Даниел Стийл
Без драскотина (11)

Глава 11

Мади успя да се измъкне безпрепятствено, за да отиде на срещата с доктор Флауърс. Единствено Бил Александър знаеше за тази среща. Психиатърката изглеждаше така добросърдечна, сякаш беше любимата й баба и Мади почувства как я обзема спокойствие, когато влезе в кабинета й, както първия ден, когато се запознаха.

— Как сте, скъпа? — попита топло д-р Флауърс. Мади й бе обяснила набързо ситуацията, когато се бе обадила, за да помоли за срещата. Не бе имала време да навлиза в подробности.

— Предния път научих много от вас — каза тя, веднага щом седна в удобното кожено кресло.

Доктор Флауърс имаше странен офис, който сякаш нарочно бе подредила в гаражен стил. Мебелите не си подхождаха, столовете бяха износени, а картините сякаш бяха рисувани от внуците й. Но беше уютно и приветливо, някак си топло, предразполагащо и Мади се почувства, все едно че си беше у дома. Очевидно това беше търсен ефект.

— Аз съм продукт на насилието. Израснала съм в къща, където баща ми биеше майка ми всяка събота, след като се напиеше до безсъзнание. Омъжих се на седемнайсет години за мъж, който правеше същото с мен — отговори Мади на въпроса на доктор Флауърс относно миналото й.

— Съжалявам да го чуя, скъпа. — Доктор Флауърс изглеждаше загрижена и изпълнена със симпатия, но тонът й на любяща баба беше в пълен контраст с очите, които сякаш проникваха навсякъде, виждаха и разбираха всичко. — Знам колко е болезнено, не само физически, но и психически и какви белези може да остави. Колко време беше омъжена?

— Девет години. Напуснах го, след като счупи крака и двете ми ръце и направих шест аборта.

— Развела си се с него. — Всичко виждащите и разбиращи очи я гледаха внимателно.

Мади кимна замислено. Само като говореше за това я изпълваха ужасяващи спомени. Можеше да види Боби Джо така ясно, сякаш го бе напуснала вчера.

— Избягах. Живеехме в Ноксвил. Джон Хънтър ме спаси. Купи телевизионната станция, където работех и ми предложи работа тук. Дойде да ме вземе от Ноксвил с лимузина. Скоро след като се преместих тук се разведох с мъжа си. Две години по-късно аз и Джак се оженихме, година след развода ми.

Доктор Флауърс се интересуваше не само и единствено от думите и разбираше доста повече неща, отколкото хората срещу нея казваха. Работеше с тероризирани жени вече петдесет години и можеше да различи всички знаци дори когато пациентите й не ги разпознаваха. Тя погледна Мади право в очите и каза спокойно:

— Разкажи ми за сегашния си съпруг.

— Джак и аз сме женени от седем години. В началото той беше добър към мен. Дори много добър. Благодарение на него направих кариера, живеем в разкош — имаме прекрасен дом, личен самолет. Осигури ми добра работа, която обичам, къща във Вирджиния, е… тя всъщност е негова… — Гласът й трепна и това не убягна на доктор Флауърс. Вече знаеше отговорите на все още изречените въпроси.

— Имате ли деца?

— Той има двама сина от предишния си брак и когато се оженихме не искаше повече деца. Говорихме дълго и задълбочено по този въпрос и той реши… ние решихме, че трябва да си направя операция.

— Съжаляваш ли за това решение?

Беше откровен въпрос и заслужаваше откровен отговор.

— Понякога. Когато видя бебета… — Очите й се напълниха със сълзи. — Но Джак имаше право. Ние действително нямаме време за деца.

— Тук не става въпрос за време — отвърна внимателно доктор Флауърс. — Става дума за желание, за нужда. Чувстваш ли, че имаш нужда от деца, Мади?

— Понякога. Но сега вече е много късно. Тръбите ми са прекъснати, не само вързани, за да сме съвсем сигурни. Не могат да бъдат възстановени — каза тъжно тя.

— Можеш да си осиновиш, ако съпругът ти няма нищо против. Той ще се съгласи ли?

— Не знам. — Мади бе доста объркана. Не бе и помисляла да обсъжда подобен въпрос с Джак. Проблемите им и без това бяха доста сложни. Беше обяснила това, макар и накратко, по телефона.

— Какво не знаеш, за бебето ли?

— Не, за съпруга ми. И за онова, което вие казахте онзи ден. То беше като капак на разговора, който бях провела малко преди това с колегата си. Аз… той смяташе… аз мисля… — Сълзите се затъркаляха по бузите й. — Мъжът ми ме малтретира. Не ме бие така както първият ми съпруг. Не е посегнал никога с ръка върху мен, не и в буквалния смисъл. Понякога ме наранява, държи се грубо, сексуално е много груб напоследък, обаче не мисля, че го прави нарочно. Просто е много страстен… — Мади се поколеба за миг и погледна докторката право в очите. Трябваше да й каже. — Бях свикнала да мисля, че е невъздържан и груб, защото много ме желае, но той… той е жесток, насилва ме и ме измъчва. Мисля, че го прави нарочно. Контролира ме, държи ме изолирана. Взема всички решения вместо мен и без мое знание. Нарича ме „беден бял боклук“, напомня ми непрекъснато, че съм необразована и ми повтаря, че ако ме уволни, отивам направо на улицата и никой няма да ме вземе на работа. Не ми позволява да забравя, че ме е измъкнал от мизерията. Не ми позволява да имам приятели, изолира ме от целия свят. Кара ме да се чувствам ненужна, като парцал. Лъже ме, подценява ме, обижда ме, унижава ме, заплашва ме. Никога не съм си позволявала да гледам по този начин на нещата, но той прави всичко точно както вие го описахте онзи ден. — Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— И ти му позволяваш — довърши Южени Флауърс. — Защото си мислиш, че има право и заслужаваш отношението му. Мислиш си, че грозната тайна, която носиш със себе си, е наистина толкова страшна, колкото той казва и ако не направиш онова, което ти нарежда, всеки ще разбере за това. — Мади кимна. Беше истинско облекчение да я слуша, защото думите й отразяваха онова, което мислеше. — И сега, когато вече си наясно, какво смяташ да правиш? Искаш ли да останеш при него? — Това беше прям въпрос и изискваше откровен отговор. Мади не се страхуваше да каже истината, независимо колко безумно щеше да прозвучи.

— Понякога. Аз го обичам. Мисля, че и той ме обича. Продължавам да смятам, че ако той разбира какво ми причинява, няма да го прави. Може би ако го обичам повече или ако успея по някакъв начин да му помогна да разбере колко много ме наранява, той ще престане да го прави. Наистина не съм убедена, че го прави нарочно, защото иска да ме боли.

— Възможно е. Но не ми се вярва — каза доктор Флауърс, като гледаше Мади право в очите. Не искаше да бъде съдия, искаше само да й помогне да прогледне, да й даде перспектива, възможност. — Добре, ако той иска да те наранява, ако си сигурна, че го прави нарочно? Тогава все още ли ще искаш да останеш с него?

— Не знам… може би. Страхувам се да го напусна. Ами ако е прав? Какво ще стане с мен ако не мога да си намеря работа, ако никой не иска да ме вземе?

Доктор Флауърс с почуда установи, че това изключително създание срещу нея наистина мисли, че никой повече няма да го обича или да го наеме на работа. Всъщност никой досега не беше я обичал, нито родителите й, нито първият й съпруг, нито Джак Хънтър. В това доктор Флауърс беше сигурна. Но не беше виновна затова, че бе попаднала на мъже, които не бяха искали от нея нищо друго, освен да я използват и нараняват. Мади трябваше сама да го види и разбере.

— Мислех, че всичко е много просто. Когато напуснах Боби Джо, бях сигурна, че никога повече няма да позволя да бъда унижавана или бита. Заклех се, че никой на този свят няма да ме пипне с пръст. Джак не го е правил. Поне не с ръцете си.

— А се оказа, че не е толкова просто, така ли? Защото съществуват други форми на насилие, някои дори още по-убийствени, като например насилието, което той упражнява върху теб. Защото той не те удря с ръка, но непрестанно наранява душата ти, самоуважението ти. Ако я кара така, ще те унищожи, Мади. Точно това е целта му и ти безропотно си му позволила да го прави цели седем години. Можеш да продължиш и занапред, ако искаш. Никой не може насила да те накара да го напуснеш. Решението е само твое, лично.

— Единствените двама приятели, които имам, ми казват, че трябва, иначе той ще ме побърка. Или ще ме убие.

— Може би. Почти със сигурност ще го направи, по един или друг начин. Дори не е необходимо. Ще го направиш сама. — Това беше ужасяваща перспектива. — Или просто ще се затвориш в себе си, ще се съсипеш. Това, което приятелите ти казват, не е лишено от смисъл. Достатъчно ли го обичаш, че да поемеш риска?

— Не мисля така… Не искам да… но се страхувам да го напусна и… — Тя избухна в ридания. — Ще ми липсва. Живяхме толкова хубаво. Обичам да бъда с него. Хубаво ми е с него.

— Как се чувстваш, когато си с него?

— Много важна, не, това не е истина. Кара ме да се чувствам глупава и щастлива, че е с мен.

— Глупава ли си?

— Ами да — разсмя се Мади, — аз винаги се чувствам глупава с мъжете, в които съм влюбена.

— Имаш ли някой друг?

— Не, не в този смисъл. С Бил сме добри приятели.

Разказах му цялата история в деня, в който вие дойдохте на сбирката на Комисията.

— И той какво мисли?

— Че трябва да си събера багажа колкото е възможно по-скоро и да си отида, преди Джак да е сторил нещо ужасно.

— Той вече го е направил, Мади. Кажи ми за Бил. Влюбена ли си в него?

— Не мисля. Просто сме добри приятели.

— Знае ли мъжа ти за него? — Доктор Флауърс изглеждаше загрижена.

— Не. Не знае. — Мади неочаквано изпита страх.

— Предстои ти дълъг път, Мади, докато стигнеш до безопасното място. И когато вече си там, понякога ще искаш да се завърнеш. Той ще ти липсва. Ще си спомняш само хубавите моменти, прекарани заедно. Мъжете насилници са много умни. Съществуват милиони възможности и начини, а също и огромен потенциал в този вид отрова. Тя кара жените да искат още, защото хубавите моменти са били така сладки. А лошите — наистина ужасни. Това е нещо като наркотик, с който свикваш. Като цигарите, дрогата или който и да е друг вид опиат. Насилието, колкото и ужасно да звучи, всъщност е опиат.

— Вярвам ви. Така съм свикнала с него, че не мога да си представя да живея по друг начин. Но има моменти, когато искам да избягам на края на света, да се скрия някъде, където той да не може да ме намери.

— Знам, че е тежко, но онова, което трябва да направиш, е да бъдеш толкова силна, че той да не може да те докосне, независимо къде си, защото ти няма да му позволиш. Това обаче трябва да дойде от теб, никой не може да те защити. Приятелите могат да те скрият от него, да го държат настрана, но ако искаш, ще избягаш от тях и ще се върнеш при него, заради дрогата, която ти дава. Тя обаче е опасна, толкова опасна, колкото всеки друг опиат, ако не и повече. Смяташ ли, че си достатъчно силна да се пребориш?

Мади кимна замислено. Знаеше, че трябва да го направи. Трябваше й само смелост.

— Ако вие ми помогнете.

— Ще го направя. Ще ни отнеме известно време, трябва да бъдеш търпелива. И когато си готова, ще го напуснеш. Ти сама ще узнаеш, когато му дойде времето. Когато се почувстваш достатъчно силна да го сториш. А междувременно трябва да правиш всичко възможно, за да се предпазиш, да не рискуваш и да не му позволяваш да те тероризира повече. Той ще го почувства. Насилниците са като животните в джунглата — имат изключително развито обоняние и средства за защита. Онова, което ние трябва да направим, е да засилим твоите. Ако усети, че жертвата му се измъква, ще се опита да те сграбчи и прикове, като те накара да се страхуваш, да се чувстваш беззащитна, безпомощна и предадена. Ще те увери, че няма начин да се измъкнеш, че не представляваш нищо без него. Част от теб ще иска да му повярва. Но ти се придържай към останалата. Това ще те спаси, тази част, която не иска да бъде измъчвана повече, да бъде наранявана или унижавана. Вслушай се в този глас и се опитай да елиминираш всичко останало. — Доктор Флауърс нито за миг не се съмняваше, че Джак е грубиян. От всичко, което бе чула досега, беше сигурна в това си заключение, можеше да види в очите на Мади колко дълбоко и лошо е наранена. Но при все това осъзнаваше, че няма нужда да я спасява и че рано или късно Мади щеше да намери начина. Но не по рано. Трябваше да намери пътя сама, иначе нямаше да има никаква полза.

— Колко време ще ни отнеме? — попита Мади угрижено. Бил Александър искаше тя да напусне Джак същия ден, в който му разказа за него. Но Мади още не бе готова за това.

— Трудно е да се каже. Сама ще разбереш. Може да ти отнеме дни, месеци или години. Зависи от това, колко се страхуваш от него и доколко искаш да му вярваш. Той ще ти обещае хиляди неща, ще те заплашва, ще те ласкае, ще ти сваля звезди от небето, ще опита всичко, за да те запази, така както наркодилърите предлагат стоката си и пазят периметъра си. Опиатът за теб в този момент е насилието. Когато ти се опиташ да го отхвърлиш, това ще го уплаши и ще го направи още по-нападателен.

— Звучи ужасно. — Мади изглеждаше объркана заради собствената си склонност да приема насилието, но знаеше, че това всъщност е самата истина. Звучеше й познато.

— Не се срамувай от това. Много от нас са изпитвали същото. Най-смелите са го приемали. Трудно е за другите хора да повярват, че би могла да обичаш човека, който се държи така с теб. Но това се корени далеч назад във времето, в онова, което хората са говорили и вършили в детството ти. Ако са ти казвали, че си безполезна и лоша, че нищо не струваш, техните думи са оставили дълбоки следи в съзнанието ти. Онова, което трябва да направим сега е да те заредим със светлина и да ти вдъхнем увереност, че си чудесен човек. Ще ти кажа нещо: ти не само можеш да си намериш друга работа пет минути, след като си свободна, ще ти кажа също, че има добри мъже с други разбирания и отношение, които ще почукат на вратата ти веднага, когато разберат, че е отворена. Но това ще е без значение, докато ти самата не повярваш в него.

Мади се засмя на картината, която си представи. Беше привлекателна и й бе много приятно да чуе всичко това. Почувства се доста по-добре. Беше уверена, че д-р Флауърс, ще може да я измъкне от блатото, в което бе затънала. И й беше благодарна, че иска да й помогне. Знаеше колко е заета.

— Бих искала да дойдеш пак след няколко дни, за да говорим за това как се чувстваш. Ще ти дам някои номера, на които можеш да звъниш по всяко време на денонощието, ако се случи нещо. Ако решиш, че си в опасност или си много объркана, ще звъниш директно на мен. Нося мобилния си телефон навсякъде, винаги можеш да ме намериш. — Мади, искам да знаеш, че не си сама. Много хора биха ти помогнали, така че ако искаш, можеш да го направиш.

— Искам го — отвърна почти шепнешком Мади, но много уверено. Както винаги беше искрена. — Нали затова дойдох тук. Само не зная как да го направя. Не знам как да се освободя от Джак. Част от мен вярва, че никога няма да мога да направя нищо без него.

— Той иска да вярваш и мислиш точно това, защото винаги ще се нуждаеш от него и той ще може да прави каквото си иска. Хората, които имат здрава връзка, не вземат решения от името на другия, не крият информация, не казват на другия, че е безполезно нищо или „бял боклук“, че ще го върнат обратно в мръсотията и калта, ако ги напусне. Това е насилие, Мади. Не е необходимо да оставя следи от юмруците си или да те удря с ютията, за да го докаже. Той няма нужда от това. Той върши достатъчно беди с езика и устата си, с мисленето си. Не е необходимо да използва ръцете си, за да те нарани. Това, което прави, е много по-чисто и по-ефективно.

Мади мълчаливо кимна.

Половин час по-късно тя се върна в офиса. Докато влизаше в сградата, не видя момичето с дълга черна коса, което отново стоеше до входа и я наблюдаваше. То беше там и в осем часа вечерта, когато Мади влезе в колата, която щеше да я закара вкъщи. Този път стоеше от другата страна на улицата. Сякаш очакваше някого. Но Мади не я забеляза. А когато Джак излезе малко след нея, момичето се обърна и скри лицето си така, че да не я види. Те вече си бяха казали всичко, което имаха да си кажат и тя знаеше, че не може да очаква нищо от него. Той нямаше да й помогне.