Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (9) (без да става дума за кучето)

Глава VIII

Изнудване — Какво да се прави — Егоистично дебелоочие на крайбрежните стопани — Табели с обявления — Нехристиянски чувства у Харис — Харис пее смешна песничка — Компания от избрани хора — Срамното поведение на двамина невъзпитани младежи — Никому непотребни сведения — Джордж си купува банджо

Спряхме под върбите на парка Кемптън, за да обядваме. Много хубаво място: затревена ивица покрай брега на реката с надвесени над нея върби. Тъкмо започвахме третото ядене — хляб с мармалад, — когато при нас дойде някакъв господин по риза с дълги ръкави и с къса лула в уста с цел да разбере дали знаем, че се намираме в частно владение. Казахме, че още не сме се занимавали достатъчно обстойно с въпроса, за да можем да стигнем до някакво определено заключение на тая точка, но че сме готови да му повярваме без никакво по-нататъшно колебание, стига той да ни увери с джентълменската си дума, че наистина сме навлезли в частно владение.

Той ни даде исканото уверение и ние му поблагодарихме, но тъй като това не му попречи да виси край нас с явно недоволен израз, ние го запитахме дали може да сторим още нещо за него, а Харис, който е много общителен, му предложи филия с мармалад.

Тоя човек трябва да е членувал в някое общество, гдето се заричат под клетва никога да не вкусват хляб с мармалад; защото най-свъсено отхвърли предложението, сякаш се дразнеше, че го изкушават по тоя начин, сетне добави, че бил длъжен да ни изгони.

Харис каза, че ако това е негово задължение, той трябва да го изпълни, и го попита как и с какви средства смята най-лесно да постигне целта си. Харис е, както казват, истински здравеняк, много едър на ръст, с яка и костелива външност, та човекът го измери с поглед от главата до петите и рече, че ще отиде да се посъветва с господаря си, след което щял да се върне, за да натика и двама ни в реката.

Разбира се, повече не го и видяхме и, не ще и съмнение, той в същност искаше да получи един шилинг. Има една такава порода от крайбрежни хулигани, които си докарват добри пари през лятото, като се шляят край бреговете, за да изнудват по тоя начин слабоумните наивници. Те се представят за пратеници на собственика. В такива случаи е най-добре да си дадете името и адреса и да предоставите на собственика, ако той наистина има пръст в тая работа, да ви даде под съд и да докаже какви щети сте нанесли на имота му, като сте седели на едно малко местенце в него. Но повечето хора са тъй невероятно лениви и плашливи, че предпочитат да поощряват измамата чрез подчинение, вместо да я изкоренят, като проявят малко твърдост.

В случаите, когато вината е у собствениците на тия земи, те трябва да бъдат изобличавани. Впрочем, егоизмът на крайбрежните собственици става все по-голям от година на година. Да останеше на тях, те биха спрели корабоплаването по Темза. В същност вече правят това край малките притоци и заливите. Забиват колове в дъното на притока, прехвърлят вериги от единия до другия бряг и коват огромни предупредителни надписи върху всяко дърво. Самият вид на тези предупредителни надписи събужда всички най-зли инстинкти у мен. Просто ми се иска да ги смъквам по един и да ги набивам в главата на човека, който ги е окачил, дорде умре. Сетне бих го погребал и бих поставил дъската с надписа върху гроба му като надгробен паметник.

Споделих тези свои чувства с Харис, а той каза, че неговите били по-страшни. Искало му се не само да убие човека, който нареждал да се поставят подобни табели, но и да изпоколи цялото му семейство, ведно с всички негови роднини и приятели, а сетне да опожари до основи и къщата му. Това ми се стори твърде прекалено и аз казах тъй на Харис, но той рече в отговор:

— Ни най-малко. Точно така им се пада. Даже бих изпял някоя смешна песничка върху развалината.

Жегна ме тая кръвожадна тирада на Харис. Никога не трябва да даваме воля на инстинкта ни за справедливост до такава степен, че той да се изроди в отмъстителност. Трябваше ми доста време, за да убедя Харис да погледне малко по-християнски на въпроса, но когато най-сетне успях, той обеща за всеки случай да пощади приятелите и роднините и да не пее смешни песнички върху развалините.

Не сте чували Харис да пее смешни песнички и затова не можете да разберете каква услуга съм сторил на човечеството. Една от втълпените мисли у Харис е, че може да пее смешни песнички. Напротив, втълпената мисъл у онези от Харисовите приятели, които са го слушали да се опитва, е, че той не може и никога няма да може, и че не бива да му се позволява да прави такива опити.

Когато Харис е в компания и го поканят да пее, той отговаря така:

— Бива, но аз, знаете, мога да пея само смешни песнички.

И казва това с тон, който подсказва, че една смешна песен, изпята от него, е нещо, което би трябвало да чуете поне веднъж преди да умрете.

— Драго ми е да чуя това — казва домакинята. — Хайде, изпейте ни една, господин Харис.

Харис става и се запътва към пианото със сияещата усмивка на великодушен човек, който подир миг ще дари нещо на някого.

— А сега моля всички да пазят тишина — казва домакинята наляво и надясно. — Господин Харис ще ни изпее една смешна песничка!

— Виж, това е приятно — шепнат отвред.

И едни излизат от оранжерията, други бързат по стълбището, търсят се един друг из къщата, сетне се трупат в салона и сядат наоколо, всички глупаво усмихнати в очакване.

Тогава Харис започва.

То се знае, че при една смешна песенчица човек не очаква да чуе кой знае какъв глас. Нито ще държи за правилна фразировка и вокализация. Няма да върже кусур на певеца дори ако той открие тъкмо по средата на някоя нота, че е взел твърде висок тон и изведнъж слезе рязко надолу. Нито пък някой ще държи сметка за такта. Няма да придирва на певеца, ако той е избързал с два такта пред акомпанимента и поспре за малко посред реда, за да се уточни с пианиста, а след това повтори реда от самото начало. Но човек все пак очаква да чуе самите думи.

Не очаквате певеца да не си спомня нищо отвъд първите три реда на първото четиристишие и да продължава да ги повтаря, докато дойде редът на хора. Не очаквате от него да спре посред някой ред, да почне да се кикоти и да казва, че е много смешно, но на̀, никак не може да си спомни следващите думи, а сетне да се опита някак сам да ги съчини, след което, вече навлязъл в съвсем друга част на песента, изведнъж да си ги припомни, да прекъсне песента, без нито с думица да предупреди, и да се върне назад за да ви ги изпее на един дъх. Не очаквате… но нека да ви дам известна представа как Харис пее смешни песнички, за да можете сами да прецените неговото пеене.

Харис (изправен до пианото, обръщайки се към очакващото многолюдие): „Боя се, значи, че ще ви изпея нещо много старо. Та мисля, значи, че всички я знаете. Но това е едничкото нещо, което зная. То е песента на съдията из Пинафор — не, не беше Пинафор — искам да кажа — знаете какво искам да кажа — оная, другата оперета, нали знаете. Всички, значи, трябва да пригласяте на хора.“

(Възторжен шепот и трепетно очакване сред всички присъствуващи да се включат в хора. Блестящо изпълнение на въведението към песента на съдията из „Съд със съдебни заседатели“^[1] от страна на нервния пианист. Настъпва моментът, когато Харис трябва да започне. Харис не започва. Нервният пианист отново започва въведението и Харис, почнал да пее в същия миг, набързо изкарва първите два реда от песента на първия лорд на адмиралтейството из „Пинафор“.^[2] Нервният пианист се опитва да продължи въведението, но се отказва и гледа да следва Харис с акомпанимента към песента на съдията из „Съд със съдебни заседатели“, ала вижда, че това не приляга, мъчи се да си припомни какво свири и кое място от песента, сетне разбира, че мозъкът му отказва да работи, и изведнъж спира).

Харис (любезно и насърчително): „Всичко е в ред. Наистина го изсвирихте много добре — карайте нататък.“

Нервният пианист: „Боя се, че има някаква грешка. Вие какво пеете?“

Харис (бързо): „А че песента на съдията из «Съд със съдебни заседатели». Не я ли знаете?“

Един приятел на Харис (от другия край на стаята): „Не, не пееш това, смотана главо, а пееш песента на адмирала из «Пинафор».“

(Продължителен спор между Харис и неговия приятел по въпроса какво в същност е изпял Харис. Приятелят накрая решава, че няма значение точно какво е пял Харис, стига той да пее и да изкара докрай същото нещо, а Харис, видимо обзет от чувството на онеправдан човек, бушуващо в него, кани пианиста да започне отново. При тия думи пианистът подхваща въведението към песента на адмирала и Харис, налучквайки една подходяща според него пауза в музиката, запява.)

Харис: „Когато бях млад и на служба в съда…“

(Всеобщ гръмък смях, взет от Харис за комплимент. Като се сеща, че има жена и домочадие, пианистът се отказва от неравното състезание и се оттегля, а мястото му бива заето от човек с по-здрави нерви.)

Новият пианист (бодро): „Хайде, драги приятелю ти почвай, а аз ще те следвам. Не ни трябва никакво въведение.“

Харис (започнал най-сетне да проумява какво в същност се е случило — смеейки се): „Дявол да го вземе! Прося извинение. Разбира се — взел съм едната песен за другата. Дженкинз, знаете, ме обърка. Хайде сега.“

(Той пее. Гласът му сякаш иде от избата и наподобява първите глухи тътнежи при земетресение.)

Когато бях млад, изкарах своя стаж

като канцеларист при един адвокат.

(Тихо към пианиста): „Много е ниско, драги. Да го изкараме още веднъж, ако нямаш нищо против.“

(Отново изпява първите два реда, тоя път с висок фалцет. Силна изненада у слушателите. Една нервна възрастна дама край огнището се разплаква и трябва да бъде изведена вън от салона).

Харис (продължава):

Бършех прозорци и подове миех,

и…

Не, не, бършех стъклата на голямата входна врата. И излъсквах пода — не, по дяволите — прося извинение — смешно, наистина, но не мога да си спомня тоя ред. И аз — и аз — ех, нищо, да минем на хора, та дано да се сетя (пее):

И аз дидл — дидл — дидл — дий,

сега вече съм управник на кралската флота.

Хайде, хорът — последните два стиха, както знаете, се повтарят в хор:

Всички в хор:

И той дидл — дидл — дидл — дий,

сега вече е управник на кралската флота.

И Харис никак не се досеща, че става за смях пред всички или че отегчава толкова хора, които никога не са му сторили никакво зло. Той наистина си въобразява, че им е доставил голямо удоволствие, и казва, че ще изпее още една смешна песен подир вечеря.

Понеже стана дума за смешни песни и забави, това ми напомни една твърде странна случка, на която присъствувах преди време; и, тъй като случката хвърля обилна светлина върху вътрешния мисловен живот на човека въобще, тя би трябвало, струва ми се, да бъде вписана в тия страници.

Бяхме все модни и културни хора в компанията. Навлекли бяхме най-хубавите си дрехи, говорехме изискано и бяхме щастливи — всички, освен двамина младежи, студенти, току-що завърнали се от Германия, най-обикновени хора, които изглеждаха неспокойни и притеснени, сякаш считаха за муден хода на веселието ни. Истината е, че ние бяхме твърде интелигентни за тях. Нашите остроумни, но изискани разговори, както и изтънчените ни вкусове не бяха лъжица за техните уста. Те се чувствуваха като риби на сухо между нас. Пък и изобщо не е трябвало да бъдат с нас. Всички мислеха така отпосле.

Свирехме „парчета“ от старите немски композитори. Спорехме по философия и етика. Флиртувахме с изящно достойнство. Даже бяхме и духовити — в изискан вид.

Някой издекламира едно френско стихотворение подир вечерята и всички го намерихме за хубаво; а после една дама изпя на испански някаква сантиментална балада и накара двама-трима от нас да се разплачат — тъй прочувствена бе тя.

И тогава двамината младежи станаха и попитаха дали някой от нас е слушал хер Слосен Бошен (който бил току-що пристигнал и в момента се намирал долу, в столовата) да пее своята прочута немска комична песен.

Никой от нас, доколкото можехме да си припомним, не бе слушал песента.

Младежите казаха, че тя била най-смешната песен на света и че, стига да искаме, те ще накарат хер Слосен Бошен, когото познават много добре, да ни я изпее. Според тях песента била толкова смешна, че веднъж, когато хер Слосен Бошен я изпял пред германския император, той (германският император) трябвало да бъде отнесен в леглото му.

При това, никой не можел да я пее като хер Слосен Бошен; той оставал тъй страшно сериозен, докато траела песента, че могло да ви се стори, че разказва някоя трагедия, а това, разбира се, я правело още по-смешна. Те добавиха, че никога не давал да се разбере било с тон, било с държание, че пее нещо смешно — това би развалило ефекта. Тъкмо неговият сериозен, почти патетичен вид правел песента тъй неудържимо забавна.

Казахме, че копнеем да го чуем и че всички искаме добре да се посмеем; а те слязоха долу и доведоха хер Слосен Бошен.

Той, изглежда, бе доволен, че трябва да изпее песента, защото веднага дойде горе и седна на пианото, без да чака друга дума.

— Тя ще ви развесели. Ще се посмеете — шъпнеха двамата млади хора на минаване през салона.

Те заеха две странични места зад гърба на професора.

Хер Слосен Бошен сам си акомпанираше. Въведението като че не прилягаше напълно за една комична песен. Беше някаква странна, задушевна мелодия. Тя ни накара да настръхнем; но ние си казвахме шепнешком един на друг, че такъв трябва да е немският маниер и се канехме да му се порадваме.

Аз самият не разбирам немски. Учил съм го в училище, но го забравих до дума-две години след като завърших и оттогава се чувствувам много по-добре. И все пак не желаех присъствуващите да отгатнат невежеството ми; затова ми хрумна нещо, което ми се стори много сполучливо. Следях с поглед двамината студенти и се водех по тях. Когато те се хилеха, хилех се и аз; когато те се заливаха от смях, и аз ревях; но от време на време пусках и по някой кикот лично от мен, сякаш съм доловил някакво остроумие, което другите не са могли да видят. Считах това за много хитро от моя страна.

Забелязах през време на пеенето, че и мнозина от другите хора следят като мене с поглед двамината младежи. Тези други хора също се хилеха, щом младежите се хилеха, и викаха от смях, когато и младежите се развикваха; и тъй като двамата млади хора се хилеха и викаха, и избухваха в смях почти непрекъснато през време на пеенето, всичко вървеше изумително добре.

И все пак тоя немски професор не изглеждаше доволен. Най-напред, когато почнахме да се смеем, лицето му изразяваше крайно учудване, сякаш смехът бе последното нещо, с което очакваше да посрещнем песента му. Това ни се стори много смешно: сериозният му маниер, казахме си, е половината от шегата. И най-слабото загатване от негова страна, че съзнава колко е смешен, би провалило всичко. Но тъй като ние продължавахме да се смеем, неговото учудване прерасна в досада и възмущение и той се мръщеше свирепо към всички ни, освен към двамината младежи, които не можеше да види, понеже те седяха зад него. Това ни накара да се превиваме от смях. Казвахме си един на друг, че тая работа просто ще ни умори. Самите думи, казвахме, могат да ни доведат до припадък, но допълнени с престорената му сериозност — ех, това вече не се търпеше.

В последния стих той надмина себе си. Тъй святкаше към нас с очи, така пълни с наситена свирепост, че ако не бяхме предупредени за немския маниер да се пеят комични песни, щяхме да почнем да нервничим; и той вмъкна една такава жална нишка на агония в старинния акомпанимент, че, ако не знаехме каква комична песен пее, можехме и да се разплачем.

Той завърши сред истински гръм от смях. Казвахме, че никога не сме слушали нещо по-смешно до днес. Казвахме колко е чудно, че при всички тия неща се шири убеждението за пълната липса на хумор у немците. И попитахме професора защо не е превел песента си на английски, та и простите хорица да я разбират и да видят какво значи истинска комична песен.

Тогава хер Слосен Бошен стана и сякаш мътните го хванаха. Той почна да ни псува на немски (а тоя език ми се стори особено действен за целта), взе да подскача, да размахва юмруци и да ни кичи с всички мръсни думи, които знаеше на английски. Накрая каза, че никога не са го обиждали по-силно.

Излезе, че песента ни най-малко не била комична. В нея се разправяло за едно младо момиче от планините на Харц, което пожертвувало живота си, за да спаси душата на своя любим; като умрял и той, срещнал нейния дух в небесата; сетне, в последния стих, изневерил на духа и офейкал с друг женски дух — не си спомням добре подробностите, но зная, че беше нещо много тъжно. Хер Бошен каза, че веднъж, преди време, бил изпял тази песен пред германския император и той (германският император) се разхълцал като пеленаче. Той (хер Бошен) добави, че според всеобщото мнение тази песен била една от най-трагичните и патетични песни на немски език.

Всички се чувствуваха неловко — много неловко. И не намирахме подходящ отговор. Поогледахме се, за да видим двамата младежи, които ни въвлякоха в тая работа, но те най-незабелязано бяха напуснали къщата веднага след песента.

Това сложи край на забавата. Никога не съм виждал гости да се разотиват тъй тихичко и без никаква суетня. Дори не си пожелавахме и лека нощ един на друг. Слизахме долу един по един, като стъпвахме тихо и се държахме към неосветената страна на стълбището. Всеки поиска с шепот шапката и палтото си от слугата, всеки сам си отваряше вратата и се измъкваше навън, като бързаше да свие зад ъгъла и се стараеше, доколкото бе възможно, да отбягва другите.

От тоя ден не проявявам особен интерес към немските песни.

Стигнахме до шлюза при Сънбъри в три и половина часа. Реката е рядко красива тъкмо там, пред самите порти, а и заливът е очарователен; но не се опитвайте да гребете нагоре по него.

Веднъж се опитах да сторя това. Бях гребец и попитах момчетата при кормилото дали мислят, че ще можем да минем, а те казаха, че ще минем, стига да греба достатъчно упорито. Намирахме се точно под малкия мост за пешеходци, който свързва залива с двата яза, когато те ми казваха това, и аз се превих над лопатите, плюх на ръцете си и почнах да греба.

Гребях великолепно. Скоро налучках устойчив, равномерен удар на лопатите. Вложих всичко — и ръце, и крака, и плещи — в гребането. Забивах лопатите със силни, бързи и красиви удари и карах с великолепен стил. Двамината ми приятели казаха, че било истинско удоволствие да гледат как греба. След първите пет минути ми се стори, че вече трябва да наближаваме яза, и вдигнах очи. Бяхме под моста, точно на същото място, където се намирахме, когато започнах да греба, а ония двама идиоти седят насреща и никак не ги е еня, че ще им прилошее от смях. Аз съм се мъчил до полуда да държа тая лодка като закована под оня мост. Сега оставям други да гребат заднешком нагоре по силни притоци.

Гребахме до Уолтън, едно доста голямо поселище за крайбрежен градец. Като при всички крайбрежни селища, само една малка ивица от него слиза до водата, тъй че от лодката човек би го взел за селце с едно на друго към половин дузина къщи. Уиндзор и Абингдън са едничките градчета между Лондон и Оксфорд, от които човек може все пак да види нещо откъм реката. Всички останали се крият зад завои и само надничат към реката с по една странична уличка; моята благодарност към тях, задето така любезно предоставят речните брегове на гори, поля и разни канали.

Дори Рединг, макар и да върши всичко възможно, за да разваля, замърсява и обезобразява толкова от реката, колкото може да обхване, е достатъчно отзивчив и крие грозното си лице далече от погледа.

Цезар, не ще и дума, е имал някакво местенце в Уолтън — лагер, окопи или нещо подобно. Цезар е бил истинско речно чадо. А и кралица Елизабета, и тя е била тук. Никога не можеш да се отървеш от тая жена, където и щеш да отидеш. Кромуел и Брадшоу (не човека от пътеводителя, а тоя, който взе главата на крал Чарлз) също са пребивавали тук. Те трябва да са представлявали много мила приятна компания, едно на друго.

Има една желязна юзда за кавгаджийки в църквата на Уолтън. С такива неща са си служили едно време за обуздаване на женски езици. Сега са изоставили тия опити. Предполагам, че желязото все повече липсва на пазара, а нищо друго не би било достатъчно яко.

Има и забележителни гробници в църквата и аз се страхувах, че за нищо на света няма да мога да накарам Харис да ги отмине; но той като че не се сети за тях, та продължихме нататък. Отвъд моста реката неимоверно лъкатуши. Това я прави по-живописна; но това е много неприятно от гледището на гребеца или на оня, който тегли лодката с въже, и предизвиква доста спорове между гребци и кормчии.

Тук минавате край Оутлъндс парк по десния бряг. Старо, прочуто място. Хенри VIII го откраднал от едного, или другиго, вече не помня от кого, и живял в него. Има една пещера в парка, която можете да разгледате срещу входна такса и за която се твърди, че била прекрасна; но аз не я намирам за нещо особено. Покойната Йоркска херцогиня, която живяла в Оутлъндс, много обичала кучета и държала огромна глутница. Тя наредила да устроят нарочно гробище, в което да ги погребва, щом като умрат, и погребвала всяко куче с надгробен паметник и възпоменателен надпис върху него.

Така или иначе, аз бих казал, че и те заслужават това не по-малко от всеки обикновен християнин.

При „Коруей Стейкс“ — първия завой отвъд моста при Уолтън — е станало сражение между Цезар и Касивелаунус^[3]. Касивелаунус бил приготвил реката за Цезар, набивайки навред по нея колове (и като наредил, разбира се, да поставят табела с надпис). Но въпреки това Цезар успял да я прегази. Не могли да отпъдят Цезаря с тая рекичка. Тъкмо човек като него би бил на мястото си сега при бързеите по заливите.

Там, гдето допират реката, Халифорд и Шепъртън са хубавички селища; но и в двете няма нищо забележително. Но в двора на църквата в Шепъртън има една гробница с издълбано в камъка стихотворение и аз се чувствувах на тръни от страх да не би Харис да поиска да слезе от лодката и да се помае край нея. Забелязах с какъв копнеж в очите гледа към пристанищното мостче, когато наближавахме към него и затова се постарах с ловко движение да бутна кепето му във водата, а той, в залисията, докато си го възвърне, и в смущението си пред моята непохватност, съвсем забрави любимите си гробове.

При Уейбридж реката Уей (красива малка рекичка, плавателна за малки лодки чак до Гилфорд, която отколе се каня да изследвам и все още не съм), реката Бурн и Базингстокският канал се вливат заедно в Темза. Шлюзът е точно в насрещната страна на града и първото нещо, което видяхме, щом той израсна пред погледа, беше пуловерът на Джордж върху една от вратите на шлюза, а при по-старателно взиране установихме, че и Джордж е в него.

Монтморенси нададе страшен лай. Аз закрещях, Харис изрева; Джордж размаха шапка и извика в отговор. Пазачът на шлюза изскочи с прът и мрежа за удавници в ръка, явно под впечатлението, че някой е попаднал в яза, и сякаш се разсърди, като разбра, че никой не е паднал.

Джордж държеше в ръка някакъв чудноват пакет, завит в мушама. Беше кръгъл и плосък в единия край, а от другия стърчеше дълга, права дръжка.

— Какво е това? — запита го Харис. — Тиган или що?

— Не — отвърна Джордж със странен, възторжен блясък в очите. — Тоя сезон всички са луди по тия неща; няма човек без такова нещо нагоре по реката. Банджо е.

— Не знаех досега, че свириш на банджо! — извика Харис едновременно с мен.

— Не може да се каже, че свиря — рече Джордж в отговор, — но казват, че било много лесно; а се снабдих и със самоучител!