подобни неща се случваха само в книгите и по филмите.

— Дъщеря ми. Казва се Лизи — отговори с гордост Мади. — Търсела ме е цели три години. Хората, които я осиновили, починали и след една година я върнали в сиропиталището в Ноксвил. Живеех в същия град, но дори не предполагах. Представяш ли си? А аз си мислех, че е някъде далече от мен, че живее добре и има родители, които я обичат. Сигурно би трябвало да знам, да го усетя със сърцето си — каза замислено Мади. Но нали най-сетне се бяха намерили. Само това имаше значение сега. — През всичките останали години живяла в домове на приемни родители. Сега е на деветнайсет и живее в Мемфис. Учи в местната гимназия и работи като сервитьорка. Толкова е красива! Чакай само да я видиш! — произнесе с гордост Мади. — Вчера прекарахме пет часа заедно. Днес се върна в Мемфис, но смятам скоро да я доведа тук, ако няма нищо против, разбира се. Снощи й се обадих. — Мади стисна ръката му и каза със задавен от вълнение глас: — И, знаеш ли? Тя ми каза… мамо.

Бил също стисна ръката й. Историята го бе трогнала дълбоко.

— Как е успяла да те открие? — Знаеше, че е абсолютно искрена и очакваше да чуе края.

— Не съм сигурна. Предполагам, че е отишла в Гътлинсбърг, града, където е родена, за да разбере дали някой си спомня нещо. В свидетелството й за раждане фигурира моята възраст. Ходила е в местните училища, докато е намерила учител, който да си спомня за мен. Научила е, че моминското ми име е Маделин Бомонт. Странното е, че никой не е направил връзка между онази Маделин и Мади Хънтър. Но все пак са минали почти двайсет години и между тези две жени едва ли има много общи неща. Тя обаче си го помислила, докато ме гледала по телевизията. Странно нещо е кръвта, нали? Никога не съм разпространявала подробности от живота си. Няма много неща в него, с които да се гордея. — Всъщност, благодарение на Джак, тя определено се срамуваше.

— Напротив, има много неща, с които да се гордееш — възрази Бил и направи знак на сервитьора да ги остави сами за няколко минути.

— Благодаря ти, Бил. Предполагам, че е тръгнала по дирите ми, стигнала е до Чатануга и по някакъв начин е открила онова, което никой друг не е успял. Каза, че ме е гледала по новините и е прочела някъде моминското ми име. Тя много чете — добави гордо Мади и Бил се усмихна. Беше съвсем като истинска майка. Макар и с деветнайсет години закъснение. Но по-добре късно, отколкото никога. А дъщеря й очевидно се бе появила в най-подходящия момент. — Преди няколко дни дошла в студиото и се опитала да се срещне с мен. — Изпратили я директно при Джак. Издал е нареждане всеки, който пита за мен, да бъде препращан първо при него — поясни тя. — Твърди, че било от съображения за сигурност, но едва сега осъзнавам, че определено е начин да ме контролира. Както мен, така и хората, които искат да ме видят. Той излъгал Лизи — продължи Мади, — че моминското ми име не е Бомонт и че не съм от Чатануга. Не знам дали, защото не му е повярвала, или защото е много упорита, но все пак вчера тя успя да влезе по някакъв начин в сградата, под предлог, че е разносвачка на закуски и дойде направо в моя офис. Първо си помислих, че ще ме нападне. Имаше странно изражение на лицето и беше много нервна. След това ми разказа. Ами, това е всичко. Ето че сега имам дъщеря.

Мади цялата сияеше. Усещането беше невероятно и я правеше истински щастлива.

— Ама че история — възкликна Бил. После изглежда се сети нещо, защото попита: — И какво каза Джак за всичко това? Предполагам, че си му го разказала.

— Разбира се. Когато го попитах защо не ми е съобщил, той ме увери, че я е сметнал за изнудвачка, която се опитва да ме рекетира. Беше разярен от факта, че съм скрила съществуването на детето от него. И предполагам с право. Знам, че не беше честно от моя страна. Но много се страхувах, ако това може да бъде някакво извинение. И изглежда ненапразно. Нарече ме пропаднала жена, курва. И дори заплаши, че ще ме уволни. Каза, че не иска да има нищо общо с тази история. Но аз няма да позволя да загубя единствената си дъщеря, след като вече съм я намерила.

— Разбира се, че няма. Разкажи ми за нея. Красива ли е? Като майка си?

— Много повече. Бил, тя е прекрасна, толкова сладка, жива и обичлива. Никога не е имала истински дом, истински родители. Мога да направя много неща за нея. — Бил се надяваше само момичето да бъде толкова прилично и добро, колкото и Мади. Но независимо дали беше или не, той разбираше, че Мади копнее да бъде с нея.

— Джак каза, че няма да я пусне за нищо на света в къщата си. Освен това се притеснява да не стане скандал и това да се отрази върху имиджа ми.

— А ти притесняваш ли се?

— Никак — отвърна честно Мади. — Допуснала съм грешка. Случва се и на най-почтените хора. Мисля, че биха ме разбрали.

— От гледна точка на имиджа ти мисля, че ще има повече положителен, отколкото отрицателен ефект и далеч по-важни последици. Това е една изключително затрогваща история.

— Това е най-прекрасното нещо, което се случи в живота ми. Аз не заслужавам подобно щастие.

— Напротив, заслужаваш го — отвърна убедено Бил. — Каза ли на доктор Флауърс?

— Да, снощи. Тя бе много развълнувана.

— Не се изненадвам. Мади, аз също съм много развълнуван. Лизи сигурно е прекрасно момиче и ти я заслужаваш. Щеше да е трагедия да останеш без деца, а момичето има нужда от майка.

— Тя е толкова щастлива, колкото съм и аз.

— Впрочем, не съм изненадан от реакцията на Джак. — Кучи син. Непростимо е да ти говори така. Опитва се да те накара да се чувстваш виновна. Поведението му не бе изненада за никого от двамата. Поръчаха си обяд и поговориха за други неща. Не усетиха кога стана два и половина.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Бил загрижено.

Мади трябваше да вземе решение какво ще прави с новооткритата си дъщеря. А съпругът — тиранин бе проблем, който нямаше да изчезне с магическа пръчка.

— Не знам. Мисля да отида до Мемфис за няколко седмици. Ще ми се да я преместя да учи тук.

— Мога да ти помогна да уредиш това. Нали ще ми кажеш, когато си готова?

— Благодаря ти, Бил. Въпросът с Джак все още не е решен. Той се страхува от скандал в таблоидите.

— И какво от това? Ти притесняваш ли се? — попита Бил.

Тя поклати глава.

— Мисля, че се притеснявам единствено от реакцията му. Той ще ме разпъне на кръст.

И двамата знаеха, че казва самата истина. Бил се тревожеше за Мади.

— Щеше ми се да не заминавам утре за Вайнярд — каза той угрижено. — Мога да остана тук, ако искаш, но не съм сигурен с какво мога да ти бъда полезен. Продължавам да мисля, че единственото решение е да го напуснеш.

— Знам. Но доктор Флауърс смята, че още не съм готова. Дължа му толкова много, Бил.

— Нима доктор Флауърс мисли така? — Той я изгледа подозрително и Мади се засмя.

— Не, но ме разбира защо не мога да го напусна.

— Все пак не изчаквай прекалено дълго, Мади. В близките дни той може да те нарани. Сигурно няма да се задоволи само с емоционален тормоз и ще ти посегне.

— Доктор Флауърс смята, че колкото по-независима ставам аз, толкова по-лош ще става Джак.

— Тогава какво чакаш? Няма смисъл да рискуваш. Мади, трябва да го напуснеш, колкото се може по-скоро.

Мади бе красива, интелигентна и талантлива. Всяка друга жена в страната й завиждаше и искаше да бъде на нейното място. Всички мислеха, че е независима и може да се справи с всяка ситуация. Но насилието беше нещо много по-сложно. Мади бе затънала надълбоко в блатото и стоеше като парализирана, без да смее да помръдне. Животът й сякаш бе забавил своя ход и колкото и да се опитваше, не можеше да ускори движението му. Чувството, че дължи на Джак живота си не я напускаше. Бил се страхуваше, че Джак може да я нарани по-силно, когато разбере, че не може повече да упражнява властта и контрола си над нея. Но Мади все още бе прекалено наплашена и нерешителна, за да направи каквото и да било. За да остави Боби Джо са й били необходими цели осем години. Бил можеше само да се надява, че този път няма да чака толкова дълго.

— Ще ми се обадиш ли във Вайнярд, Мади? Безпокоя се за теб. — Беше истина. Той се тревожеше за нея много повече, отколкото самата Мади разбираше или очакваше. Все още тъгуваше за жена си и беше обсебен от мисълта за нея, докато довършваше книгата си. Но напоследък се улавяше, че все по-често мисли за Мади.

— Ще ти се обадя в офиса. — Той се страхуваше да й звъни вкъщи и с това да прибави към оръжията, с които я атакуваше Джак, и една необоснована ревност.

— Аз също ще ти се обадя, обещавам. Бъди спокоен, всичко ще бъде наред. Вероятно ще отида до Вирджиния за няколко дни. Щеше ми се да взема и Лизи със себе си, но мисля, че Джак няма да позволи.

— Желая ти само да се измъкнеш невредима — навъсено каза Бил. Нямаше някакви лични отношения или романтични подбуди. Но не можеше да наблюдава спокойно как измъчват друг човек и беше решен да направи всичко, за да й помогне. Понякога това му напомняше безкрайните месеци, когато жена му бе държана като заложница. Напразно очакваше новини от нея и беше разярен от факта, че не може да направи нищо, за да я освободи. Точно това бе причината, накарала го накрая да предприеме решителни действия. И със своята наивност я беше убил или поне се чувстваше отговорен за смъртта й. Ситуацията с Мади бе подобна.

— Бъди внимателна — помоли я той, докато я изпращаше до колата. — Не прави нищо, което може да те изложи на опасност. Може би още не е настъпило времето да го напуснеш. Но не бива да действаш прибързано, Мади. Не се опитвай да му доказваш нещо или да печелиш неговото доверие. Всичко, което трябва да направиш, е да си тръгнеш, когато се почувстваш готова за това. Той никога няма да те пусне доброволно, няма да те освободи. Ти сама трябва да го направиш и да тичаш като дявол от тамян, да тичаш, докато стигнеш границата, докато прескочиш стената. В известен смисъл бе изпаднала в положението на хората, които живееха отвъд желязната завеса.

— Знам това. В деня, в който напуснах Боби Джо, оставих халката си на кухненската маса и избягах. Трябваха му месеци, за да открие къде съм, но тогава Джак се бе погрижил за мен. В началото, когато започнах работа в мрежата, бях по-строго охранявана и от папата.

— Може би ще се наложи да го направиш още веднъж. Не искам да ти се случи нещо лошо. Не искам той да те нарани. — Или, пази Боже, да те убие, ако превърти — помисли си Бил, но не посмя да го изрече на глас, макар и да смяташе, че Джак е способен на това. Според него той беше човек без етика, без душа, без угризения на съвестта. — Пази се — повтори той. Усмихна й се, като се сети за дъщеря й. — Мамо, значи. Харесва ми да те видя в ролята на майка. Да мисля за теб като за майка. Отива ти.

— И на мен ми харесва. Чувствам се страхотно. — Мади действително сияеше.

— Тогава се наслаждавай на усещането. Защото го заслужаваш. — Бил я прегърна топло и остана да гледа след колата.

 

 

Два часа по-късно в офиса й пристигна огромен букет цветя в бледорозов цвят, със завързани към тях бледорозови балони, а също и едно плюшено розово мече. На картичката пишеше: „Поздравления за новата ти дъщеря. С обич, Бил“.

Мади пъхна картичката в чекмеджето си и се усмихна, докато гледаше цветята. Беше много мило от негова страна. Позвъни, за да му благодари, но тъй като още не беше се прибрал, остави съобщение на телефонния секретар.

Все още се усмихваше на цветята, когато около половин час по-късно в офиса й влезе Джак.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита той, забелязал розовите балони и мечето. Лесно можеше да отгатне значението им.

— Просто шега. Нищо особено.

— Така значи. И кой ти ги изпрати? — Той потърси с очи картичка, но не я намери. Мади се чудеше кого да измисли.

— Моята лекарка — изрече неубедително тя първото, което й дойде наум и веднага осъзна, че не биваше да го казва. Това не беше правилният отговор. Преди години беше ходила веднъж на психоаналитик, но Джак се бе възпротивил с довода, че докторът не бил достатъчно компетентен. Беше по-лесно да престане да ходи на психоанализа, отколкото да спори с него. Сега осъзнаваше, че това също е било част от плана му да я изолира от хората.

— Кога започна да ходиш пак?

— Всъщност не ходя. Тя ми е само позната, приятелка. Запознахме се в Комисията за защита на жените от насилие.

— Спести си обясненията. И какво представлява? Сигурно е някоя боркиня за правата на жените?

— Жената е на осемдесет години и има внуци. Всъщност е много интересна.

— Обзалагам се! Някаква изкуфяла бабичка! Между впрочем, ако си отваряш устата пред непознати хора, скоро ще започнеш да четеш за себе си в жълтите вестници. И се надявам, че когато това се случи, много ще се забавляваш, защото няма да има какво друго да правиш, ще бъдеш без работа. Така че на твое място бих си държал устата затворена. И на малката кучка от Мемфис кажи същото, в противен случай ще й насиня задника заради клевета.

— Няма клевета. Тя наистина е моя дъщеря — възрази Мади доста спокойно. — Има право да говори. Но обеща, че ще мълчи. И, моля те, не я наричай кучка, Джак. Тя ми е дъщеря.

Джак се обърна и я погледна злобно.

— Няма да ми казваш какво да правя. Не забравяй, че те притежавам.

Мади понечи да му отговори, но в същия момент влезе секретарката й.

В това се състоеше проблемът. Ключът към загадката. Джак смяташе, че тя е негова собственост. През последните девет години му бе позволила да вярва в това, защото тя самата го вярваше. Но това нямаше да продължава повече. Може все още да не й стигаше смелостта да му се противопостави открито, но поне го осъзнаваше напълно ясно.

Малко след това Джак излезе. Почти веднага иззвъня телефонът. Беше Бил.

— Обичам цветята — каза Мади, леко разтреперана от посещението на мъжа си. Добре, че се бе сетила да скрие картичката, иначе щеше да стане много по-лошо. — Много мило от твоя страна. Благодаря ти, Бил. И за обяда също.

— Вече ми липсваш — отговори той. Гласът му звучеше ентусиазирано и съвсем младежки. Не беше изпращал цветя на никоя друга жена, освен на съпругата си. Но искаше да отбележи по някакъв начин невероятното събитие — неочакваната поява на дъщеря й. Знаеше колко голямо значение има то за Мади и беше трогнат от факта, че тя го бе споделила с него. Беше трогнат от доверието й. Никога нямаше да я предаде. Искаше да й помогне. Бяха приятели.

— Сигурно ще ми липсваш още повече, когато замина. — Беше смешно и странно да го каже. Но на Мади също щеше да й липсва Бил. Започваше да свиква да се осланя на него или поне на усещането, че той е наблизо, макар да не се виждаха така често. Но бяха започнали да се чуват всеки ден. Докато той беше във Вайнярд, можеха също да се чуват всеки ден, с изключение на уикендите, по разбираеми причини. Беше прекалено опасно.

— След две седмици ще се върна. Бъди внимателна дотогава.

— Добре, обещавам. Желая ти приятно прекарване.

— Нямам търпение да видя Лизи.

Мади не бе осъзнавала досега каква огромна част от съществото й липсва. И сега, когато тази част се бе завърнала, тя го разбираше с цялата си душа и сърце.

— Скоро ще я видиш, Бил. Пази се — отвърна тя, затвори и се загледа през прозореца. Мислеше за Бил и за цветята, които й бе изпратил. Той беше добър човек, добър приятел и тя бе благодарна на съдбата, че ги бе срещнала.

Колко странно нещо беше животът понякога. Взема ти нещо, но затова пък ти дава друго. Тя беше губила толкова много в своя живот, а после бе намирала други хора, други места, други неща. Сега чувстваше, че миналото й се бе завърнало. Надяваше се единствено съдбата да бъде благосклонна към нея. Защото този път трябваше да мисли и за детето си. Да осигури бъдещето й.

 

 

Бил също гледаше през прозореца и размишляваше над проблемите на Мади, макар и по друг начин. Той се молеше за нейната сигурност. Всичко му подсказваше, че тя се намира в голяма опасност. Далеч по-голяма, отколкото сама предполагаше.