Даниел Стийл
Без драскотина (23)

Глава 23

На следващата сутрин бодигардът я чакаше пред къщата на Бил, за да я придружи до къщата на Джак. Имаше достатъчно празни куфари, в които да си събере дрехите, а за да ги пренесе беше наела микробус.

Възнамеряваше да ги закара в апартамента, който бе взела за Лизи. Всичко останало оставаше за Джак. Картини, предмети на изкуството, мебели, спомени, всичко. Не искаше нищо друго, освен дрехите и личните си вещи, като четката за зъби например. Смяташе, че е справедливо и честно. До момента, в който стигнаха пред къщата.

Бодигардът караше микробуса. Мади бе отхвърлила предложението на Бил да дойде с тях, като го увери, че няма защо да се притеснява. Не можеше да й се случи нищо лошо. Предполагаше, че ще й отнеме само няколко часа и ще са си тръгнали, преди Джак да се е върнал от работа. Но в мига, в който пъхна ключа в бравата на външната врата, разбра, че нещо не е наред. Ключът влизаше точно, но когато го превъртя няколко пъти, вратата не се отвори. Мади опита отново, но безуспешно. Бодигардът й се притече на помощ и установи, че бравата е сменена. Нейният ключ не вършеше никаква работа.

Мади се обърка. Не знаеше какво да прави. Сетне извади мобилния си телефон и се обади на Джак. Секретарката му веднага я свърза с него. За миг си помисли, че той може и да не говори с нея.

— Аз съм пред къщи и искам да си взема някои неща — обясни Мади, — но ключът не става. Предполагам, че си сменил бравата. Може ли да минем покрай офиса, за да ми дадеш ключ? Ще ти го върна по-късно. — Според Мади това бе напълно естествена молба.

— Какви неща? — попита ледено Джак. — Ти нямаш никакви неща в моя дом.

— Искам само да си взема дрехите, Джак. Нищо друго. Всичко остава за теб. — Искаше да си вземе и дрехите, които бяха в къщата във Вирджиния. — А също и бижутата. Това е. Всичко останало е твое.

— Нямаш никакви дрехи, никакви бижута. Ти не притежаваш нищо — отговори той с леден глас. — Аз ги притежавам. Ти нямаш нищо, освен онова, с което си облечена в момента. За всичко друго съм плащал аз, значи то е мое. — По същия начин й бе казвал, че му принадлежи. Но Мади имаше гардероб и бижута, събирани седем години, и не виждаше причина да не си ги вземе, освен ако Джак не искаше да й отмъщава.

— Какво ще ги правиш? За какво са ти на теб? — попита го тя.

— Бижутата ти изпратих в „Сотби“ още преди два дни, а за дрехите ти извиках хора от „Добра воля“ да ги вземат в същия ден, когато ми съобщи, че ме напускаш. Казах им да ги изгорят или унищожат.

— Какво си направил?

— Точно това, което чу. Предположих, че едва ли би искала някой друг да носи дрехите ти — отвърна той, сякаш й бе направил страхотна услуга. — В къщата ми няма нищо твое. — Бижутата не представляваха някаква голяма инвестиция за него. Той никога не беше й подарявал нещо наистина стойностно и скъпо, освен разни дреболии, които тя харесваше. Нямаше да забогатее много след продажбата им.

— Но как си могъл да направиш това? — Не проумяваше Мади. Той наистина беше зъл човек. Нима беше живяла цели седем години с него, без да разбере това? Умът й не го побираше.

— Казах ти, Мади. Не се ебавай с мен. Щом искаш, ще трябва да си платиш.

Дори езикът му беше груб. Сякаш отсреща имаше човек, когото тя въобще не познаваше.

— През всичките години, през които бях с теб, трябваше да плащам, Джак — каза Мади спокойно, макар че цялата се тресеше от нерви. Имаше чувството, че току-що я бяха ограбили, както си стоеше пред къщата, облечена с дрехите, които й беше купил Бил.

— Това не е нищо. Чакай да видиш какво ще последва — заплаши я Джак.

Мади затвори и се върна обратно при Бил. Той си беше вкъщи и я погледна изненадано, когато я видя да се прибира толкова рано.

— Какво е станало? Да не би да беше приготвил нещата ти предварително?

— Това можеше да го направиш ти. Той е унищожил всичко. Сменил е бравата на вратата, така че да не мога да вляза. Изпратил е бижутата в „Сотби“, а дрехите ми дал на „Добра воля“. — Чувстваше се като жертва на пожар, който бе погълнал всичко. Нямаше нищо.

— Господи, какво копеле! Не мисли повече за това, Мади! Ще си купиш нови неща.

Мади кимна, макар че не можеше да забрави така лесно как бе постъпил Джак с нея. Освен това щеше да й струва доста пари да си купи нови дрехи.

Въпреки унижението, което й бе причинил Джак, Мади прекара един прекрасен уикенд с Бил и Лизи.

Очакваше с нетърпение да дойде понеделник. Знаеше, че ще й бъде много трудно да работи с Джак, но обичаше работата си и не искаше да се отказва от нея.

— Смятам, че би трябвало да го напуснеш — каза замислено Бил. — Има толкова много телевизии, които биха работили с удоволствие с теб.

— Засега мисля да запазя положението такова каквото е — отвърна тя и той не й противоречи. Беше преживяла достатъчно за една седмица. Първо експлозията, след това четиринайсет часа затрупана под развалините и накрая загубата на всичко, което притежаваше.

Но Мади и хабер си нямаше затова какво я очаква. Влезе във фоайето със закачена карта на ревера си и храбра усмивка и се запъти към детектора за метал. Шефът на охраната явно я очакваше, защото я отведе дискретно настрани и й обясни, че не може да се качи горе.

— Но защо? — попита Мади изненадано. Помисли си, че или има предупреждение за поставена бомба, или е избухнал пожар, или заплаха срещу самата нея.

— Не ни е позволено да ви пуснем. Това е заповед на господин Хънтър. Съжалявам, госпожо, но не можете да влезете в сградата.

Това не бе уволнение. Тя беше персона нон грата. Ако пазачът я беше ударил, нямаше да я заболи толкова, колкото от това, което й каза. Бяха тръшнали вратата в лицето й. Сега беше без работа, без дрехи, без дом, без нищо и за миг почувства, че я обзема паника. Единственото, което й оставаше да направи бе може би наистина да си вземе билет за автобуса за Ноксвил.

Мади си пое дълбоко въздух, излезе навън и си каза, че каквото и да направи Джак няма да я унищожи. Наказваше я затова, че го бе напуснала. Не беше му сторила нищо лошо, напомни си тя. След всичко, което й бе причинил, имаше право на свобода. Но какво щеше да стане, ако не можеше да си намери повече работа или ако на Бил му омръзнеше и Джак излезеше прав, че тя наистина е безполезна и никому ненужна? Мади тръгна без посока из града и вървя чак до къщата на Бил, което й отне повече от час. Когато стигна, беше напълно изтощена.

Бил разбра всичко в момента, в който я видя. Беше бяла като платно, а по страните й се стичаха сълзи.

— Успокой се, Мади — каза й Бил. — Всичко ще бъде наред. Той не може да ти навреди, нито да те нарани.

— Напротив. Ще ме накара да се влача по корем, точно както ми предсказа. И ще трябва да се върна обратно в Ноксвил. — Бе преминала през толкова много неща за толкова кратко време, че сега бе напълно паникьосана. Имаше пари в банката, които бе спестявала от заплатата си без знанието на Джак, имаше и Бил до себе си, но въпреки това се чувстваше като сираче. Джак бе постигнал целта си. Бе предвидил с абсолютна точност колко изоставена, изплашена и отчаяна ще бъде в момента, в който го изостави. Бяха повели безпощадна война помежду си.

— Няма да ходиш в Ноксвил. Това, което трябва да направиш, е да наемеш адвокат. Но не някой, който се води на ведомост при Джак.

Бил се обади на един негов познат и когато Мади се поуспокои, отидоха да се срещнат с него. Имаше някои неща, които не можеше да уреди, като например връщането на дрехите й. Но затова пък можеше да направи много, за да принуди Джак да се съгласи на договор. Джак трябваше да й плати за всичко, което бе унищожил, обясни й адвокатът, а също и неустойка за уволняването от работа и здравните осигуровки. Адвокатът говореше за наказателни мерки от рода на милион долара за неспазване на договора. Мади го слушаше с удивление. Значи тя не беше, както се бе страхувала в началото, нито безпомощна, нито жертва. Щеше да му се наложи да плати доста скъпо за онова, което бе сторил, а когато поведението му станеше достояние на широката общественост, това едва ли щеше да бъде особено благоприятно за добрия му имидж.

— Това е, госпожо Хънтър. Той не може да ви стори нищо друго, освен вече стореното. Може да ви разстрои, разбира се, да ви засегне лично. Но няма да стигне особено далеч. Той е една движеща се мишена, понеже е известна личност. Ако не получим здравното обезщетение от него, ще го дадем под съд. — Мади му се усмихна като дете, което току-що е получило новата си кукла за Коледа. Когато напуснаха офиса на адвоката, тя се усмихна благодарно на Бил. Чувстваше се по-сигурна от всякога.

— Съжалявам, че се предадох тази сутрин. Но бях толкова уплашена. Думите на пазача прозвучаха толкова страшно. Той направо ме изгони.

— Разбирам те — отвърна й съчувствено Бил. — Това, което е направил Джак, е отвратително. Затова и го е направил. Трябва да бъдеш нащрек. Сигурен съм, че не е свършил запаса си от мръсотии. Сигурен съм, че ще извърши още куп подли и отвратителни неща, докато не се намеси съдът. Дори и след това може да се опита да продължи да те измъчва. Ще трябва да се въоръжиш с търпение, Мади.

— Знам — съгласи се тя. Но беше едно да го кажеш и съвсем друго да го направиш.

 

 

На следващия ден войната продължи. Тъкмо преглеждаха сутрешните вестници, когато Мади неочаквано възкликна. Бил я погледна разтревожено.

— Какво има?

Очите й бяха пълни със сълзи, когато му подаде вестника. На двайсета страница имаше малка статия, в която се казваше, че Мади Хънтър е трябвало да напусне работата си като говорител в телевизията в резултат на нервна криза, в която била изпаднала, след като е била затрупана четиринайсет часа под развалините на търговския център.

— О, господи! — въздъхна Мади. — Никой повече няма да ме вземе на работа.

— Кучи син! — Бил прочете внимателно статията, после се обади на адвоката. Той им позвъни следобед и каза, че ще съдят Джак за клевета. Но вече беше ясно, че Джак Хънтър ще играе с високи залози и че неговата единствена цел отсега нататък ще бъде да превърне живота на Мади в ад.

Следващата седмица Мади се върна в групата по психотерапия и разказа какво е направил Джак. Никоя от жените не беше изненадана. Те дори я предупредиха, че ще стане още по-лошо и че трябва много да внимава да не я нарани и физически. Ръководителката им описа поведението му като поведение на социопат без съвест и морал, който, когато му бе изгодно обръщаше нещата срещу другия и представяше себе си за жертва. Определение, което идеално подхождаше на Джак. Вечерта Мади разказа на Бил за това и той се съгласи напълно с нея.

— Искам да бъдеш много внимателна, когато мен ме няма, Мади. Направо ще се поболея от притеснения по теб. Искам да дойдеш с мен. — Тя бе настояла да замине за Върмонт за коледните празници, както бе планирал, така че нямаше да го има няколко дни. Мади искаше да остане в града, за да подредят с Лизи апартамента. Лизи пристигаше същия ден, в който Бил заминаваше. Мади все още бе убедена, че ще е по-добре да се пренесе при нея. Въпреки че й бе безкрайно приятно да живее с Бил, не искаше да го притеснява. А и все още очакваше да чуе новини за осиновяването на Анди. Последното нещо, което искаше, бе да наруши това прекрасно и спокойно съществуване. Искаше да върви отсега нататък с Бил и до Бил.

— Не се тревожи за мен — увери тя Бил. Не мислеше, че Джак ще я нападне физически. Беше прекалено зает да измисля как да й причини неприятности, които щяха да й донесат много повече вреди и мъка.

Адвокатът й изготви статия — опровержение на онази, в която Джак я обявяваше за луда, и из обществото мигновено тръгнаха приказки, че е била уволнена от вбесения си съпруг, защото го е напуснала. В рамките на два дни Мади получи предложения с отлично възнаграждение от три основни телевизионни компании. Но тя не искаше да бърза. Трябваше й време, за да помисли и да направи правилния избор, а не да изнасилва нещата. Но поне беше получила уверение и бе убедена, че в никакъв случай няма да остане без работа. Неговите натяквания, че ще се влачи по корем и ще се върне отново във фургона, бяха само поредната форма на мъчение.

 

 

Бил отпътува при децата си, а Мади се зае да подреди апартамента на Лизи. Когато Лизи пристигна, всичко бе вече на мястото си и изглеждаше много уютно. Лизи беше силно развълнувана, че ще живее заедно с майка си. Смяташе, че всичко, което е направил Джак, е просто ужасно. Но онова, че беше се опитал да прогони Лизи, преди Мади да узнае за нейното съществуване, беше най-страшното от престъпленията му. Всъщност списъкът с ужасните неща, които бе правил, беше безкраен. Мади си даваше едва сега ясна сметка за това. Чудеше се как е могла да понесе безкрайния низ от обиди, мъки и терор. Бе му го позволявала, защото бе живяла с убеждението, че си го заслужава и Джак отлично го знаеше. Сама му бе дала всички оръжия, от които бе имал нужда, за да й наранява.

С Лизи все още разговаряха за това, когато се обади Бил. Мади вече му липсваше.

— Защо просто не дойдете за Коледа? — попита той.

— Не искам да се натрапвам на децата ти — отвърна Мади.

— Но те ще се радват, Мади.

— Добре, какво ще кажеш за деня след Коледа? — попита го тя. Беше компромисно решение, а и Лизи умираше от желание да се научи да кара ски. Бил бе въодушевен от предложението. Лизи не по-малко от него.

Бил й се обади по-късно отново, за да й каже колко я обича.

— Смятам, че трябва да обмислим къде ще живееш. Не може двете с Лизи да спите в една спалня. Освен това, ще ми липсваш. — Тя действително бе мислила да си наеме отделно жилище поради същите причини. А също и защото не искаше той да се чувства обвързан. Беше прекалено чувствителна на тази тема. Бил обаче звучеше настоятелно и бе едва ли не обиден, че се е пренесла при Лизи.

— Добре, добре. Като се има предвид размера на гардероба ми в момента — разсмя се Мади, — това е решение, което мога да взема само за пет минути.

— Искам да се върнеш при мен, когато се прибера. Мисля, че е време. — И двамата сме преживели прекалено дълги и тежки моменти. Нека да започнем новия си живот заедно.

Мади не бе напълно сигурна какво точно има предвид, но не посмя да го попита. Имаха достатъчно време, за да помислят. На другия ден беше Бъдни вечер и трябваше да свършат доста неща, макар че Мади не бе на работа и не страдаше от липса на свободно време. Беше решила да посвети цялото си внимание на Лизи.

Излязоха и купиха елха, която украсиха заедно, като през цялото време се шегуваха и смееха. Всичко, което изпитваха, бе на хиляди мили разстояние от тъжните Коледи, които бе прекарвала във Вирджиния, защото Джак не обичаше и не зачиташе празниците и очакваше от нея същото отношение. Това беше най-щастливата Коледа в живота на Мади, макар че все още изпитваше известно съжаление за Джак и за това как се бяха развили нещата помежду им. Но без него се чувстваше определено по-добре. Когато хубавите спомени от живота й с него надделяваха, тя си напомняше за лошите, които бяха много повече и много по-страшни. Единственото, което имаше значение сега, бяха Бил и Лизи.

В два часа същия следобед телефонът иззвъня. Беше обаждане, което Мади очакваше с нетърпение, макар и да не знаеше точно кога. Бяха й казали, че може да минат няколко седмици, дори месец, така че тя нарочно не мислеше за това и бе концентрирала цялото си внимание върху Лизи.

— Той е готов, мамо — каза един познат глас по телефона. Беше служителката от социалните грижи, която й помогна за осиновяването на Анди. — Можете да вземете своето малко момченце, което няма търпение да се прибере у дома за Коледа с мама.

— Господи! Наистина ли? Мога ли да го взема веднага. — Мади погледна Лизи и замаха с ръка, но Лизи не знаеше за какво става дума, затова само се засмя.

— Той е ваш син. Съдията подписа всички документи тази сутрин. Реши, че това ще означава много за нея точно днес, на Коледа. Прекрасен подарък. Страхотен начин да прекараш празниците, нали? С ново бебе.

— Къде е той?

— Тук до мен, в моя офис. Приемните му родители го донесоха преди малко. Можете да го вземете по всяко време днес следобед, но на мен също ми се иска да се прибера по-рано вкъщи при децата си.

— Ще бъда при вас след двайсет минути — каза Мади и разказа на Лизи за какво става дума. — Ще дойдеш ли с мен? — попита я тя, чувствайки се изведнъж доста нервна. Никога досега не беше се грижила за бебе. Всички беше ново за нея, а и не бе купила нищо за Анди. Нарочно не искаше да избързва, освен това бе предполагала, че ще я предупредят, за да се подготви.

— Ще трябва да напазаруваме разни неща, след като го вземем — каза замислено Лизи. Тя бе разумно и практично момиче. Беше работила като бавачка на по-малките деца при всичките си приемни родители и знаеше много повече от майка си от какво се нуждаят бебетата.

— Дори не знам какво трябва да купя. Памперси, дрънкалки, играчки, някаква храна, нали? — Мади се чувстваше на четиринайсет години и не можеше да диша от вълнение. Среса се набързо, изми лицето си, облече палтото, грабна чантата и затича по стълбите заедно с Лизи.

Когато пристигнаха в офиса на социални грижи, там ги очакваше Анди, облечен с бяло пуловерче, бяла шапка и сини панталонки, а приемното семейство бе оставило до главичката му едно малко мече като коледен подарък.

Когато Мади се наведе над него, той кротко спеше. Тя го взе внимателно и го притисна до себе си. Очите й се напълниха със сълзи. Все още изпитваше огромна болка и съжаление, че никога не бе била майка на Лизи. Но тя очевидно разбираше какво става в душата на майка й, защото я прегърна през раменете.

— Всичко е наред, мамо. Аз много те обичам.

— И аз те обичам, сърчице мое. — Мади целуна дъщеря си и в този момент бебето се събуди и заплака. Мади го подпря на рамото си, а то се огледа наоколо за познато лице и зарева още по-силно.

— Мисля, че е гладен — каза Лизи доста по-уверено от майка си. Служителката им подаде голяма чанта с рецепти и инструкции и връчи на Мади дебел плик с документите по осиновяването. Трябваше да отиде в съда още веднъж, но това бе само чиста формалност. Детето вече беше нейно. Мади бе запазила първото му име, но бе решила да промени фамилията. Както неговата, така и своята собствена с моминското си име Бомонт. Не искаше да има нищо общо повече с Джак Хънтър. Дори ако след време отидеше да работи в друга телевизионна компания, щеше да се казва Маделин Бомонт. А малкият й син щеше да се казва Андрю Уилям Бомонт. Беше му дала второто име Уилям в чест на кръстника му. Когато напуснаха службата за социални грижи, Мади имаше вид на мадона, която носи своето скъпоценно вързопче.

Спряха в магазин за бебета и в една аптека на път за вкъщи и купиха всичко, което Лизи и продавачката казаха, че ще бъде необходимо. Напълниха таксито така, че дори за тях нямаше място. Когато се прибраха в апартамента, Мади цялата сияеше. В този момент телефонът зазвъня.

— Аз ще вдигна, мамо — увери я Лизи, защото Мади не искаше да оставя Анди дори за минута. Ако някога дори за секунда се бе съмнявала, че това, което прави е правилно, сега беше напълно убедена, че е най-истинското нещо и е единственото, което бе искала и от което се бе нуждаела.

— Къде бяхте? — попита познат глас. Беше Бил. Тъкмо се бе върнал от ски заедно с един от внуците си и нямаше търпение да й се обади. — Къде беше, Мади? — попита отново той, а тя се усмихна.

— Да взема сина си — отвърна тя гордо. Лизи запали светлинките на елхата, които привнесоха допълнителен уют, макар Мади да съжаляваше, че не са заедно с Бил. Особено сега, когато и Анди вече беше с тях.

За миг той не разбра какво му казва, а когато го осъзна, се засмя. Беше доловил гордостта в гласа й.

— Но това е най-хубавият коледен подарък, който човек може да получи! Как е той?

— Много е красив, Бил — каза тя и погледна към Лизи. — Е, не е толкова красив колкото беше Лизи като бебе, но наистина е хубав. Почакай да го видиш.

— Ще го доведеш ли във Върмонт? — Знаеше, че задава глупав въпрос. Та тя нямаше друга възможност, нямаше на кого да го остави, а и той не бе новородено бебе. Беше на цели два месеца и половина. На Коледа щеше да стане точно на десет седмици.

— Ако може, с удоволствие.

— Разбира се. Децата ще полудеят от радост. А и освен това смятам, че трябва да се запознаем колкото се може по-скоро, щом ще му ставам кръстник. — Бил не каза нищо повече, но се обади още веднъж през нощта и на следващата сутрин.

Мади и Лизи отидоха вечерта на литургия и взеха бебето със себе си. Мади го сложи в красива синя кошница за носене на ръка, която бе купила следобеда. Анди изглеждаше като малък принц в нея, облечен с ново палтенце, синя шапка и завит с огромно топло синьо одеяло, а до него малкото мече.

На следващата сутрин Мади и Лизи отвориха подаръците за Коледа. Имаше чанти и ръкавици, книги, пуловери, парфюми. Но най-хубавият и скъп подарък беше Анди, който лежеше в кошницата си и ги гледаше с ококорени будни очички. Когато Мади се наведе да го целуне, той й се усмихна. Тя никога нямаше да забрави този миг. Неочаквано бе получила подарък, за който бе безкрайно благодарна на Бога. Когато го взе в ръцете си, тя изрече мълчалива молитва на благодарност и отправи поглед към майка му, която сигурно ги гледаше от небето.