Даниел Стийл
Без драскотина (21)

Глава 21

Мади бе приета в травматологията. Отделението беше пълно с хора, спасени от срутилата се сграда и Мади не се успокои, докато не разбра, че Анди е добре, макар и да не получи по-подробна информация.

Докторите се изненадаха, когато установиха, че по нея няма нито една счупена кост и никакви вътрешни увреждания. Имаше само ожулвания, няколко повърхностни наранявания и натъртвания. Бил не можеше да повярва какъв късмет е извадила, докато седеше до нея и й разказваше онова, което знаеше за случилото си. Според официалната информация някаква борческа групировка бе поставила бомбата. Същите бяха обявили в съобщение до президента преди час, че това е тяхното послание към правителството. Звучаха като лунатици. Бяха убити повече от триста души, почти половината от тях деца. Мади потръпна от ужас.

Мади разказа как е видяла тавана да пада и как след това се е оказала затрупана под развалините с Ани и бебето. Молеше се и силно се надяваше момичето и бебето да оживеят. Бил бе не по-малко разтревожен за нея самата. Имаше чувството, че историята с Маргарет се повтаря. Мади го успокои с думите, че никой не може да преживее едно и също нещо два пъти в живота си. Поговориха още известно време и Мади отиде да я изследват, защото лекарите искаха да са напълно сигурни в заключението си. Бяха постигнали съгласие с Бил, че той трябва да си отиде, в случай че Джак дойде да я види. Нямаше нужда от излишни неприятности.

— Ще се върна след няколко часа — каза той, наведе се и я целуна. — Спокойно. Почивай.

— Ти също. Поспи малко, ако можеш. — Никак не й се искаше да го пуска. Направиха й изследвания и отново я върнаха в болничната стая. Там я очакваше Рейв, придружен от нов новинарски екип. Беше ги изпратил Джак, но него самият го нямаше. Рейв не й каза нито дума какво мисли по този повод. Според него шефът му си беше истинско копеле, да не дойде да я види дори! Не я попита нищо и за Бил. Не беше необходимо. Каквото и да ставаше между тях двамата, едно беше ясно: те се обичаха и държаха един на друг.

Мади изрази своята гледна точка за случилото се пред камерата и описа онова, което си спомняше и което бе преживяла. Разбира се, не пропусна да спомене колко храбра е била Ани.

— Тя е само на шестнайсет години — повтори Мади с гордост и тогава забеляза странния израз в очите на Рейв.

— Тя нали е добре, Рейв? Чул ли си нещо?

Той се поколеба дали да не я излъже, но тя щеше да го научи така или иначе. Нямаше да е честно да се държи така с нея.

— Бебето е много добре. Но не са могли да измъкнат майката.

— Какво искаш да кажеш? Как не са могли да я измъкнат? — развика се Мади и се изправи в леглото. Та тя бе успяла да я запази жива цели четиринайсет часа, а сега й казваха, че не били могли да я измъкнат! Това не бе възможно! Не искаше да го повярва! Отказваше да го повярва!

— Наложило се е да използват динамит. Вече е била в кома, когато извадиха теб, Мади. Хората направиха всичко възможно, но половин час по-късно тя умря. Дробовете й са били напълно смачкани. Имала е много вътрешни кръвоизливи. Докторът от спасителния екип каза, че е било невъзможно да я спасят.

Мади издаде нечовешки звук. Това беше звукът, който една майка издава, когато научи, че детето й е мъртво. Не можеше да го проумее, отказваше да приеме истината. Какво щеше да стане с бебето? Рейв не знаеше нищо за него. Преди да я оставят да си почива, той й сподели колко е щастлив, че е оживяла, и не можа да удържи сълзите си.

Всички бяха разстроени от случилото се. Лизи хълцаше едва чуто, когато Мади й се обади в Мемфис, за да й съобщи, че е добре. Тя бе стояла цяла нощ пред телевизора, за да гледа новините и когато не бе видяла майка си, се бе обадила у тях, въпреки забраната, но никой не й бе отговорил. И естествено бе заподозряла, че нещо не е наред.

Филис Армстронг й се обади, за да й съобщи какво облекчение са почувствали с Джим, когато са разбрали, че е жива. Каква ужасна трагедия, причинила смъртта на толкова много невинни деца!

След като затвори, Мади попита сестрата за бебето. Анди все още беше в болницата и щеше да остане тук и през следващите няколко дни. От социални грижи не бяха го потърсили до този момент. След като сестрата излезе от стаята, Мади стана и отиде в детското отделение, за да го види. Той изглеждаше почти като новороден — изкъпан, повит и със сресана коса. Мади попита дали може да го вземе. Беше русичък, с големи сини очи, завит със синьо одеялце. Мади можеше да си представи колко красива е била Ани, която така и не успя да види, ако бебето приличаше на нея. Докато го държеше в ръцете си и мислеше каква ли е била Ани, се сети какво я помоли момичето. Да се погрижи за бебето й. Скоро бедното дете щеше да бъде подхвърлено на същата съдба, каквато бе имала собствената й дъщеря. Щеше да обикаля от сиропиталище в сиропиталище, от едни приемни родители при други, да попада в ръцете на непознати и чужди хора, без да има истински мама и татко, които да го обичат и да се грижат за него. Сърцето на Мади болезнено се сви.

В този миг Анди я погледна невинно и Мади се зачуди дали ще познае гласа й. Но той очевидно загуби интерес и заспа в ръцете й. Мади заплака горчиво за участта на Ани. Това беше странна повеля на съдбата. Съдбата, която ги събра заедно под отломъците. После остави внимателно бебето в креватчето и се върна в стаята си като не спираше да плаче.

Беше изморена, изтощена и всичко я болеше, но нямаше никакви сериозни наранявания и просто се чудеше на невероятния късмет, който бе имала. Стоеше до прозореца и гледаше тъжно навън, мислейки си колко странно нещо е животът и как се преплитат човешките съдби.

Съдбата взема едни, но оставя други без никакъв очевиден смисъл или причина. Беше трудно да разбере защо точно тя бе имала късмет, а не Ани. Та нали на нея й предстояха много повече неща, целият живот с всичките си възможности!

Докато размишляваше върху превратностите на съдбата, в стаята с тържествено изражение влезе Джак.

— Предполагам, че поне веднъж не е необходимо да питам къде беше цялата нощ. — Това „поне веднъж“ бе казано заядливо и нарочно — напълно типично за него. — Е, как си, Мади? — продължи той смутено. Очевидно се чувстваше неудобно. Наистина не беше предполагал, че жена му може да е сред жертвите. Звучеше му налудничаво и беше силно изненадан да научи, че е била извадена изпод развалините. Но се радваше, че е жива. — Трябва да е било много тъпо там, откъдето идваш — каза той, като се наведе да я целуне. През това време сестрата влезе, носейки ваза с огромен букет разкошни цветя от семейство Армстронг.

— Ами да, наоколо имаше само камъни — отвърна замислено Мади. Джак беше майстор на двусмислиците. Но този път не бе никак подходящо да прави каламбури. Да останеш затрупан под срутила се сграда четиринайсет часа в непрогледен мрак, без никаква надежда, че ще те открият, си бе истинска травма, както и да го наричаше Джак. Помисли си да му разкаже за Ани и за бебето и колко много я бе засегнала цялата история, но изведнъж осъзна, че няма смисъл. Той нямаше да я разбере.

— Всички се тревожеха за теб. Мислех си, че си се запиляла някъде. И през ум не ми мина, че може да си точно там. Всъщност как така се озова в оня магазин?

— Отидох да купя опаковъчна хартия — отвърна Мади. Гледаше го право в очите. Той беше застанал в другия ъгъл на стаята, като че ли не смееше да я доближи и предпочиташе да е на разстояние от нея. Мади също, заради собствената си безопасност.

— Но ти мразиш големите магазини — учуди се той, сякаш това можеше да промени нещата. Мади се усмихна.

— Предполагам, че вече знам защо. Те са прекалено опасни — отвърна тя и двамата се разсмяха. Но това не понижи напрежението помежду им. Нощта, която прекара, хваната в капана на отломките, опитвайки се да задържи и спаси Ани, беше отворила очите й. През онези страшни часове й стана съвършено ясно, че ако оживее, не може да очаква нищо от него, освен още по-голям терор и мъчения. Не искаше никога повече да преживява подобно отношение. Нямаше да го позволи. Не биваше повече да се самоизмъчва. Докато седеше в мрака, затисната от тонове бетон, желязо и тухли, Мади си бе обещала никога повече да не го прави. Сега, докато наблюдаваше Джак да стои неловко в другия ъгъл на стаята, разбра, че е на прав път. Та той не можеше да намери достатъчно любов в сърцето си, за да прекоси стаята, да стигне до нея и да й каже колко я обича. Вероятно я обичаше толкова, колкото му беше възможно, мислеше си Мади, но това не й беше достатъчно. Това не й говореше нищо.

Джак изведнъж стана, тръгна към нея и й поднесе някаква кутийка, опакована красиво като подарък. Тя я взе, без да каже нищо, отвори я и видя вътре диамантена огърлица. Беше много голяма и красива.

Онова, което Мади не знаеше бе, че той беше купил две еднакви в „Риц Карлтън“, когато напусна хотела тази сутрин. Едната за Мади, заради онова, което бе преживяла под руините, а другата за момичето, с което бе прекарал нощта. Но дори и без да знае това, Мади му я върна.

— Не мога да я приема, Джак. Съжалявам — каза тя със сериозно изражение на лицето.

Очите му се присвиха като на див звяр. Очевидно усещаше, че плячката му бавно, но неумолимо се измъква от лапите му и за миг Мади си помисли, че ще скочи, ще я сграбчи и удуши. Вместо това той попита:

— Не я ли искаш? И защо?

— Защото те напускам — произнесе тя, без да се усети.

Думите й я изненадаха, но не толкова, колкото Джак. Той имаше вид, сякаш току-що го бе ударила с нещо тежко.

— И защо по дяволите? От какво си недоволна пак? — Както обикновено се опитваше да прехвърли собствените си грехове върху нея.

— Защото не мога да живея повече така.

— Не можеш какво? — попита той и закрачи бясно из стаята, неспособен просто да отвори вратата и да си излезе. Изглеждаше като тигър в клетка, звяр, готов да разкъса жертвата си. Но това вече не я плашеше. Мади знаеше, че тук е на сигурно място. Имаше достатъчно много хора наоколо.

— Какво не можеш повече? Да живееш в разкош? Да ходиш в Европа два пъти в годината? Да летиш със собствен самолет? Да получаваш бижута, които струват повече от онова, което печеля? Мили Боже! Какъв ужасен живот за един парцал от Ноксвил, представете си! — довърши с обичайната си фраза той.

— Там е работата, Джак — отговори Мади и се отпусна уморено върху възглавниците, като не преставаше да го наблюдава. — Аз не съм парцал от Ноксвил. Никога не съм била. Дори тогава, когато бях бедна и нещастна.

— Дрън-дрън! По дяволите! Та ти си била курва още като дете. Лизи е доказателството! Само я погледни!

— Да, точно така, погледни я. Тя е страхотно дете и е много по-свястна от куп други с благородно потекло. Дължа й много. Както и на себе си.

— Дължиш всичко на мен! Надявам се, че ти е напълно ясно, че ще те изхвърля от работа, ако ме напуснеш. — Очите му святкаха като стоманени остриета.

— Вероятно. Но този въпрос ще го оставя на адвокатите, Джак. Аз имам договор с мрежата, не с теб. Не можеш просто да ме изхвърлиш без предупреждение или компенсация. — Беше станала по-смела и по-умна, докато се бе борила за живота си насред мрака и страха, на крачка от смъртта. Дори се чудеше как той можеше да смята, че думите му биха могли да я спрат или уплашат. Някога тази негова стратегия вършеше работа. Това беше най-тъжното в цялата история.

— Хич не ме заплашвай! Няма да получиш нито цент от мен. И не забравяй, че си подписала предварителен брачен договор. Ще излезеш от къщата ми с празни ръце. Гола-голеничка, както дойде! Всичко е мое, дори шибаните ти гащи! Щом си отиваш, единственото, което имаш, е тази болнична пижама върху теб!

— Какво искаш от мен, Джак? — попита уморено Мади. — Защо искаш да остана с теб? Та ти ме мразиш!

— Имам пълното право да те мразя. Ти ме лъжеш. Ти ме мамиш. Знам, че имаш любовник, който ти се обажда всеки ден. За какъв ме мислиш, по дяволите? За някакъв безмозъчен глупак ли? За посредствен? За малоумен?

— Не, не глупак, само посредствен — помисли си Мади, но не му го каза. Може да беше смела, но не бе чак толкова глупава.

— Той не ми е любовник. Досега бяхме само приятели. Никога не съм ти изневерявала, с никого. Единственото нещо, за което те излъгах, беше Лизи.

— Бих казал, че и то стига. Но съм готов да ти простя. Аз съм жертвата в тази история, не ти. Аз съм оня, който ти набърка в тези мръсни каши, и все още искам да те измъкна от тях. Нямаш дори представа колко си щастлива! Само почакай, докато се върнеш в онази воняща дупка в Ноксвил, Мемфис или където и да е, заедно с малкото си копеленце! Ще ми се молиш на колене да те взема обратно — крещеше той и пристъпваше бавно към леглото й. Мади се чудеше какво ли ще направи. В очите му светеше пламък, какъвто не бе виждала никога преди това, и тя си спомни за всичко, което бе чула в групата за подобни случаи. Когато насилникът почувства, че жертвата му се изплъзва, той е готов да направи всичко на света, само и само да я спре. Всичко.

— Не можеш да ме напуснеш, Мад — каза Джак, като застана до нея. Тя цялата трепереше. — Не ти стиска. Освен това си прекалено умна. Няма да захвърлиш всичко на вятъра, целия си прекрасен живот и кариера, я! Може би си получила мозъчна травма тази нощ? Да, точно това е станало с теб. Може би ще трябва да набия малко ум и разум в главата ти, та да започнеш да мислиш правилно. Е, какво ще кажеш, Мади? — Докато произнасяше тези думи, тя почувства как всичко в нея се надига и беше сигурна, че ако й посегне, ще го убие. Нямаше да му позволи да стори това, да я върне обратно в кошмарите и да я измъчва, да я унижава и обижда, да й повтаря непрекъснато, че е боклук, който заслужава всички обвинения и мъки, които й причиняваше. Погледът й вероятно отразяваше мислите й.

— Само ако ми посегнеш, тук или някъде другаде, кълна се, че ще те убия. Поемах всички унижения и обвинения от теб. Ще го преглътна. Ти си изтриваше краката с мен, Джак, но сега всичко свърши. Няма да се върна. Намери си някой друг, когото да измъчваш, унижаваш, обвиняваш и обиждаш.

— О, моля ви се! Чуйте я само! Порасналото момиченце, което обвинява баща си! Бедното дете! Да не смяташ, че ще ме уплашиш, Мад? — изсмя се той, но се отдалечи от леглото й.

Всичко свърши. Времето изтече. Играта също.

— Не, не те плаша. Ти просто ме разболя. Побърка ме. Направи ме неадекватна. Върви по дяволите, Джак! Вън от стаята ми! Или ще извикам охраната да те изхвърли.

Той не помръдна, гледайки я известно време с омраза, после приближи и застана толкова близо, та Мади имаше чувството, че може да преброи космите по главата му.

— Надявам се да умреш, шибана кучко! И това ще стане. Скоро. Заслужаваш си го.

Мади не можеше да определи дали това беше директна заплаха, или не и дали тя я уплаши, но повече нищо на света не можеше да промени решението й. Докато го наблюдаваше как се завърта на пети и излиза от стаята, в нея се появи едно невероятно и необяснимо чувство да го спре и да го помоли да й прости. Но тя знаеше, че не бива. В нея все още живееше част от съществото, което плачеше и тъгуваше за Джак, чувстваше се виновно, искаше да го обича и да бъде обичано на всяка цена, без значение колко болка и мъка й причинява той. Но не можеше да се остави повече да бъде манипулирана. Затова мълчаливо го изгледа как си отива, без да се помръдне дори.

Когато затръшна вратата, Мади избухна в сълзи. Измъчваха я болка и вина. Чувстваше, че е загубила нещо. Нещо голямо и важно от живота си. Защото колкото и да го мразеше, колкото и жесток и безскрупулен да беше той с нея — като коварна болест, внедрила се в тялото и душата й — колкото и дълбоко да бе проникнал в нея, тя знаеше, че никога няма да го забрави. И че той никога нямаше да й прости.