Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (14) (без да става дума за кучето)

Глава XIII

Марлоу — Бишъмският манастир — Медменъмските монаси — Монтморенси намислил да убие един стар котарак — Но най-после решава да му дари живота — Срамното поведение на един фокс-терие в общинския магазин — Заминаването ни от Марлоу — Едно величествено шествие — Параходите и полезни съвети как да им се пречи — Ние отказваме да изпием реката — Едно миролюбиво куче — Странното изчезване на Харис и на една баница

За мене Марлоу е едно от най-хубавите поречни селища. Оживено, шумно градче; наистина, не много живописно, едно на друго, но в него все пак има доста старомодни кътчета и кюшета — настоящи сводове от разбития мост на Времето, по които въображението ни се връща назад към дните, когато владението Марлоу е имало Алгар Саксонски за свой господар, преди завоевателният Уилиъм да го превземе^[1], за да го даде на кралица Матилда, и преди то да премине в ръцете на графовете Уорик или на премъдрия лорд Паджет, съветника на четирима поредни монарси.

Околностите му са също много привлекателни, ако ви се случи подир гребането да ви се прииска да се поразходите наоколо, а и самата река е най-красива тъкмо тук. Една прекрасна ивица от нея се е ширнала надолу към Кукъм, край ливадите и Куорийския лес. Милият стар Куорийски лес с неговите тесни, стръмни пътечки и малки, криви просеки, колко наситен изглежда той и до днес със спомени от слънчеви летни дни! Вълшебните изгледи, които се откриват през неговите пролуки, сякаш и сега са обитавани от видения със засмени лица! А от шепота на разлистените корони на неговите дървета като че ли тихо долитат отдавна забравени гласове.

От Марлоу до Сонинг е даже още по-красиво. Старият и величествен Бишъмски манастир, в чиито каменни зидове са отеквали виковете на рицарите-темплиери^[2] и в които по едно време е живяла принцеса Анна дьо Клев, а по-късно и кралица Елизабета, остава по десния бряг, на половина миля отвъд моста на Марлоу. Бишъмският манастир е притежавал доста мелодраматични ценности. В него има спалня с гоблени, както и една тайна стаичка, скрита високо в дебелите му стени. Духът на лейди Ходи, която умъртвила с бой момченцето си, все още броди нощем в него и се мъчи да измие призрачните си ръце в някакъв призрачен леген.

Уорик, създателят на крале, почива тук и никак не го е еня за такива незначителни неща, като крале и кралства по земята; също и Солзбъри, който бе свършил добра работа при Поатие. Малко преди да стигнете до манастира, точно на брега на реката, е Бишъмската църква и ако някои гробници заслужават да бъдат разгледани, те са може би гробниците и паметниците в Бишъмската църква. И тъкмо тук, оставяйки се да бъде носен на воля от лодката си под Бишъмските буки, Шели, който живял по това време в Марлоу (можете и сега да видите къщата му в Уестстрийт) е написал „Бунтът на Исляма“.

Малко по-нагоре, край яза при Хърли, често ми се е струвало, че бих могъл да стоя цял месец, без да ми стигне време да попия цялата красота на панорамата. Селцето Хърли, на пет минути ход от яза, не е по-малко старинно от кое да е друго селище по реката и в същност брои дните си, както гласи старомодният израз, „още от дните на крал Себерт и крал Оффа“. Точно отвъд яза (нагоре по течението) е Датско поле, гдето датските нашественици веднъж застанували при похода си към Глостършир; и още малко по-нагоре, сгушени в едно хубаво кътче край реката, са развалините на Медменъмския манастир.

Прочутите Медменъмски калугери, или „Клубът на адския огън“, както ги наричали обикновено, и към които е принадлежал и небезизвестният Уилкс^[3], били едно братство с девиз „Дръж се, както искаш“ и тая покана още личи над полусрутената манастирска порта. Дълги години преди основаването на тоя мним манастир с паство от непочтителни присмехулници на същото място се е издигал друг манастир с много по-строга уредба и с калугери, доста по-различни от гуляйджиите, дошли на тяхно място подир петстотин години.

Цистерцианските калугери, чийто манастир се е издигал на това място през тринадесетия век, не носели други дрехи, освен качулестото расо от груба тъкан и не ядели нито месо, нито риба, нито яйца. Те спели върху слама и ставали в полунощ, за да служат литургия. Прекарвали деня в труд, четене и молитви; а над всичките им дни тегнело мълчанието на смъртта, защото никой не продумвал.

Мрачно братство, отдадено на мрачен живот, в това хубаво кътче, създадено тъй слънчево от бога! Чудно е как гласовете на природата навред около тях — тихият напев на реката, шепотът на крайбрежната трева, песента на напиращия вятър — не са ги приучили да виждат другия, по-правдив смисъл на живота. Стояли са там дълги и дълги дни, заслушани в мълчание, очаквайки да чуят зов от небето; а тоя глас им е говорил с безброй тонове от сутрин до вечер и през внушителната нощ и те не са го чували.

От Медменъм до хубавичкия яз при Хямблдън реката е наситена със спокойна красота, но след като задмине Грийнлъндз, доста безинтересната крайречна резиденция на моя вестникарски агент — един тих, непретенциозен възрастен господин, когото можеше често да срещнете по тия места през летните месеци, било да гребе сам в лодка с равномерни, силни удари, било в добродушен разговор с някой стар пазач на яза, като минава през него — дори доста отвъд другата страна на Хенли, тя е донякъде еднообразна и скучна.

В утрото на оня понеделник в Марлоу ние станахме доста рано и отидохме да се изкъпем; а на връщане Монтморенси страшно се изложи. Единствената тема, на която не можем да се разберем с Монтморенси, са котките. Аз обичам котки; Монтморенси не ги обича.

Срещна ли котка, аз казвам „горката писана“ и се навеждам, за да я погъделичкам отстрани по главата; а котката щръква опашка тъй, сякаш е излята от чугун, извива гърба си като свод и избърсва нослето си в панталоните ми; и край нас цари нежност и спокойствие. Когато Монтморенси срещне котка, цялата улица научава това; и толкова грозни приказки ще се изсипят в десетина секунди, че да стигнат за цял живот на всеки обикновен почтен човек, стига да ги изразходва пестеливо.

Не упреквам кучето (обикновено ми стига само да го перна няколко пъти по главата или да хвърлям камъни по него), защото виждам, че това е в природата му. Фокс-териетата се раждат с около четири пъти по-голям първичен грях, отколкото другите кучета и ще са нужни години и години на търпеливи усилия от страна на всички християни, за да постигнем някакво по-осезателно преобразование в свадливата им природа.

Веднъж, помня, се намирах във фоайето на големия магазин в Хеймаркет и навред около мене имаше кучета, оставени да чакат завръщането на господарите си, които пазаруваха в магазина. Имаше едно голямо куче с увиснали уши, едно-две шотландски кучета от овчарската порода, едно санбернарско, няколко зайчари и нюфаундлендски песа, едно ловно куче за глигани, едно френско паленце с гъста четина на главата, но оскубано в тялото; един булдог, няколко кученца от салонния сорт, не по-големи от плъхове, и чифт йоркширски песа.

Тъй си и стояха там, търпеливи, добри и замислени. Някакъв тържествен покой като че ли бе настанал в това фоайе. Един дух на спокойствие и примирение — на кротка тъга — се носеше навред из помещението.

Сетне влезе една хубавичка млада дама, повела малък, хрисим фокс-терие, когото завърза с верижка между булдога и френското паленце. Фокс-терието седна и се поогледа за минута наоколо. Подир това вдигна очи към тавана и ако можеше да се съди по изражението му, навярно се замисли за майка си. После се прозина. След това хвърли поглед към другите кучета, всички мълчаливи, сериозни и важни.

Фокс-терието изгледа булдога, унесен в дълбок сън вдясно от него. Изгледа и френското пале, застанало право и надменно вляво от него. Сетне, без нито една предупредителна думичка или сянка от някакво предизвикателство, то захапа предната лапичка на палето и сърцераздирателно скимтене раздра тихия покой на фоайето.

Личеше, че резултатите от този пръв опит на фокс-терието са му се сторили повече от задоволителни, защото то реши да продължава в същия дух и да внесе малко оживление наоколо. И като прескочи френското пале, фокс-терието зверски нападна едно от шотландските овчарски кучета, а то се събуди и веднага се хвърли в свиреп и шумен двубой с френското пале. Тогава фокс-терието се върна на мястото си, хвана булдога за ухото и се опита да го изхвърли навън; и булдогът, едно невероятно безпристрастно животно, се нахвърли върху всичко и всички, които можеше да докопа, включително и портиера, а това даде възможност на скъпоценното малко фокси да се впусне в една отвисоко непрекъсвана борба с не по-малко ревностния от него йоркширски пес.

На оня, който познава кучешката природа, едва ли е нужно да се каже, че по това време всички останали кучета в помещението се биеха тъй, сякаш от изхода на крамолата зависят и бащините им огнища. Големите кучета се биеха едни с други, като се нападаха безразборно; и малките кучета се биеха помежду си, а промеждутъците на покой използуваха да хапят краката на едрите кучета.

Цялото фоайе се превърна в истинска преизподня и врявата беше оглушителна. Голяма тълпа се насъбра отвън, в Хеймаркет, и всички питаха дали заседават църковните настоятели; ако ли не, то кого убиват и защо? Надойдоха хора с пръти и въжета и се заеха да разтървават кучетата, а и полицията беше повикана.

И посред това шумно стълпотворение хубавичката млада дама се завърна и сграбчи своето скъпоценно малко кученце (то бе успяло да осакати йоркширския пес поне за един месец, а сега стоеше хрисимо като новородено агънце) в ръцете си и го зацелува, и неведнъж го запита дали не са го убили и какво ли са му сторили ония грамадни, зли и звероподобни песове; и то се сгуши в прегръдките й, и се взираше в лицето й с поглед, който сякаш казваше: „Ах, тъй се радвам, че дойде да ме отървеш от тази позорна сцена!“

Тя каза, че хората в магазина нямат право да разрешават на ей такива грамадни диви зверове като ония други песове да бъдат настанявани редом с кучетата на почтени хора и че е намислила да се оплаче.

Такава е породата на фокс-териетата; и следователно, аз не упреквам Монтморенси за тая негова склонност да се кара с котките; но той сам съжаляваше тази заран, задето се поведе по влечението си.

Ние, както вече казах, се връщахме от къпане, когато някъде насред път нагоре по главната улица една котка изскочи пред нас нейде от съседните къщи и почна бавно да пресича улицата. Монтморенси нададе радостен вик — вик на суров войн, който вижда, че врагът вече попада в ръцете му, — вик като оня, който е могъл да се изтръгне от гърдите на Кромуел, когато шотландците заслизали надолу по хълма^[4] — и хукна подир жертвата си.

Жертвата му беше един голям черен котарак. Никога не съм виждал такъв грамаден котарак или друг в такова окаяно състояние. Той бе загубил половината от опашката си и едно ухо, както и една доста съществена част от своя нос. Беше някакъв длъгнест и мускулест екземпляр. И пристъпваше спокойно, сякаш доволен от себе си.

Монтморенси полетя срещу тоя нещастен котарак със скорост от двайсет мили в час; но котаракът не избърза — не изглеждаше да е разбрал, че го грози смъртна опасност. Той си вървеше все тъй спокойно по пътя, дорде неговият вречен убиец не дойде на един ярд от него, сетне се извърна, седна насред улицата и отправи към Монтморенси любезен, въпросителен поглед, който казваше:

— Да! Трябвам ли ви?

На Монтморенси не му липсва смелост; но в погледа на оня котарак имаше нещо, което можеше да смрази кръвта и на най-смелото куче. Той се закова на място и също се вгледа в котарака.

Нито един от двамата не продума; но разговорът им както можеше човек да си го представи, явно вървеше, както следва:

Котаракът: Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Монтморенси: Не — не, благодаря.

Котаракът: Не се стеснявайте, направо ми кажете дали имате нужда от нещо.

Монтморенси (изтегляйки се назад по главната улица): Ах, не — ни най-малко — положително — не се безпокойте. Аз — аз май съм сгрешил. Мислех, че ви познавам. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Котаракът: Ни най-малко — беше истинско удоволствие. Наистина ли се нуждаете от нещо?

Монтморенси (като продължава да отстъпва): Ни най-малко, благодаря — ни най-малко, — много мило от ваша страна. Довиждане.

Котаракът: Довиждане.

Тогава котаракът стана и продължи пътя си; а Монтморенси внимателно пъхна така наречената си опашка в нейната вдлъбнатина и като се върна при нас, зае скромно място най-отзад.

До ден-днешен, щом произнесете пред Монтморенси думата „котка“, той видимо се смалява и жадно поглежда към вас, сякаш иска да каже:

— Престанете, моля ви се!

Напазарувахме подир закуската и запасихме лодката с припаси за три дни. Джордж казваше, че е трябвало да вземем зеленчуци — че било нездравословно да не се ядат зеленчуци. Според него те лесно се готвели, пък и той щял сам да се заеме с тази работа; затова взехме десет фунта картофи, един бушел^[5] грах и няколко зелки. От хотела взехме и баница с месо, две торти с цариградско грозде и едно овнешко бутче; а за плодове и пасти, за хляб и масло, за сладко, бекон, яйца и някои други неща се поразшетахме из града.

Гледам на отпътуването ни от Марлоу като на едно от най-големите ни постижения. То беше и тържествено, и внушително, без да бъде явно предизвикателно. Във всички магазини, в които бяхме правили покупки, неизменно бяхме държали нещата да бъдат на часа изпращани с нас. Никакви такива: „Да, господине, ей сегичка ще ги пратя — момчето ще бъде там преди вас, господине!“, а сетне да се размайваш на кея, да се връщаш на два пъти в магазина и да се караш с тях — никакви такива за нас. Ние дочаквахме да подредят кошницата и взимахме момчето с нас.

Посетихме доста магазини и наред прилагахме същия принцип; вследствие на което, едва привършили с покупките, ние вече разполагахме с такава сбирка от момчета с кошници, тръгнали по петите ни, на каквато всеки би могъл да завиди; и последното ни шествие по средата на главната улица надолу към реката трябва да е представлявало едно от най-внушителните зрелища в Марлоу през последно време.

Редът на шествието бе, както следва:

Монтморенси, с тояжка в уста.

Две окаяни кучета, приятели на Монтморенси.

Джордж, понесъл палта и черги, с къса лула в устата.

Харис, който се мъчи да пристъпва плавно и леко, макар да носи претъпкан куфар в една ръка и бутилка сок от дребнички лимони в другата.

Момчетата на зарзаватчията и на хлебаря, с кошници.

Момчето за поръчки от хотела, понесло кошника.

Момчето на сладкаря, с кошница.

Момчето на бакалина, с кошница.

Едно рунтаво куче.

Момчето на сиренаря, с кошница.

Един човек с чанта.

Неразделният приятел на този човек с къса глинена лула в устата и ръце в джобовете.

Момчето на овощаря, с кошница.

Моя милост с три шапки и чифт обуща в ръце, като си давам вид, че нищо ми няма.

Шест малки момченца и четири безстопанствени псета.

Като се добрахме до кея, вардянинът рече:

— Ето че забравям, господине: параходче ли беше вашият съд, или покрита ладия?

Като разбра от нас, че сме с лодка за двама гребци, той изглеждаше изненадан.

Имахме доста неприятности с моторни кораби нея заран. Беше тъкмо в навечерието на състезанията в Хенли^[6] и много от тях идваха насам — едни сами, други с лодки с буксир. Аз наистина ненавиждам моторните кораби: струва ми се, че всеки поклонник на гребането го мрази. Видя ли моторен кораб, все ми се иска да го примамя в някое усамотено кътче по реката и там, сред мълчанието и уединението, да го удуша.

Има нещо досадно самомнително в тия моторни кораби, което възбужда всеки порочен инстинкт в природата ми и ме кара да копнея по добрите стари времена, когато човек е могъл да отиде, гдето си ще, и с топор, лък и стрела в ръка да каже всекиму в очите какво мисли за него. Изражението по лицето на човека, който стои с ръце в джобовете и пура в устата до задния борд, е достатъчно, само по себе си, да оправдае всяко нарушение на обществения ред; и заповедническото изсвирване към вас, за да се махнете от пътя, би довело, уверен съм в това, до присъда за „оправдано убийство“ при един състав от съдебни заседатели, подбрани между лодкарите.

На тях често им се налагаше да свирят по нас, за да се отстраним от пътя им. Ако ми бъде позволено, без това да ми се приписва като самохвалство, бих могъл, струва ми се, с чиста съвест да кажа, че само нашата малка лодка предизвика през онази седмица повече ядове, закъснения и притеснения на моторните кораби, с които се срещахме, отколкото всички останали плавателни съдове по реката, взети вкупом.

— Моторен кораб иде! — провикваше се един или друг от нас, щом забелязваше неприятеля в далечината.

И в миг всичко биваше готово за срещата. Аз грабвах въженцата на кормилото, Харис и Джордж се наместваха до мене — и трима с гръб към кораба — и течението бавно завличаше лодката към средата на реката.

Ето че корабът иде насам, надувайки свирката, а ние също вървим нататък, влачени от течението. На стотина ярда от нас корабът започва бясно да свири, хората в него наизлизат, надничат от борда и крещят към нас; ала ние все не ги чуваме! Харис тъкмо ни разказва някакъв анекдот за майка си, а Джордж и аз за нищо на света не искаме да пропуснем нито една дума.

Тогава оня кораб надава един последен писък със свирката, който за малко не спуква казана, сетне дава обратен ход на машините, изпуща излишната пара, извърта се и засяда на дъното; всички хора на борда изтичват към носа и крещят по нас, а ония на брега стават и също викат нещо, и всички минаващи лодки поспират и се присъединяват към врявата, докато накрая по цялата река в протежение на няколко мили отсам и отвъд нас настава отчаяно безредие. Тогава Харис прекъсва разказа си тъкмо посред най-интересния епизод, поглежда малко зачудено нагоре и казва на Джордж:

— Я гледай, Джордж, цял кораб бил наблизо!

А Джордж казва в отговор:

— Вярно! Струва ми се, че аз май дочух нещо.

Сега вече всички нервничим, и сме объркани, и не знаем как да измъкнем лодката, та да не пречим на другите, а хората в кораба се насъбират и почват да ни дават указания.

— Греби с дясната — ти — ти там, идиот такъв! Давай назад с лявата! Не, не ти — оня другия — остави въжетата и не ги пипай — а сега хайде и двамата. Не така. Ах вие…!

Тогава спускат лодка и ни идват на помощ; и след четвърт час на усилия смогват да ни изтеглят настрана, та да могат да продължат нататък; а ние горещо им благодарим и ги молим да ни вземат на буксир. Но те категорично отказват.

Открихме и друг добър начин да дразним корабите с аристократически вид, като ги взимаме уж по погрешка за наети от някой фабрикант, който е поканил работниците си на ежегоден безплатен излет, и ги питахме дали те са хора на братя Кюбит, или на „Добрите Темплиери“ от Вермондзей, и дали биха ни услужили с една тенджерка.

Възрастни дами, ненавикнали да се возят на лодка, страшно се боят от моторните кораби. Спомням си как отивах веднъж от Стейнз до Уиндзор — една ивица от реката, по която тия механични чудовища се намират в особено голямо изобилие — с група познати, между които и три дами от тоя вид. Беше много интересно. Още щом зърваха някой моторен кораб да идва отдалече, те почваха да настояват да излезем на брега, та да насядат и да стоят там, дорде корабът не се скрие от поглед. Казваха, че много съжаляват, че от чувство на отговорност към семействата си не могли да бъдат безразсъдно смели.

Останахме без вода за миене при Хамбледонския яз, та взехме стъкленицата и отидохме да си изпросим малко от къщата на вардянина.

Джордж беше водач на делегацията. Той навлече една любезна усмивка и рече:

— Моля ви се, можете ли да ни дадете малко водичка?

— Разбира се — отвърна старият човек; — вземете колкото ви трябва и оставете другата.

— Много, много ви благодаря — промълви Джордж и се огледа наоколо — къде, впрочем, я държите?

— Винаги на същото място, момко — беше безучастния отговор; — тъкмо зад вас.

— Не я виждам — каза Джордж, поглеждайки зад себе си.

— Има си хас! Та нямате ли очи? — забеляза старият човек, като извърна Джордж гърбом и му посочи реката от единия до другия край.

— Ах! — възкликна Джордж, схванал мисълта. — Та няма да се напием от реката, я!

— Не; но можете да пийнете малко от нея — отвърна старецът. — Вече стават петнайсет години, откак пия от нея.

Джордж му рече, че след подобно лечение външният му вид никак не прави реклама на тази течност и че той лично би предпочел вода от някоя помпа.

Взехме вода от една къщичка малко по-нагоре по реката. И тя навярно беше от реката, но нима можехме да знаем това? И понеже не знаехме, водата ни се видя добра. Което не види окото, не пречи и на стомаха.

Опитахме с речната вода веднъж, малко по-късно през същото лято, но без особен успех. Карахме лодката надолу по течението и я изтеглихме в едни застояли води близо до Уиндзор, за да си направим чай. Стъкленицата ни беше празна, та трябваше или да минем без чай, или да вземем вода от реката. Харис държеше да рискуваме. Според него всичко щяло да бъде в ред, щом изварим водата. Различните отровни микроби във водата щели да измрат при изваряването. И така, напълнихме чайника със застояла вода от Темза и го сложихме на огъня, като гледахме водата наистина да заври.

Направихме чая и вече се намествахме удобно, за да го пием, когато Джордж спря с чаша почти до устните си и възкликна:

— Това пък що е?

— Какво що е? — запитахме двамата с Харис.

— А че ей онова! — рече Джордж, гледайки на запад.

Харис и аз проследихме погледа му и видяхме как течението лениво влачи към нас някакво куче. Не съм виждал по-тихо и мирно куче. Нито пък съм виждал куче, което да изглежда тъй доволно — тъй напълно безгрижно. То плаваше като унесено по гръб, вирнало и четирите си лапи нагоре към небето. Беше, както бих се изразил, добре развито куче с широк гръден кош. И идеше насам ведро, тържествено и спокойно, докато накрая се изравни с лодката ни и там, вече между тръстиките, позабави ход и се вгнезди за през нощта.

Джордж каза, че не иска чай, и изля чашата си в реката. Излезе, че и Харис не е жаден, защото и той последва неговия пример. Аз бях изпил моя наполовина, но съжалявах за това.

Запитах Джордж дали мисли, че има вероятност да се разболея от коремен тиф.

Той каза едно „о, не“ — според него, наистина имало голяма вероятност да не хвана тая болест. Но всеки случай, до две недели съм щял да науча дали съм здрав, или болен.

Отидохме нагоре по ръкава до Уоргрейв. Това е пряк път, който се отделя по десния бряг и води докъм половин миля над Мартенския яз. Струва си да тръгнеш по него, защото тук рекичката е хубава и сенчеста, пък и пътят се скъсява с около половин миля.

Входът в него, не ще и съмнение, е осеян с колове и вериги и заобиколен с надписи, предвещаващи всякакви изтезания, затвор и смърт за оногова, който би дръзнал да потопи дори една лопата в неговите води — просто се чудя, че тия безочливци, крайбрежните собственици, не претендират за речния въздух и не заплашват всеки, който го диша, с глоба от четиридесет шилинга — но с малко ловкост коловете и веригите могат лесно да бъдат избягнати; а що се отнася до табелите с надписи, човек би могъл, стига да разполага с пет минути време и наоколо да няма жива душа, да смъкне една-две от тях и да ги хвърли в реката.

На половина път нагоре по ръкава слязохме от лодката, за да обядваме; и по време на тоя обед двамата с Джордж преживяхме едно доста вълнуващо изпитание.

Харис също прекара едно изпитание; но аз не мисля, че неговото изпитание можеше да бъде дори наполовина тъй грозно, както нашето с Джордж все във връзка със същата работа.

Ето как беше: седяхме си на една полянка на около десетина ярда от брега и вече се бяхме разположили удобно, за да се нахраним. Харис бе взел месната баница между коленете си и я нарязваше на парчета, а Джордж и аз чакахме с чиния в ръка.

— Виждате ли някъде лъжица? — рече Харис. — Трябва ми лъжица, за да сипвам соса.

Кошникът беше зад нас и двамата с Джордж се извърнахме и посегнахме за лъжица. Нямаше и пет секунди, докато да намерим една. Когато отново извърнахме поглед, Харис и баницата бяха изчезнали!

Полето беше широко и открито. Ни дръвче, ни храст не се виждаше на стотици ярда околовръст. Не можеше да се е търкулнал в реката, защото ние двамата седяхме откъм брега и той би трябвало да ни прескочи, за да стори това.

Джордж и аз се огледахме навред. Сетне се вгледахме един в друг.

— От небето ли го грабнаха? — попитах аз.

— Едва ли щяха да отнесат и баницата — рече Джордж.

Възражението беше основателно и ние изоставихме небесната хипотеза.

— Работата навярно се състои в това — подзе Джордж, връщайки се към обикновеното и възможното, — че е станало някакво земетресение.

Подир малко, вече с тъжна нотка в гласа, той добави:

— Не трябваше тъкмо той да реже баницата.

С въздишка погледнахме още веднъж към мястото, гдето за сетен път бяхме зърнали Харис и баницата на тоя свят; и там, докато кръвта помръзваше в жилите ни и косите ни настръхваха, видяхме главата на Харис — и само главата му — да стърчи права като кол сред високите треви, с много лилаво лице и израз на страшно възмущение по него!

Джордж пръв се съвзе.

— Говори! — викна той. — И ни кажи жив ли си, или мъртъв — и къде е останалата част от тебе?

— Я не се прави на глупаво магаре — рече главата на Харис. — Вие май нарочно го направихте.

— Какво да сме направили? — възкликнахме с Джордж.

— Туй, дето ме накарахте да седна тук — съвсем долна шега! На, дръжте баницата.

И от недрата на земята, както ни се стори, се възнесе баницата — доста изпомачкана и нащърбена; а подир нея пролази и Харис — неугледен, мръсен и мокър.

Той бил седнал, без сам да подозира това, на самия ръб на малък ров, невидим поради високата трева: и като се понавел малко назад, изведнъж цопнал вътре ведно с баницата.

Той твърдеше, че никога през целия си живот не бил изпитвал такава изненада, както в момента, когато усетил, че потъва, без да има и най-малката представа, какво в същност става с него. Отначало помислил, че идва краят на света.

Харис е убеден и до ден-днешен, че ние с Джордж предварително сме му скроили тая шега. Ето как неоснователното подозрение преследва дори най-безукорните хора; защото, както казва поетът, „Кой може да се изплъзне от клеветата?“

Наистина никой!