Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (19) (без да става дума за кучето)

Глава XVIII

Язове — Джордж и аз се фотографирваме — Уолингфорд — Дорчестър — Абингдтън — Семеен глава — Подходящо място за давене — Трудна ивица по реката — Речният въздух влияе раздразнително

Напуснахме Стретли рано на другото утро, гребахме до Кълъм и спахме под платнището в тамошния залив.

Реката не е чак толкова интересна между Стретли и Уолингфорд. От Клийв нататък започва една ивица без язове, дълга шест и половина мили, и ми се струва, че няма по-дълга безпрепятствена шир, където и да е по реката отвъд Тедингтън, та затова Оксфордският клуб използува тоя участък за тренировките на своите гребци в лодки-осморки.

Но колкото и приятно да е отсъствието на язове за гребците, ония, които плават за удоволствие по реката, в същност съжаляват за тях.

Лично аз обичам язовете. Те тъй приятно нарушават отегчителното еднообразие на гребането. Обичам да си седя в лодката и от хладните дълбини бавно да възлизам към нови ивици на реката и към нови простори; или пък да потъвам надолу и сякаш да изчезвам от тоя свят, а после да чакам дорде заскърцат мрачните порти и да гледам как тясната ивица от слънчева светлина се разширява в пролуката между тях, докато цялата река се разкрие усмихната пред тебе и ти отново изтласкваш малката си лодка навън от нейния привременен затвор, към приветливата водна шир.

Те са до един красиви малки кътчета, тия язове. Снажният пазач или неговата засмяна жена, както и тяхната светлоока дъщеря, са приятни хорица^[1], с които можеш да си побъбриш на минаване оттам. А ще срещнете и други лодки в яза и ето, че ще размените по някоя и друга дума за реката. Темза не би била тъй приказна без нейните отрупани с цветя язове.

Тъй като стана дума за язове, това ми напомня една случка с Джордж и мене в едно лятно утро при Хямптън Корт, която за малко не завърши злополучно.

Беше прекрасен ден, язът гъмжеше от хора и, както често се случва в тия места по реката, един проходящ фотограф се тъкмеше да заснеме всички ни в лодките, които се поклащаха в надигащите се води.

Отначало не схванах какво има да става и поради това доста се позачудих, като видях Джордж набързо да приглажда панталоните си, да разрошва коси и да килва кепето си някак назад, като стар изпечен любовник, а след това, вече придал на лицето си полулюбезен, полутъжен израз, грациозно да сяда на седалката, опитвайки се да скрие краката си.

Изпървом ми се стори, че той трябва да е зърнал в същия миг някоя позната девойка, и сам я потърсих с поглед. Всички в яза изглеждаха вдървени. Те до един стояха или седяха в най-невъзможните и чудати положения, каквито съм виждал само по японските ветрила. Всички момичета се усмихваха. И наистина изглеждаха страшно мили! А всички младежи бяха намръщени и имаха строг, благороден вид.

Сетне изведнъж разбрах каква била работата и не вярвах, че ще мога да се приготвя навреме. Нашата лодка беше най-отпред и си помислих, че ще е неприлично от моя страна да разваля снимката на човека.

Затова бързо се извърнах, застанах на носа на лодката и се облегнах с небрежно изящество на пръта в поза, която излъчваше и ловкост, и сила. Нагласих косите си с един кичур над челото и придадох на лицето си нежно замечтан израз, примесен с лек циничен оттенък, който, както са ми казвали, добре ми приляга.

И както си стояхме така, в очакване на решителния момент, чух някой да вика зад гърба ми:

— Хей, я си виж носа!

Нямаше как да се обърна, та да видя каква е работата и за чий нос става дума. Погледнах крадешком към носа на Джордж. Той си беше напълно в ред — във всеки случай без някакъв що-годе отстраним недостатък. Примижах и погледнах косо надолу, за да видя моя, но и той изглеждаше точно такъв, какъвто си беше.

— Я виж носа си, глупак такъв! — пак долетя същият призив, но вече по-гръмогласно.

Сега и нечий друг глас се развика:

— Издърпайте си носа, ей вие там, двамата с кучето!

Ни Джордж, ни аз посмяхме да се извърнем. Ръката на фотографа вече докосваше капачето и снимката можеше всеки миг да бъде направена. По нас ли викаха тия хора? Какво ли пък не бе в ред с носовете ни? И защо ли трябваше да ги издърпваме.

Но ето, че всички в яза почнаха да крещят, а нейде отзад един гръмовен глас се провикна:

— Вижте си лодката, господине; вие с червеното и вие там с черното кепе. Не вие, а труповете ви ще излязат на снимката, ако не побързате.

Едва сега погледнахме и видяхме, че носът на лодката ни се бе залостил под дървената скеля на яза, а в това време прииждащата вода се надигаше наоколо и вече килваше лодката с кормилото нагоре. След още един миг щяхме да се катурнем. Бързи като мисълта, и двамата грабнахме по една лопата и два силни удара с дръжките по стената на яза освободиха предницата, а нас отпратиха по гръб в дъното на лодката.

Не излязохме добре в оная снимка, ние двамата с Джордж. Разбира се, както можеше да се очаква, за наше нещастие фотографът отворил проклетата си машинка тъкмо в оня момент, когато и двамата сме лежали по гръб с такъв учуден израз по лицата, сякаш се питаме де сме и какво става, а и с два чифта крака, бясно ритащи във въздуха.

Краката ни безспорно представляваха примамната точка в тая снимка. Впрочем, малко друго извън тях можеше да се види в нея. Те изцяло запълваха предния план. Зад тях се мержелееха други лодки и отсечки от околния пейзаж; но всичко и всички в яза изглеждаха тъй безкрайно незначителни и нищожни в сравнение с краката ни, че другите хора се почувствуваха засрамени и до един отказаха да предплатят снимката.

Собственикът на едно моторно корабче, който бил заръчал шест копия, се отказал от поръчката, като видял негатива. Той казал, че е готов да ги вземе, стига някой да му посочи корабчето в снимката, но никой не могъл да стори това. То било някъде зад десния крак на Джордж.

Станаха доста неприятни неща във връзка с тая случка. Фотографът считаше, че всеки от нас би трябвало да вземе по една дузина копия, тъй като сме заемали към девет десети от снимката, но ние отказахме. Казахме, че не сме несъгласни да бъдем снимани в естествена величина, но че предпочитаме това да не бъде с краката нагоре, а обратно.

Уолингфорд, на шест мили отвъд Стретли, е много старинен град, взел дейно участие при написването на историята на Англия. Бил е някакво грозно, съградено от кал градче по време на древните британци, които станували там, дорде римските легиони не ги прокудили, като заменили техните глинени защитни стени с могъщи укрепления, чиито следи Времето не е могло и до днес да заличи — така добре са знаели да градят тия древни зидари.

Но Времето, макар да спирало безпомощно пред римските стени, скоро превърнало римляните в прах; и по тия места, вече в по-късни години, се сражавали диви саксонци и снажни датчани, докато надошли нормандците.

Тоя град е бил ограден с крепостни стени чак до времето на Парламентарната война, когато бил подложен на дълга и тежка обсада от Феърфакс. Накрая той бил превзет и тогава стените били изравнени със земята.

От Уолингфорд до Дорчестър крайречната околност става по-хълмиста, разнообразна и живописна. Дорчестър отстои на половин миля от реката. До него може да се стигне с гребане нагоре по Темза, ако човек разполага с някоя малка лодка; но най-добре би било човек да се откъсне от реката при яза на Дей и да поеме пеша през полето. Дорчестър е прелестно и спокойно старинно кътче, потънало в покой, мълчание и дрямка.

И Дорчестър, като Уолингфорд, е бил голям град в древната британска епоха; тогава е бил наричан Кер Дорен, „градът върху водата“. В по-късни години римляните основали голям военен стан на това място и неговите околовръстни крепостни стени сега приличат на ниски заравнени хълмове. В саксонско време той е бил столица на Уесекс. Градът е много старинен, а някога е бил много укрепен и важен център. Сега стои някак настрана от бурния живот и само клюма и бленува.

Около Клифтън Хампден, едно чудно хубаво селце — старинно, тихо и потънало в цветя, подстъпите към реката са разкошни и красиви. Ако речете да пренощувате на земя в Клифтън, най-добре ще сторите да се настаните в „Барли Мау“. Бих казал, че това е безспорно най-чудатото, най-старомодното ханче по цялата река. То се намира вдясно от моста, доста надалеко от селото. Неговият заострен покрив, целият покрит със слама и с ниско спускащи се стрехи, както и решетъчните му прозорци, го правят да прилича на ханче от някоя детска приказка, а отвътре обстановката е дори още по-едновремешна.

Но то не би подхождало за пренощуването на героинята от някой съвременен роман. Героинята в съвременните романи е винаги „божествено стройна“, пък и „винаги се изправя с целия си ръст“. В „Барли Мау“ тя все ще си чука темето в тавана, рече ли да се изправи.

Ханчето няма да е удобно и за пиян човек. В него има твърде много изненади под формата на неочаквани стъпала надолу към една и нагоре към друга стая; а рече ли да се качи горе в спалнята си или пък, веднъж в нея, най-сетне да намери леглото, и едното, и другото никак няма да му се удаде.

Станахме рано на другата заран, тъй като искахме да сме в Оксфорд още в следобеда. Просто за невярване е колко рано може да се става, когато човек спи на открито. Той не копнее до такава степен „за още пет минутки“ щом лежи завит в черги върху дъсченото дъно на някоя лодка, с малък куфар за възглавница, както когато се изтяга в пухено легло. Бяхме свършили със закуската и към осем и половина вече се намирахме отвъд Клифтънския яз.

От Клифтън до Кълъм бреговете на реката са равни, еднообразни и безинтересни, но след като минете през Кълъмския яз — най-студения и дълбок яз по цялата река — гледката става по-хубава.

При Абингдън реката тече край улиците. Абингдън е типично провинциално градче от втори разряд — тихо, крайно благоприлично, чисто и скучно до изнемога. То се гордее с древността си, но е съмнително дали може да се сравнява в това отношение с Уолингфорд и Дорчестър. Някога тук се е издигал прочут манастир, но зад останките на неговите свети стени днес изваряват горчива светла бира.

В църквата „Св. Никола“ в Абингдън има паметник на Джон Блякуол и на жена му Джейн, които, след щастливо прекаран брачен живот, починали в един и същи ден, на 21 август 1625 г.; а в църквата „Св. Елена“ има надпис, че У. Лий, който починал в 1637 г., „имал приживе потомство от двеста души без трима“. Ако изчислите това, ще излезе, че семейството на г-н У. Лий е наброявало сто деветдесет и седем души. Тоя У. Лий — пет пъти кмет на Абингдън — е бил, не ще и съмнение, благодетел на своята епоха, но искам да вярвам, че не ще се намерят мнозина като него в нашия пренаселен деветнадесети век.

Ивицата на реката от Абингдън до Нюнъм Кортней е много красива. Нюнъм парк си струва едно посещение. Отворен е за посетители всеки вторник и четвъртък. В сградата се намира хубава сбирка от картини и художествени рядкости, а и градините са много хубави.

Езерото под Сандфордския бент, точно зад яза, е много подходящо място за самоудавници. Подводното течение е страшно силно и, стига да потънете до него, всичко ще е в ред. Малък паметник бележи мястото, където двамина вече са се удавили при къпане в езерото; а стъпалата на същия паметник обикновено се използват в днешни дни като площадки за скачане от млади хора, които искат да видят дали мястото е наистина опасно.

Язът и воденицата при Ифли, на миля от Оксфорд, са любим сюжет за художниците, любители на речни пейзажи. Самият изглед обаче ще ви разочарова донякъде, след като сте видели картините. Уверил съм се, че малко неща от тоя свят са в действителност тъй хубави като картините, в които те са отразени.

Минахме през яза на Ифли към дванайсет и половина по обед и сетне, след като поразтребихме лодката и приготвихме всичко за слизане, напрегнахме сили за тая последна миля.

Между Ифли и Оксфорд се намира най-трудната ивица от реката, която зная. Трябва да си се родил там, за да разбереш това. Минавал съм я доста пъти и все не мога да се оправя. Ако някой може на един дъх да премине с гребане от Оксфорд до Ифли, той ще може да живее спокойно под един покрив с жена си, с тъща си, с най-възрастната си сестра и със старата прислужница, която е живяла в семейството още когато той е бил в пелени.

Най-напред течението ви изтласква към десния бряг, сетне към левия, после ви закарва към средата, завърта ви три пъти и пак ви понася нагоре, а накрая все ще се опита да ви блъсне в някое университетско корабче.^[2]

Разбира се, вследствие на всичко това ние се вмъкнахме в пътя на много други лодки в протежение на тази миля, а и те в нашия път и, разбира се, вследствие на всичко това много неприлични приказки бяха издумани.

Не зная защо става така, но всички са винаги тъй необичайно раздразнителни по реката. Дребни несполуки, на които човек почти не обръща внимание, когато е на здрава почва, просто ви карат да беснеете, когато стават по реката. Когато Харис или Джордж стават за смях пред хората на сушата, аз се усмихвам снизходително; но когато се държат гламаво по реката, все ги обсипвам с ругатни, които им смразяват кръвта. Щом някоя друга лодка препречи пътя на моята, все ми се иска да грабна лопатата и да убия всички хора в нея.

Хора с най-кротък нрав на сухо стават буйни и кръвожадни, когато са в лодка. Преди време повозих една госпожица по реката. Тя, естествено, беше рядко мила и любезна по природа, но в лодката езикът й беше просто непоносим.

— Ах, тоя проклетник! — възкликваше тя, щом пред нея се изпречваше някой злощастен лодкар. — Защо не си отваря очите, та да види накъде върви?

Или пък:

— Ей, по дяволите с тая дрипа! — възмутено ще каже, когато платното не се разстила, както трябва. И ще го грабне и грубо ще го раздърпа.

И все пак, както вече казах, на брега тя беше много мила и добросърдечна.

Речният въздух влияе неблагоприятно върху нрава на хората и тъкмо това, предполагам, кара дори професионалните лодкари понякога да бъдат груби един към друг и да държат такъв език, за който, не ще и съмнение, съжаляват отпосле, в по-спокойни моменти.