Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (20) (без да става дума за кучето)

Глава XIX

Оксфорд — Как Монтморенси си представя рая — Лодки под наем по горното течение на реката, техните хубости и предимства — „Гордостта на Темза“ — Времето се разваля — Реката от различни гледни точки — Една невесела вечер — Копнеж по непостижимото — Веселите разговори не стихват — Джордж свири на банджото — Една тъжна мелодия — Още един дъждовен ден — Бягство — Малка вечеря и една наздравица

Прекарахме два много приятни дни в Оксфорд. Има много кучета в този градец. Монтморенси се въвлече в единайсет сражения на първия ден и в четиринайсет на втория и очевидно си въобразяваше, че се намира в рая.

Хора, които са с твърде слаба физика, или пък твърде мързеливи по природа, и тъй, и инак, за да обичат гребането срещу течението, обикновено наемат лодка в Оксфорд и гребат надолу по реката. За енергичните хора обаче гребането срещу течението е далече за предпочитане. Не си струва винаги да плаваш по течението. По-приятно е да си напънеш гърба, да се пребориш с него и да си пробиваш път напред — така поне ми се струва, когато Харис и Джордж въртят лопатите, а аз управлявам кормилото.

На онези, които възнамеряват да тръгнат от Оксфорд, аз бих казал да сторят това със собствена лодка — освен, разбира се, ако не могат да вземат нечия чужда лодка, и то без никакви изгледи да бъдат заловени. Лодките, които обикновено се дават под наем по Темза над Марлоу, са много добри. Те почти не пропускат вода; и, стига човек да борави внимателно с тях, нарядко се разпадат на парчета и не потъват. В тях има и местенце за сядане и всички необходими принадлежности — или почти всички, — за да можете да ги карате и управлявате.

Но те не са гиздави. Лодката, която ще наемете отвъд Марлоу, в горния участък на реката, не е лодка, в която можете да блеснете и да се надувате. Наетата в горното течение на реката лодка твърде скоро пресича желанието на седящите в нея да вършат глупости от тоя род. Това е тяхното главно — може да се каже дори едничко преимущество.

В наета лодка по горното течение на реката човек е скромен и въздържан. Той все гледа да се движи в сенчестата страна на реката, под дърветата, и да изминава по-голямата част от пътя си в ранно утро или късно привечер, когато няма много любопитни хора наоколо.

Щом зърне някой познат, човекът в наета лодка по горното течение на реката слиза на брега и се скрива зад някое дърво.

Едно лято се включих в компания, която нае за няколко дни подобна лодка в тоя участък на реката. До тоя ден никой от нас не бе виждал лодка за наемане нагоре по Темза; и когато видяхме тая, не можехме да се сетим какво представлява.

Бяхме писали за една лодка — за лодка с два чифта лопати; и когато пристигнахме на кея ведно с чантите си и си дадохме имената, човекът каза:

— Да, сещам се; вие сте ония, които заръчаха лодка с два чифта лопати. Всичко е в ред. Джим, я докарай „Гордостта на Темза“.

Момчето отиде нанякъде и се появи наново след пет минути, като едва се справяше с една допотопна дървена коруба, която изглеждаше да е била наскоро изровена отнякъде, и то изровена тъй нехайно, че изглеждаше ненужно изпочукана при ваденето.

Като видях тоя предмет, първото ми впечатление бе, че той трябва да е някаква римска старина — не зная точно каква старина, може би нещо като погребален ковчег.

По тия места край горното течение на Темза се срещат много римски старини и моето предположение ми се струваше твърде правдоподобно; но най-ученият измежду нас, който беше донякъде и геолог, взе на подбив тезата ми за римската развалина и каза, че било ясно и за най-посредствения интелект (в която категория той сякаш съжаляваше, че не може с чиста съвест да включи и моя), че онова нещо, което момчето бе намерило, представлява вкаменен скелет на кит; и той насочи вниманието ни към едни други признаци, за да докаже, че останката произхожда от предледниковия период.

За да разрешим спора, трябваше да запитаме момчето. Казахме му да не се бои и да ни каже цялата истина: дали това е вкаменелост на предадамовски кит, или погребален ковчег от ранната римска епоха.

Момчето каза, че било „Гордостта на Темза“.

Изпървом този отговор ни се стори много духовит от страна на момчето и някой му даде два пенса като награда за неговата находчивост; но когато то продължи, както ни се стори, прекалено често да повтаря същата шега, ние доста му се поразсърдихме.

— Хайде, хайде, момчето ми! — рязко подзе нашият капитан. — Стига си ни баламосвал. Върни в къщи пералното корито на майка си и ни докарай една лодка.

Тогава дойде самият строител на лодката и почна да ни убеждава с честна дума и като опитен човек, че това нещо действително било лодка с два чифта лопати, избрана да ни вози надолу по реката.

Доста помърморихме. Струваше ни се, че той е трябвало поне да я вароса или да я катраниса — да й стори каквото и да е, за да може да се отличава от всяка обикновена развалина; но той все мислеше, че тя няма никакъв недостатък.

Той даже като че ли се обиди от нашите думи. Каза, че ни е избрал най-хубавата от всичките си лодки и забеляза, че бихме могли да бъдем по-благодарни.

Каза, че, доколкото било известно на него самия, тя, „Гордостта на Темза“, е била в употреба такава, каквато си е сега (или по-скоро такава, каквато едва се държи сега), през последните четиридесет години, че никой досега не се бил оплаквал от нея и че не вижда защо ние трябва да сме първите, които се оплакват.

Повече и не спорихме.

Попривързахме тая така наречена лодка с няколко върви, взехме и няколко тапети и ги залепихме върху по-изтърканите места, казахме и молитвата си и влязохме в нея.

Взеха ни трийсет и пет шилинга за наемането на тая развалина за шест дни; а можехме направо да я купим за четири шилинга и шест пенса при коя да е разпродажба на довлечени от реката дъски по цялото крайбрежие.

На третия ден времето се развали — ах, вече разказвам за сегашното ни излетуване — и ние потеглихме от Оксфорд по обратния път до вкъщи сред непрекъснат ситен дъждец.

Реката — с отблясъци на слънцето върху нейните вълни, със златисти лъчи върху сиво-зелените букови стволи, проблясващи в тъмни и хладни горски пътечки, реката, която гони сенки в плитчините и пръска диаманти от воденичните колела, и отпраща целувки към водните лилии, тая река, която лудува с белите води на язовете и посребрява мъхнести стени и мостове, и развеселява всяко градче и паланка, и разкрасява всяка алея и поляна, — тя, преплела снага в тръстиките, занадничала, смеейки се, от залива на всеки приток, радостно заблещукала върху много платна в далечината, като изпълва въздуха с нежен ореол — е златозарна, приказна река.

Но реката — хладна и морна, с тия дъждовни капки, които падат неспирно върху нейните кафяви и мудни води с хлипа на жена в някоя мрачна стая; докато горите, потънали в тъма и мълчание и забулени във воала от пари, се възправят като зраци покрай брега — мълчаливи призраци с укор в очите, като призраци на зли дела, като призраците на изоставени приятели — е обитавана от духове река в страната на напразните съжаления.^[1]

Слънцето е живителният лъх в природата. Майката земя ни гледа с такива мрачни, бездушни очи, когато то неусетно се е скрило от нея. Тогава ни е тъжно да бъдем с нея; и тя сякаш не ни познава и не държи на нас. Тя е като вдовица, загубила любимия съпруг и нейните деца докосват ръката й и се вглеждат в очите й, ала не получават усмивка.

Гребахме през целия ден все в дъжда и това никак не беше приятно. Отначало се преструвахме, че ни харесва. Казвахме, че това внася разнообразие и че ни е драго да видим реката в различна премяна. Говорехме, че не бива да очакваме все слънце да грее, нито пък че е редно да желаем това. И един друг се уверявахме, че природата си е красива дори когато е разплакана.

Наистина, Харис и аз бяхме много въодушевени през първите няколко часа. И изпяхме една песен за циганския живот: колко приятно прекарва дните си циганинът — изложен и на бури, и на пек, и на всички ветрове — и как се радва на дъжда, и колко полезен е той за него; и как се присмива той на онези, които не обичат дъжда.

Джордж погледна по-трезво на тая шега на природата и все стоеше под чадъра.

Покрихме лодката с платнището още преди да се наобядваме и стояхме тъй през целия следобед, като оставихме един малък отвор при носа на лодката, та един от нас да може да гребе с едно весло през него и да гледа накъде отиваме. Тъй изминахме девет мили и за да нощуваме, изтеглихме лодката на брега малко зад яза при Дей.

Не мога с чисто сърце да кажа, че прекарахме една весела вечер. Дъждът валеше все тъй тихо и упорито. Всичко в лодката бе влажно и лепкаво. Вечерята не излезе хубава. Студена баница с кълцано телешко месо скоро насища оня, който не е гладен. Искаше ми се да ям дребна пържена риба и един котлет; Харис все дрънкаше за писия с бял сос и пробута остатъка от баницата си на Монтморенси, но той се отказа от нея и видимо оскърбен от предложението, отиде да седне в другия край на лодката, в пълно усамотение.

Джордж ни замоли изобщо да не приказваме за такива работи или поне докато не си е изял студеното говеждо без горчица.

Играхме на комар след вечеря. Играхме към час и половина и накрая излезе, че Джордж е спечелил четири пенса — на Джордж винаги му върви на карти — и че Харис и аз сме загубили точно по два пенса.

Тогава решихме повече да не играем на комар. Както каза Харис, комарът предизвиква нездравословна възбуда, щом се прекали с играта. Джордж предложи да поиграем още малко, та да ни даде възможност да се реваншираме; но двамата с Харис решихме повече да не се борим със съдбата.

След това си приготвихме греяна ракия, насядахме в кръг и си поприказвахме. Джордж ни разправи за един свой познат, който тръгнал на излет по реката преди две години и спал във влажна лодка през една ей такава нощ като тая, а от това получил такъв ревматизъм, че нищо не могло да го спаси и той си умрял в страшни болки само подир десетина дни. Джордж каза, че бил доста млад човек, при това сгоден. Не бил слушал по-тъжна история от тая.

Това накара Харис да си припомни нещо за един негов приятел, доброволец в армията, който спал в палатката през една дъждовна нощ край Алдершот — „в една ей такава нощ като тая“, както рече Харис; и на утрото човекът осъмнал недъгав за цял живот. Харис беше готов да запознае двама ни с този човек, щом се върнем в града; щели сме да изтръпнем от мъка, като го видим.

Това съвсем естествено насочи разговора към такива приятни теми, като ишиас, треска, белодробни заболявания и бронхит, и Харис забеляза, че ще бъде много неприятно, ако някой от нас заболее сериозно през нощта, тъй като се намираме много далече от какъвто и да е лекар.

У нас, изглежда, се появи желание нещо по-веселичко да последва тоя разговор и, в момент на слабост, аз предложих на Джордж да вземе банджото си и да се опита да ни изпее някоя комична песен.

Трябва да кажа туй в полза на Джордж, че той не чака да го подканваме. Нямаше никакви извъртания в смисъл, че си бил оставил нотите в къщи или нещо подобно. Той веднага измъкна инструмента си и поде „Две хубави черни очи“.

До тая вечер все смятах „Две хубави черни очи“ за доста банална песен. Подчертано тъжните струни, които Джордж успя да изтръгне от нея, просто ме слисаха.

С всяка поредна извивка на тая печална мелодия на Харис и мене все повече ни се искаше да се прегърнем и да заплачем и само чрез неимоверно усилие успяхме да възпрем напиращите сълзи и мълчаливо слушахме странните, пълни с копнеж и мъка звуци.

Когато той стигна до припева, ние направихме отчаяни усилия да се развеселим. Отново напълнихме чашите си и подзехме припева, като Харис пръв се включи с дълбоко развълнуван глас, а Джордж и аз го последвахме след първите няколко думи:

Две хубави черни очи;

Ах, каква изненада!

Те само ти казват, че си сбъркал,

тия две…

На това място се разстроихме. Дълбокото униние, в което бяхме изпаднали в оня момент, ни направи неспособни да понесем неизразимия патос на Джорджовия акомпанимент към „Тия две…“ Харис захълца като дете, а кучето взе тъй да вие, че се побоях да не би да се пръсне сърцето му или да му се строшат челюстите.

Джордж искаше да изкара още едно четиристишие. Той казваше, че като навлезе малко повечко в песента и смогне да я изсвири, тъй да се каже, малко по-непринудено и с „увлечение“, тя нямало да звучи тъй жаловито. Настроението на мнозинството обаче се противопостави на този опит.

Като нямаше какво друго да правим, взехме, та легнахме — или, по-право, разсъблякохме се и се въртяхме три-четири часа на една или друга страна в дъното на лодката. След това успяхме да поспим на пресекулки докъм пет часа заранта, когато станахме и позакусихме.

Вторият ден по всичко приличаше на първия. Дъждът продължаваше да се лее и ние, увити в мушамите си, седяхме под платнището и бавно се носехме надолу по течението.

Един от нас — не помня точно кой, но като че ли бях аз — направи няколко срамежливи опита в тия предобедни часове да подеме оная глупава циганска песен, в която се разправя колко било хубаво човек да се чувствува дете на природата и да се радва на дъжда; но все нищо не излизаше. Онова място — „Мене ме не трогват дъждовете!“ — тъй очевидно и недвусмислено изразяваше чувствата на всеки от нас, че нямаше смисъл да го пеем.

По един въпрос всички бяхме на едно мнение, а именно, че каквото и да става, ще завършим докрай наченатото дело, въпреки всички изпитания. Бяхме предприели една двуседмична приятна разходка по реката и всички непоколебимо държахме тия две седмици да бъдат докрай приятни. А ако изпомрем! Това би натъжило приятелите и родствениците ни, но нима можехме да сторим нещо? И тримата чувствувахме, че да се огънеш пред лошото време в климат като нашия, би означавало да се създаде един крайно пагубен прецедент.

— Само два дни ни остават — рече Харис, — а ние сме млади и яки. Кой знае, може пък всичко да мине благополучно.

Към четири часа в следобеда започнахме да обсъждаме как да се подредим за през нощта. По това време вече бяхме отминали Горинг, та решихме да се свлечем до Пянгбърн и там да пренощуваме.

— Ето ти още една приятна вечер! — взе да мърмори Джордж.

Седнахме да поразмислим по въпроса. В Пянгбърн щяхме да стигнем докъм пет часа. С вечерята щяхме да сме свършили, да кажем, докъм шест и половина. Подир това бихме могли да се поразходим в проливния дъжд из селото, докато стане време за лягане; или пък можехме да поостанем в мъжделиво светещия салон на някоя кръчма и да четем вечния календар.

— В „Алхамбра“^[2] май ще бъде кажи-речи по-оживено! — каза Харис и дръзна за миг да провре глава навън от платнището, за да огледа небето.

— А подир това и една малка вечеря в…^[3] — почти несъзнателно добавих аз.

— Да, и не знам дали не трябва да съжаляваме, че решихме тъй да се закрепостим в тая лодка — рече Харис, след което настъпи кратко мълчание.

— Да не бяхме решили на всяка цена да измрем в тоя омразен вехт ковчег — забеляза Джордж, като огледа лодката с дълбока ненавист, — щеше може би да има смисъл да напомня, че един трен, зная това с положителност, тръгва от Падингтън в пет и нещо, а той спокойно ще ни стовари в града тъкмо навреме да изядем по една пържола и сетне да се отбием в онова местенце, за което ни говорѝ.

Никой не продума. Вгледахме се един в друг и сякаш всеки прочете собствените си гузни и недостойни мисли, отразени в лицето на другите двама. Мълчаливо докарахме лодката до брега, сетне издърпахме куфара и го нарамихме. Погледнахме нагоре по реката и надолу по реката; нямаше ни една жива душа.

Двайсет минути по-късно някой би могъл да види силуетите на трима души, следвани от едно повидимому засрамено куче, да се прокрадват от къщурката на пазача на лодките при „Лебеда“ към железопътната гара; облечени в следните нито спретнати, нито блудкаво елегантни дрехи:

Черни кожени обувки, мръсни; фланелени костюми за гребане, много измърсени; кафяви плъстени шапки, страшно измачкани; шлифери, изрядно мокри; чадъри.

Излъгахме лодкаря в Пянгбърн. Срам ни беше да му кажем, че дъждът ни е изплашил. Оставихме лодката и всичко в нея на неговите грижи и заръчахме да я държи готова за нас в девет часа на другата заран. Ако, казахме му, ако нещо непредвидено се случи, което да осуети идването ни, ще му пишем допълнително.

В Падингтън пристигнахме в седем часа и потеглихме право към вече споменатия от мене ресторант, където похапнахме малко, и като оставихме Монтморенси заедно с една доста уточнена поръка да ни се приготви вечеря за десет и половина часа, продължихме към „Лестър Скуеър“.^[4]

В „Алхамбра“ направихме силно впечатление. Като се явихме на касата, грубо ни отпратиха да свърнем откъм улица „Кастел“^[5] и ни съобщиха, че вече сме закъснели с половин час.

Смогнахме някак, макар и с доста трудности, да убедим касиера, че не сме „световноизвестните хималайски акробати“ и той ни взе парите и ни пусна да влезнем.

Вътре направихме още по-силно впечатление. Хубавият бронзов загар по лицата ни и живописните ни дрехи отвред привличаха погледи на възхита. Станахме фокус на всеобщо внимание.

И всички трима се чувствувахме горди в тия минути.

Оттеглихме се наскоро подир първия балет и насочихме стъпките си обратно към ресторанта, където вечерята ни чакаше.

Трябва да призная, че вечерята много ми хареса. Цели десет дни май се бяхме хранили, кажи-речи, само със студено месо, спечени сладкиши, хляб и мармалад. Това бе една простичка и хранителна диета; но в нея нямаше нищо, което да въодушеви човек, та дъхът на бургундското вино, миризмата на френските сосове, видът на чистите покривки и на дългите франзели потропваха като много желани гости на вратата на нашата скрита душевност.

Известно време упорито дъвчехме и гълтахме в мълчание, докато настана час, когато, вместо да седим съвсем изправени и здраво да държим ножа и вилицата, ние взехме да се пооблягаме на столовете и да се храним бавно и нехайно — когато взехме да протягаме крака под масата, да недоглеждаме падналата на пода кърпа и да намираме време по-критично да оглеждаме опушения таван, отколкото ни е било възможно да сторим това отпреди — когато поставяхме чашите си малко настрани по масата, но все пак достатъчно под ръка, и се чувствувахме добри и внимателни, и великодушни.

Тогава Харис, който стоеше до прозореца, притегли завесата и погледна навън, към улицата.

Тя мрачно проблясваше от мокрота, замъглените лампи примигваха при всеки порив на вятъра, дъждът упорито се сипеше в локвите и се изтичаше от улуците на покривите в преливащите водосточни тръби. Неколцина измокрени до костите странници бързо отминаха нанякъде, прегърбени под чадърите си, а жените — с приповдигнати поли.

— И тъй — рече Харис, пресягайки за чашата си, — направихме си едно приятно излетуване и аз от сърце благодаря за това на милата баба Темза, но май добре сторихме, че го отрязахме точно там, гдето го зарязахме. Вдигам наздравица за трима, отскубнали се от своята лодка!

И Монтморенси, изправен на задните си крака пред прозореца и загледан навън в тъмата, рязко излая в пълно съгласие с наздравицата.