Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (12) (без да става дума за кучето)

Глава XI

Как Джордж станал веднъж в ранно утро — Джордж, Харис и Монтморенси не обичат и да гледат студена вода — Героизъм и решителност от моя страна — Джордж и неговата риза; поучителна приказка — Харис като готвач — Исторически преглед, включен за ползване в училищата

Събудих се в шест часа на следното утро; и видях, че и Джордж е буден. И двамата се обърнахме на другата страна и се опитахме пак да заспим, но не можахме. Ако поради една или друга причина не биваше отново да заспиваме, а трябваше да станем още на часа и веднага да се облечем, сигурно щяхме да затворим клепки още докато се взираме в часовниците си и да спим до десет. Но тъй като нищо не ни караше да ставаме, преди да са минали поне други два часа, а и да станем по такова време би било истинска глупост, напълно в крак с общата проклетия на нещата бе и двамата да почувствуваме, че за нищо на света не бихме могли да лежим още пет минутки.

Джордж каза, че нещо подобно, само че още по-лошо, му се случило преди осемнадесет месеца, когато живеел сам в къщата на някаква госпожа Гипингз. И тъй, една вечер неговият часовник нещо се повредил и спрял на осем и четвърт. Той не подозирал това, защото поради една или друга причина бил забравил да го навие, преди да си легне (нещо необичайно за него), и го окачил над възглавката си, без да го погледне.

Това се случило през зимата, около най-късия ден, и то след цялата седмица на гъста мъгла, тъй че на утрото, когато Джордж се събудил, било още тъмно и нищо не му подсказвало точния час. Той протегнал ръка и смъкнал часовника си. Било осем и четвърт.

— Господ да ми е на помощ! — възкликнал Джордж. — А в девет часа трябва да бъда в Сити.^[1] Някой все трябваше да ме събуди! Просто безобразие!

Изпуснал часовника, скочил от леглото, взел един студен душ, измил се и се облякъл, а се бръснал със студена вода, защото нямал време да я чака да се стопли, сетне грабнал часовника си и пак се взрял в него.

Дали разтърсването, което часовникът бил получил при падането му в леглото, го бе накарало отново да тръгне, или пък нещо друго, сам Джордж не можеше да обясни, но сигурно било, че той вървял от осем и четвърт нататък и вече показвал девет без двайсет.

Джордж го грабнал и хукнал надолу по стълбището. В столовата било тъмно и тихо: нито огън, нито закуска. Джордж си казал, че това било непростимо безобразие от страна на госпожа Гипингз и решил добре да я нареди като се върне в къщи привечер. Сетне бързо нахлузил и балтон, и шапка, и като грабнал чадъра си, припнал към входната врата. Вратата даже не била отлостена. Джордж изпратил една благословия по адрес на г-жа Г., тая ленива старица, мислено въстанал против неспособността на някои хора да стават в свястно, почтено време, отключил и отлостил вратата и изприпкал навън.

Припкал здравата към четвърт миля и едва тогава почнал да си дава сметка, колко малко хора има наоколо — нещо тъй странно и любопитно, и че магазините още не са отворени. Утрото безспорно било много тъмно и мъгливо, но според него никак не било в реда на нещата целият стопански живот да спре поради тази причина. Той трябвало да отиде на работа; защо пък други да се излежават в леглото си само понеже навън било тъмно и мъгливо?

Най-сетне стигнал до Холбърн. Нито един кепенец не бил вдигнат и наоколо нямало нито един автобус! Забелязал само трима души, единият от които бил стражар, някаква пазарна талижка със зелки и един раздрънкан файтон. Джордж измъкнал часовника си и го погледнал: било пет минути до девет! Спрял на място и почнал да мери пулса си. Понавел се и опипал краката си. Сетне, все още с часовника в ръка, отишъл при стражаря и го попитал дали знае колко е часът.

— Колко е часът ли? — казал той, като измерил с поглед Джордж от главата до петите с явно недоверие. — А че ако се ослушаш, ще го чуеш колко бие.

Джордж се ослушал, а един от близките часовници се обадил.

— Но той би само три пъти! — някак докачено казал Джордж, когато ударите секнали.

— А ти колко удари искаш да чуеш? — рекъл полицаят.

— Девет, разбира се — обадил се Джордж, като показал и часовника си.

— Ти знаеш ли си адреса? — строго го запитал пазителят на обществения ред.

Джордж размислил и посочил адреса.

— А, там значи, тъй ли? — отвърнал оня. — Я ме послушай и тихичко се изнизвай натам заедно с часовника си и вече да ги нямаме такива.

И Джордж пак закрачил назад, размишлявайки по пътя, и се прибрал в къщи.

Като се прибрал, отначало решил да се съблече и пак да си легне; но като се сетил за повторното обличане и измиване, пък и за втори душ, решил да не ляга, а да седне в креслото и да поспи в него.

Ала не могъл да заспи; и не помнел някога да се е чувствувал по-разсънен; ето защо запалил лампата, отворил кутията с шаха и сам изиграл една игра. Но дори и това не го окопитило: играта му се сторила някак мудна; затова зарязал шаха и рекъл малко да почете. Но като не му се удало да се вдълбочи и в четенето, той пак нахлузил балтона и излязъл да се поразходи.

Навън било страшно пусто и зловещо, пък и всички срещнати полицаи го гледали с нескривано подозрение, насочвали фенерчетата си срещу него и го проследявали донякъде, а това в края на краищата така му се отразило, че почнал да се пита дали наистина не е извършил нещо нередно, да се промъква през странични улички и да се крие в тъмни входове, щом дочувал да се приближават техните равномерни стъпки.

Разбира се, при едно такова поведение от негова страна полицаите станали още по-подозрителни, та идвали и го измъквали от вратните, за да го питат какво прави там; а като отговарял „нищо“ — само бил излезнал да се поразходи (вече било към четири часа сутринта), те го гледали тъй, сякаш не му вярват, и двамина агенти в цивилни дрехи го придружили чак до жилището му, за да се уверят, че той наистина живеел на посочения адрес. Видели го да отваря вратата със собствения си ключ, сетне застанали на отсрещната страна и почнали да наблюдават къщата.

Той бил намислил да накладе огън, като се прибере, и да си приготви нещо за закуска, колкото да убие времето; но никак не могъл да подхване каквото и да е, започвайки с кофата за въглища и свършвайки с чайните лъжички, без да го изтърси или да го настъпи с крак, при което вдигал такъв страшен шум, че се боял да не би госпожа Г. да се събуди и като го вземе за крадец, да отвори прозореца и да извика „полиция“, та двамата цивилни агенти да нахлуят в къщата, да му сложат белезници на ръцете и да го откарат в участъка.

Сега вече бил изпаднал в болезнено нервно състояние и си представял съдебния процес — как се опитва да обясни обстоятелствата на съдебните заседатели, как никой не му вярва и как го осъждат на двадесет години каторжен труд, а майка му умира от мъка. Затова се отказал от намерението си да си приготви закуска, увил се в балтона си, седнал в креслото и стоял така, докато госпожа Г. не слязла долу в седем и половина.

Той казваше, че никога не бил ставал прекалено рано след тая заран — това му било добър урок.

Седяхме сгушени в чергите, докато Джордж ми разказваше тази достоверна история, и щом той я довърши, аз се залових да будя Хариса с една лопата. Третото бодване свърши работата: той се обърна на другата страна и каза, че ще слезне долу подир минутка, като поиска да му приготвят високите обувки. Обаче с помощта на куката скоро му дадохме да разбере къде се намира и той веднага се надигна, като накара Монтморенси, който спеше като праведник точно върху гърдите му, да се просне в другия край на лодката.

Сетне понадигнахме платнището и четиримата вкупом занадничахме извън борда, погледнахме надолу към водата и настръхнахме. От предната вечер бяхме намислили да станем рано сутринта, да се освободим от черги и шалове и като преметнем платнището, да наскачаме с радостни викове в реката и дълго да се наслаждаваме на приятното плуване. Но с настъпване на утрото идеята някак ни се стори не дотам съблазнителна. Водата изглеждаше влажна и хладна, вятърът — студен.

— Е, кой ще скочи пръв? — обади се Харис накрая.

Никой не бързаше да грабне първото място. Джордж разреши въпроса лично за себе си, като се отдръпна в лодката и започна да навлича чорапите си. Монтморенси неволно нададе вой, сякаш самата мисъл за туй нещо го бе хвърлила в ужас; пък Харис рече, че щяло да бъде много трудно да се покатериш обратно в лодката, отдръпна се и взе да оправя панталоните си.

Никак не ми се искаше да отстъпя, макар и да не бях приритал за гмурването. Може да има водорасли или подводни клони, минаваше ми през ума. В случая предпочетох компромисното разрешение да сляза на брега и да се полея с вода; затова взех кърпата, стъпих на брега и за да се постопля, взех да се катеря по клона на едно дърво, чийто край се потапяше във водата.

Беше страшно студено. Вятърът режеше като с нож. Накрая реших, че няма смисъл да се поливам с вода. Ще се върна в лодката и ще се облека; и се обърнах с това намерение; но докато се обърна, тоя щур клон не издържа, аз и кърпата се бухнахме едновременно във водата с невероятен плясък и дорде да се опомня, вече се намирах посред реката с цял галон вода от Темза в корема.

— Я гледай! Нашият Джей все пак скочи! — дочух да казва Харис, като излязох с пухтене на повърхността. — Не вярвах, че ще има тая смелост. А ти?

— Е, как е? — проточи глас Джордж.

— Чудесно! — запелтечих в отговор. — Тиквеници сте и двамата, дето не идвате. За нищо на света не бих се отказал от това удоволствие. Хайде, какво чакате? Трябва само веднъж да се решите.

Но не можах да ги склоня.

Нещо много интересно се случи, докато се обличахме нея заран. Бях здравата поизмръзнал, когато се прибрах в лодката, и в бързината час по-скоро да си облека ризата неволно я изтървах във водата. Страшно се ядосах, особено подир бурния смях на Джордж. Не виждах нищо смешно и казах това на Джордж, а той почна да се залива от смях. Не съм виждал човек да се смее така. Накрая изгубих търпение и му дадох да разбере що за лигльо е и какъв тъпоумен идиот се е извъдил; но той почна да примира от смях. И тогава, тъкмо когато измъквах ризата от водата, видях, че тя не била моята, а тая на Джордж, която бях взел по погрешка; и като прозрях смешното в тая случка, сам аз почнах да се смея. И колкото по-често измествах поглед от мократа риза на Джордж върху самия Джордж, който се смееше гръмогласно, толкова по-забавно ми ставаше и тъй много се запревивах от смях, че неволно изпуснах ризата за втори път във водата.

— Няма ли — ти — да я извадиш? — рече Джордж на пресекулки между ревовете си.

Не можех изобщо да му отговоря известно време, докато се превивах тъй от смях, но накрая смогнах сред тия пристъпи да избълвам:

— Не е моята риза: твоята е!

Никога до тоя ден не бях виждал човек тъй внезапно да променя израза на лицето си от веселие към строгост.

— Какво? — изкрещя той, скачайки на крака. — Глупак такъв! Защо не гледаш какво правиш? За какъв дявол не отиде да се облечеш на брега? Ти не си за лодка, не! Дай ми оная кука!

Опитах се да го накарам да види колко е смешно всичко това, ала не успях. Понякога Джордж никак не разбира от шеги.

Харис предложи за закуска да си направим бъркани яйца. Каза, че сам ще ги приготви. Ако можеше да се съди от приказките му, много го бивало за бъркани яйца. Често ги бил правил по екскурзии и разходки с лодка. Просто се прочул с тях. Хора, вкусили веднъж от неговите бъркани яйца, както подразбрахме от приказките му, вече не искали да вкусят друго ядене, а копнеели за тях и умирали, когато не могли да си ги доставят.

Лиги ни потекоха, докато го слушахме да говори така, сетне му подадохме и спиртника, и тигана, и всички яйца, които не се бяха изпочупили и размазали върху всяка вещ в кошника, и го помолихме да започне.

Той изпита известни затруднения при разчупването на яйцата, или по-скоро не при разчупването им, а при опитите си да ги накара, веднъж разчупени, да влязат в тигана, вместо да се стичат по панталоните му или да пролазват нагоре по ръкавите му; ала най-сетне успя да нареди към половин дузина от тях в тигана, после кукна до спиртника и почна да ги бърка с вилица.

Работата изглеждаше много притеснителна, доколкото Джордж и аз можехме да съдим. Щом Харис се приближаваше до тигана, той се опарваше, сетне захвърляше всичко и почваше да подскача около спиртника, щракайки с пръсти и проклинайки всичко. Наистина, колкото и пъти Джордж и аз да погледнехме към него, все го виждахме да повтаря тия действия. Отначало сметнахме, че те са неизбежна съставка на кулинарните правила.

Ние не знаехме какво е „бъркани яйца“ и смятахме, че това ще е някакво ястие на червенокожите или на туземците в Сандвичовите острови, за чието правилно приготовление са нужни и танци, и заклинания. По едно време Монтморенси отиде да пъхне носа си над тях, но маслото пръсна и го опари, а тогава и той започна да танцува и проклина. Общо взето, това беше едно от най-интересните и вълнуващи действия, които съм виждал. Джордж и аз много съжалявахме, когато то приключи.

Резултатът, общо казано, нямаше чак такъв успех, какъвто Харис бе очаквал. Налице бе едно твърде ограничено количество за толкова труд. Шест яйца бяха влезли в титана, а от него излезе само една чаена лъжичка изгоряла и неапетитна каша.

Харис каза, че вината била в тигана, и смяташе, че всичко щяло да потръгне по-добре, ако сме разполагали с кръгъл тиган за варене на риба и с газена печка; и решихме да не повтаряме опита с това ястие, дорде не се снабдим с тия домакински помагала.

Слънцето вече грееше по-силно, когато привършихме със закуската, и вятърът бе стихнал, и утрото бе от хубаво по-хубаво. Почти нищо наоколо не ни напомняше за деветнадесетия век; и като поглеждахме към реката в утринното слънце, можехме кажи-речи да помислим, че вековете, които ни деляха от онова вечно паметно юнско утро на 1215 година^[2], просто не са изтекли и ние, синовете на дребни английски чифликчии в домашнотъкани дрехи, с ками на коланите, чакаме тук, за да присъствуваме при написването на оная изумителна страница в историята, чието значение щеше да бъде преведено за обикновените хорица към четиристотин и една година по-късно от някой си Оливър Кромуел, проучил текста из основи.

Хубаво лятно утро — слънчево, приятно и тихо. Но из въздуха се носи трепетът на близък кипеж. Крал Джон е нощувал в Дънкрофт Хол и през целия прежен ден малкият градец Стейнз е ехтял от звънтежа на въоръжени хора, от чаткането на грамадни коне по грубия му калдъръм, от виковете на предводителите, от сърдитите псувни и грубите закачки на брадати стрелци, алебардци, пикьори и другоземни копиеносци с непонятен говор.^[3]

Дружини от пъстро облечени рицари и щитоносци са пристигнали на коне в града, целите изпрашени от пътя. И през цялата вечер вратите на изплашените граждани трябва бързо да се разтварят, за да пропускат малки групи от загрубели войници, за които трябва да се намери храна и подслон — най-хубавото и от едното, и от другото, инак тежко и горко на тоя дом и на всички в него; защото в тези бурни дни сабята е и съдия, и съдебен заседател, тя е и ищец, и изпълнител и заплаща взетото, като дарява живота на ония, от които го е взела, ако благоволи да постъпи тъй.

Край голямата клада в пазарището се насъбират още и още войски на бароните и ядат, и здравата пият, и огласят околността с груби пиянски песни, и играят на комар, и се карат, а вечерният здрач тъмнее и прелива в дълбока нощ. Огънят хвърля странни сенки върху накамарените им оръжия и недодяланите им тела. Дечурлигата от града се промъкват край тях, за да ги гледат и да им се чудят; и ячки селски моми идват наблизо и смеейки се, си разменят кръчмарски духовитости и неприлични закачки с перчещите се войници, тъй различни от селските хубавци, които, пренебрегнати сега, стоят настрана с разсеяни усмивки по широките им, взиращи се лица. И из близките поля околовръст просветват бледите светлини на по-далечни станове — нейде са насъбрани за преглед хората на някой виден лорд, другаде френските наемници на Джон Лъжливия обикалят като дебнещи вълци край града.

И тъй, с часови във всяка тъмна улица и с мъждукащи огньове на стражите по всички околни възвишения, нощта се изнизва и над тая прекрасна долина на старата Темза вече е зазорила зората на приснопаметния ден, който ще завърши тъй пълен със значение за съдбата на още неродени поколения.

От тъмни зори в по-долния от двата острова, тъкмо над мястото, гдето ние сме застанали, се е вдигнала голяма врява и се чува глъч на много работници. Издигат грамадната беседка, донесена там прежната вечер, и дърводелци трескаво коват дълги редици от седалки, а чираци са надошли от Лондон — града, и разнасят разнобагрени платове, коприни и сукна, обшити в злато и сребро.

А ето че надолу по пътя, който лъкатуши покрай реката откъм Стейнз, към нас се приближават, като се смеят и разговарят с дълбок гърлен бас, десетина яки алебардци — а те са все хора на бароните — и спират на около стотина ярда над нас по отвъдния бряг, облягат се на оръжието си и чакат.

И тъй, с всеки нов час по пътя пристигат все нови и нови групи и дружини от въоръжени хора и в техните шлемове и ризници отблясват сноповете ниски и дълги лъчи на утринното слънце, докато най-сетне целият път в обсега на погледа изглежда наблъскан с лъскава стомана и неспокойни коне. А конници препускат с викове от една група към друга, малки знамена лениво се поклащат от топлия ветрец и от време на време настъпва по-голямо раздвижване, когато рицарите се отдръпват от двете страни, за да сторят път на някой виден барон, яхнал бойния си кон сред група телохранители-щитоносци и тръгнал да заема мястото си пред своите крепостници и васали.

А нагоре по склона на Купърз Хил, тъкмо насреща, се трупат недоумяващи селяци и любопитни граждани, дотърчали тук от Стейнз, но те до един не знаят точно за какво е цялата суетня и всички предлагат различни обяснения на великото събитие, което са дошли да видят; и казват някои, че с работата, която има да се върши тоя ден, ще дойдат и много добрини за целия народ; ала старците клатят глава, защото и друг път са слушали такива приказки.

И цялата река надолу към Стейнз е изпъстрена с малки плавателни съдове, ладии и рибарски лодки с тръстикови покривала — тия последните вече не са на мода и с тях си служат само по-бедните хорица. Яките им гребци са ги промъкнали или извлачили през бързея, гдето години по-късно ще се издига спретнатият Белуирски яз, и сега те се трупат с боязън колкото е възможно по-близо до големите покрити ладии, отдавна готови да отнесат крал Джон до мястото, гдето съдбоносната грамота очаква неговия подпис. Обед е, ние и всички хора наоколо търпеливо сме чакали вече много часове, когато се пръсва слух, че хитрият Джон пак се е изплъзнал от обръча на бароните, побягнал е от Дънкрофт Хол, следван по петите от своите наемници и скоро ще се заеме с други дела, вместо да подписва грамоти за свободата на своя народ.

Не! Тоя път са го притиснали като в железни клещи и той напразно се бе извъртвал и изплъзвал. Далече надолу по пътя се вдига малко облаче от прах, приближава се и едрее, и чаткането на множество копита се дочува все по-ясно, а през разпръснатите групи от строени войници си проправя път блестящ кортеж от празнично облечени лордове и рицари. Отпред и отзад, от ляво и дясно яздят щитоносците на бароните, а сред тях крал Джон.

Той насочва коня си натам, гдето го чакат големите ладии и великите барони излизат пред дружините си, за да го посрещнат. Приветствува ги с усмивки и прелюбезни думи, сякаш е канен на пиршество в негова чест. Но като се понадига, за да скочи от седлото, погледът му крадливо се плъзга от неговите френски наемници, изтеглени някъде назад, към мрачните редици на баронските войни, които го обграждат отвред.

Нима е твърде късно вече? Един силен удар по нищо неподозиращия конник, който язди до него, един вик към верните френски наемници, един отчаян напън срещу неподготвените редици пред него и тия непокорни барони ще проклинат деня, в който са дръзнали да спъват кроежите му.

Но сърцето на крал Джон се свива от страх пред строгите лица на английските войни, ръката на крал Джон пак се отпуска върху юздите, той слиза от коня и сяда на отреденото за него място в първата ладия. А бароните го следват, всеки с бронирана ръка върху дръжката на меча, и идва заповед да потеглят.

Бавно-бавно се отдръпват от брега на Рънимийд тежките ладии с пъстри покривала. Бавно си проправят трудния път срещу бързеите нагоре по течението, докато най-сетне с глух стон застъргват брега на малкия остров, който от тоя ден нататък ще се зове остров Магна Харта^[4]. И крал Джон стъпва на брега, а ние чакаме с притаен дъх докато един мощен вик разцепва въздуха, и ето че великият крайъгълен камък на храма на свободата в Англия — както вече знаем — бил здраво положен.