Серия
Светът на диска (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lords and Ladies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 66 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Тери Пратчет

Господари и господарки

Истории от света на Диска

384 с.; 18 см

Изд. Вузев, София, 2001

Полиграфия АД, Пловдив

 

TERRY PRATCHETT

LORDS AND LADIES

© Terry and Lyn Pratchett 1992

First published by Victor Gollancz Ltd, an imprint of The Orion Publishing Group Ltd, London

Cover Illustration © Josh Kirby via Thomas Schluck GmbH


По-долу е показана статията за Господари и господарки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Господари и господарки
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Баба Вихронрав
Леля Ог
Маграт Чеснова
магьосниците от Невидимия университет
Местоположение Ланкър
Мотиви Шекспир и НЛО
Поредна книга четиринайсет
ISBN ISBN 954-422-079-8

Господари и господарки (на английски: Lords and Ladies) е роман в жанр хумористично фентъзи. Книгата е четиринайстата по ред от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Романът е издаден през 1992 г. и е третият, в който главни действащи лица са вещиците.

Действието в "Господари и господарки" е продължение на това в романа "Вещици в чужбина". Вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова се завръщат у дома в малкото планинско кралство Ланкър, за да разберат, че с начинаещи магьоснически действия е оказано въздействие върху самата материя на реалността. Елфите ще успеят да проникнат в света на диска и те трябва да се изправят срещу тях.

В процеса на действието става ясно, че вещицата Маграт Чеснова ще се омъжва за краля на Ланкър и има лошо предчувствие за сватбата. Кулминацията в историята настъпва в деня преди кралската сватба. Действието включва елементи от "Сън в лятна нощ" на Уилям Шекспир, както и елементи от различни народни песни и митологии, отнасящи се до елфи.

Междувременно в малкото кралство са пристигнали представители на Невидимия университет - Архиканцлера Муструм Ридкъли, Пондър Стибънс, Ковчежникът и Библиотекарят. Това е една от книгите от поредицата, за които е необходимо преди това да са прочетени предходните книги, за да бъде разбрана историята. Тери Пратчет признава, че за да разбере напълно действието, читателят трябва да е прочел преди това "Посестрими в занаята" и "Вещици в чужбина", защото там се намира описанието на характерите и поведението на героите.

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    
Бележка на автора

Повечето книги за Света на Диска, общо взето, са самостоятелни и завършени. Ако ги четете в някаква поредност, това помага, но не е чак толкова важно.

Тази е различна. Не мога да пренебрегна предишните случки. Баба Вихронрав се появи за пръв път в „Еманципирана магия“. По-късно, в „Посестрими в Занаята“, тя стана неофициална предводителка на малко вещерско сборище, в което участваха безгрижната, твърде опитна в брачния живот Леля Ог и младата Маграт — онази с червения нос, несресаната коса и склонността да се лигави за дъждовни капчици, розички и мустачета на котенца.

Историята не се различаваше особено от сюжета на една всеизвестна пиеса за шотландски крал. Накрая Верънс II седна на трона в малката планинска и гориста страна Ланкър.

Строго погледнато, не би трябвало да е така, защото поне формално не беше наследник на короната. Вещиците обаче прецениха, че той май най-добре ще се справи с работата, а и както те обичат да казват, добре е всичко, което свършва добре. Освен това Маграт стигна до колебливо Разбирателство с Верънс… Доста колебливо, защото и двамата са прекалено срамежливи — когато се срещнат, незабавно забравят какво са имали намерение да споделят. Успеят ли да изрекат нещо все пак, разбират го накриво и се обиждат. Твърде много време отделят да се чудят какво ли си мисли другият. Може и да е любов или поне най-поносимото й подобие.

„Вещици в чужбина“ описва как трите трябваше да прекосят половин континент, за да се опълчат срещу феята-кръстница (която направи на Провидението неустоимо съблазнително предложение).

Това е разказ за случилото се, след като те се върнаха у дома.

ЧЕТЕТЕ НАТАТЪК…

Сега четете нататък…

Но откога ли започва историята?

Има съвсем малко начални точки. О, да, някои неща приличат на начало. Завесата се вдига, първата пешка прави ход, отеква първият изстрел[1]… но това не е началото. Пиесата, играта, войната са само малки прозорчета в плътния поток от събития, който може да се простира и хилядолетия назад в миналото. Важното е, че винаги има и нещо преди тях. Неизменно си имаме работа с „Четете нататък“.

Значителни количества човешка изобретателност са вложени в търсенето на крайното Преди.

Настоящото състояние на знанията ни може да се обобщи така:

В началото бе нищото и то избухна.

Други теории за първоначалната отправна точка ни представят богове, които създали Вселената от ребрата, карантиите и тестисите на своя баща[2]. Има ги в изобилие. Интересни са не с това, което ви казват за космологията, а какво ви подсказват за хората. Ей, хлапета, как мислите — от кой орган е направен вашият град?

Но тази история започва в Света на Диска, който се носи из пространството върху четири гигантски слона, стъпили върху колосална костенурка, и не е сътворен от никакви части на ничии тела.

Но кога да започнем?

Преди хиляди години ли? Когато страхотен нажежен поток от камънаци налетял с вой от небето, издълбал огромна яма в планината Меден рудник и изравнил със земята дърветата двайсетина километра околовръст?

Джуджетата изровили отломките, защото се състояли от някакъв вид желязо. Противно на общоприетите схващания, джуджетата го обичат повече от златото. Само че макар да се намира повече желязо, отколкото злато, за него е по-трудно да се измислят песни. Джуджетата си го обичат.

Тъкмо това свойство съдържали камъните. Любовта към желязото. Толкова силна обич, че привличала всичко, направено от този метал. Трите джуджета, които се натъкнали на първия небесен камък, успели да се освободят чак когато се измъкнали от панталоните на плетените си брони.

Ядрата на множество светове са от желязо. Светът на Диска обаче има ядро, колкото и една палачинка го има.

Ако сте на Диска и направите заклинание на игла, тя ще се завърти към Главината, където магическото поле е най-силно. Това е.

Но на световете, замислени от по-оскъдно въображение, иглата се върти заради любовта към желязото.

По онова време хората и джуджетата имали отчаяна нужда от любовта към желязото.

А сега превъртете лентата няколко хилядолетия напред и я спрете петдесетина години преди вечно изплъзващото се настояще. Вече сме в хълмиста местност и виждаме тичаща девойка. Най-точно казано, тя не бяга от нищо, нито пък се е устремила нанякъде. Просто тича, за да изпреварва един момък. Разбира се, не прекалено бързо, за да не му омръзне. Изскача измежду дърветата и хуква по обраслата с шавар долина, където на малко възвишение стърчат камъните.

Не са по-високи от човешки ръст, нито пък по-широки от някой охранен шишко.

И незнайно защо изглеждат невзрачни. Въображението подсказва, че ако ще има каменен кръг, до който да не припарваш, той трябва да се състои от грамадни неприветливи монолити с дебели дялани напречници и от древни олтари, които сякаш още пищят от мрачните спомени за кървави жертвоприношения. А не тези скучни късички парчета.

Ще се окаже, че този път девойката малко се е увлякла в пъргавината. Засменият млад преследвач ще се загуби, ще му писне и накрая ще се затътри сам към града. В момента тя още не знае а спира и разсеяно нагласява цветята, които е вплела в косата си. Такова настроение вдъхва следобедът.

Знае за камъните. Не че някому казват нещо за тях. И на никого не заръчват да не ги доближава, защото хората, предпочитащи да си мълчат за камъните, са наясно колко могъщо привличат забраните. Просто… никой не ходи там. Особено ако е мило момиче.

Но пред нас не е мило момиче, поне в общоприетия смисъл на израза. Например не е красавица. Очертанията на челюстите и извивката на носа й при подходящо настроение и определена гледна точка могат да бъдат наречени хубавички от някой добродушен лъжец. Освен това личат искрици в очите, обикновено присъщи на онези, които вече знаят, че са по-умни от почти всички наоколо, но още не са научили колко по-умно е да не позволят на околните да се досетят за този факт. Съчетан с носа, погледът й придобива пробивна сила, която може да смути сериозно. Такова лице не те настройва разговорчиво. Само да си отвориш устата и в теб се фокусират пронизващо очи, които заявяват: „Дано изречеш нещо интересно, иначе…“ В момента осемте каменни дребосъка на хълм-чето са подложени на същия пронизващ поглед.

„Хъм…“ Тя ги доближава внимателно. Не с предпазливостта на заек, готов да побегне. По-скоро с дебнещите стъпки на ловец.

Опира ръце на хълбоците си, доколкото ги има.

В препеченото лятно небе пърха чучулига. Няма други звуци. И надолу в малката долина, и нагоре из склоновете цвърчат щурци, бръмчат пчели, изобщо тревата си шумоли. Но около камъните винаги е тихо.

— Тук съм — произнася девойката. — Покажи се. Насред кръга се появява тъмнокоса жена в червена премяна. Камъните не ограждат място дори колкото хвърлей камък, а фигурата сякаш идва отдалеч.

Други биха избягали, но не и девойката. Любопитството на жената в кръга се пробужда на часа.

— Значи си истинска.

— Разбира се. Как се казваш, момиче?

— Есмерелда.

— И какво искаш?

— Нищо.

— Всеки иска нещо. Иначе защо си дошла тук?

— Само исках да проверя дали си истинска.

— За теб — несъмнено… Имаш остър поглед.

Девойката кима. И запратен с все сила камък би отскочил от гордостта й.

— Щом вече си се уверила — подхваща жената в кръга, — какво искаш всъщност?

— Нищо.

— Нима? Миналата седмица отиде чак в планините отвъд Меден рудник, за да говориш с троловете. От тях пък какво искаш?

Девойката скланя глава на една страна.

— И как узна, че го направих?

— Ами то е на самата повърхност в ума ти, момиче. Всеки би могъл да го види. Всеки, който има… остър поглед.

— Някой ден и аз ще мога — самодоволно споделя девойката.

— Кой знае? Може би. Та какво искаше от троловете все пак?

— Ами… да си поприказвам с тях. Да знаеш, те си мислят, че времето тече назад. Тъй било, защото можело да се погледне в миналото, а…

Жената в кръга се разсмива.

— Но те са същите като глупавите джуджета! Само се захласват по разни камъчета, в които няма нищо интересно.

Девойката вдига едното си рамо, като че възразява безмълвно — камъчетата са пълни с недоловимо интересни неща.

— Ти защо не можеш да излезеш от кръга? За миг проличава, че въпросът е неуместен.

Жената старателно не му обръща внимание.

— Бих ти помогнала да откриеш доста повече от някакви си камъчета.

— Не можеш да излезеш от кръга, нали?

— Позволи ми да ти дам всичко, за което жадуваш.

— Аз мога да ходя където си искам, а ти си натикана в този кръг — упорства девойката.

— Можеш ли?

— Когато стана вещица, ще мога да ходя навсякъде.

— Само че никога няма да станеш вещица.

— Какво?!

— Казват, че не слушаш. И си сприхава. И не знаеш що е дисциплина.

Девойката отмята глава.

— О, и туй ли си дочула, а? Че какво друго да разправят? Но аз ще стана вещица, пък те да си приказват каквото си щат. Мога и сама да се уча. Няма нужда да слушам сбирщина изкуфели старици, които никога не са живели като хората. И да знаеш, госпожо от кръга, че ще бъда най-свястната вещица, дето някога се е срещала по света.

— Сигурна съм, че ще успееш… с моя помощ. Струва ми се, че онзи твой младеж те търси — меко добавя жената.

Поредното движение с едно рамо — младежът да я търси цял ден, ако ще.

— Ще успея, нали?

— Можеш да бъдеш велика вещица. Можеш да бъдеш каквато поискаш. Ела в кръга и ще ти покажа.

Девойката доближава още малко и се поколебава. Има нещо в гласа на жената. Усмивката е приятна и дружелюбна, но гласът е… твърде отчаян, настойчив, гладен.

— Аз и сама научавам много… — Веднага пристъпи между камъните! Девойката се двоуми.

— Откъде да знам, че…

— Времето на кръговете почти изтече! Помисли още какво можеш да научиш! Ела сега!

— Но…

— Влез!

Само че това е било преди много време, в миналото[3]. И коравата опърничава девойка е…

…по-стара.

 

 

Вледенена земя…

Но не и зимна, защото в такъв случай би трябвало да предположим, че по-рано е имало есен, а някой ден ще настъпи пролетта. Тук ледовете не са временни.

Трима конници на заснежения склон гледаха надолу към кръга от осем камъка, които от тази страна бяха доста по-големи.

Бихте могли да позяпате фигурите известно време, преди да доловите какво в тях не е наред… тоест още по-смахнато от дрехите им. Горещият дъх на конете им увисваше задълго в смразения въздух. Но не и техният.

Средният конник, жена в червени одежди, промълви:

— Този път не ще има поражение. Земята ще ни приветства с добре дошли. Непременно е намразила човеците досега.

— Но имаше вещици — смънка друг конник. — Помня вещиците.

— О, да. Някога. Но сега… Горките. Горкичките. Почти не им е останала сила. И може да им се подсказва. Податливи съзнания. Промъквах се, миличък. Обикалях нощем. Знам какви вещици имат. Остави ги на мен.

— Помня вещиците — настоя и третият конник. — Съзнания като… като метал.

— Вече не. Казах, оставете ги на мен. — Кралицата се усмихна благо на каменния кръг. — После ги вземете. За себе си бих предпочела смъртен съпруг. По-особен смъртен. Заради единението на световете. За да им покажа, че този път оставаме завинаги.

— На Краля няма да му хареса.

— А това кога е имало значение?

— Никога, господарке.

— Сега е времето, Ланкин. Кръговете се разтварят. Скоро ще се завърнем.

Вторият конник се опря напрегнато върху седлото.

— И ще мога отново да тръгна на лов. Кога? Кога?!

— Скоро — отвърна Кралицата. — Скоро.

 

 

Тъмата на тази нощ не можеше да се обясни само с липсата на луна и звезди. Такъв мрак сякаш се просмуква от другаде — толкова е гъст и осезаем, че сигурно бихте успели да сграбчите в шепата си въздуха и да изстискате нощта от него.

От такава чернилка овцете прескачат оградите, а кучетата се свиват в колибките си.

Но вятърът беше топъл и по-скоро шумен, отколкото силен — виеше из гората и хленчеше в комините.

В подобна нощ нормалните хора се завиват презглава, защото се досещат, че понякога светът принадлежи не на тях, а на нещо друго. Сутринта отново ще е човешки свят. С откършени клони, тук-там със съборени керемиди, но ще е човешки. Засега… по-добре да се свиеш под юргана…

 

 

Един мъж обаче будуваше.

Джейсън Ог, майстор в ковашкия занаят и конското знахарство, натисна веднъж-дваж духалото на пещта, колкото да се намира на работа, и пак приседна на наковалнята. Тук винаги беше топло, ако ще вятърът да свири под стрехите.

Джейсън Ог можеше да подкове всяка твар. И още как! Веднъж на майтап му донесоха мравка и той остана в ковачницата цяла нощ, работеше с лупа и наковалня колкото връх на карфица. Мравката още беше някъде наоколо, понякога чуваше тихото й трополене по пода.

Но тази нощ… Тъй или иначе щеше да си плати наема. Разбира се, беше собственик на ковачницата. Тя се предаваше от поколение на поколение. Но в една ковачница има не само тухли, хоросан и желязо. Не знаеше как да нарече това, обаче го имаше. Беше разликата между майстора и оногова, който просто огъва метала в чудновати форми, за да си изкара прехраната. Имаше нещо общо с желязото. И с възможността да си ненадминат в занаята. Един вид наем.

Веднъж татко му го отведе настрана и му обясни на четири очи какво трябва да върши в такива нощи.

„Тогава ще се случва — и ще познаеш кога се случва, без да ти подсказват — някой да доведе кон за подковаване. Накарай го да се почувства като у дома си. Подкови коня. Не оставяй ума си да се лута насам-натам. И гледай да не мислиш за друго освен за подковите.“ Джейсън бе свикнал отдавна с тези нощи.

Вятърът набра сила и отнякъде заскрибуца изтръгнато дърво.

Резето изтропа.

После някой почука на вратата. Веднъж. И втори път.

Джейсън Ог сложи на главата си превръзката за очи. Важно е, бе казал татко му. Така не се разсейваш.

Дръпна резето.

— Добре дошъл, гусине.

— БУРНА НОЩ.

Ковачът надуши миризмата на мокър кон, чу да пристъпят копита.

— Чайникът е на огнището, а нашта Дрийн ни изпече бисквити. Ей там са, в кутията, дето пише „Сувениръ от Анкхъ-Морпоркъ“.

— БЛАГОДАРЯ. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ТЕ ЗАВАРВАМ В ДОБРО ЗДРАВЕ.

— Ами да, гусине. Приготвих подковите. Няма да ви бавя. Знам, че… такова, доста сте зает.

Бе наредил инструментите, подковите и гвоздеите на тезгяха до наковалнята. Изтри длани в престилката си, взе пилата и се зае с работата. Не му допадаше много да слага подковите студени, но беше в занаята от десетгодишен. Пипаше по усет.

Пък и охотно би признал, че по-послушен кон не познаваше. Жалко, че тъй и не го видя досега. Сигурно беше чудесно животно…

Но татко му бе казал — не смей да поглеждаш.

Чу бълбукането на чайника, после звъна на лъжичката в чашата, накрая и лекото тракане от оставянето й настрана.

„Никакъв звук — бе казал татко му. — Ако не ходи и не говори, нищичко няма да чуеш. Не мляска с уста, такива ми ти работи. Не диша… А, да не забравиш и другото. Като свалиш старите подкови, няма да ги мяташ в ъгъла, та да ги стопиш с другите железарии. Ще ги държиш отделно. Ще ги топиш отделно. В отделна пота — само за тях. От това желязо ще правиш новите подкови. Каквото щеш върши, ама не ги слагай на друга живинка.“ Е, Джейсън един път запази непокътнати старите подкови. С тях участваше в състезанията по хвърляне на подкови на селските панаири. Нито веднъж не загуби. Накрая взе да се изнервя, вече рядко ги сваляше от пирона зад вратата.

От вятъра ту прозорецът се разклащаше в рамката, ту жаравата в огнището припукваше. По кратката тупурдия наблизо, съпроводена с кудкудякане, пролича, че курникът в края на градината временно е напуснал земята.

Собственикът на клиента си наля още една чаша чай.

Джейсън дооправи копитото и го пусна. Протегна ръка, конят застана по-удобно и му подаде последното копито за подковаване.

Да, такива коне има един на милион. Или са още по-редки.

Свърши си работата. Чудно. Май никога не му отнемаше много време. Джейсън нямаше как да погледне часовника, но го тормозеше подозрението, че подковаването, което уж се проточваше почти час, в същото време не траеше повече от две-три минути.

— Ето. Готово.

— БЛАГОДАРЯ. ТРЯБВА ДА ТИ КАЖА, ЧЕ БИСКВИТИТЕ СА МНОГО ВКУСНИ. КАК СЛАГАТ В ТЯХ ШОКОЛАДОВИТЕ ПАРЧЕНЦА.

— Де да знам, гусине — отвърна Джейсън вторачен във вътрешната страна на превръзката.

— АМИ ПИТАМ, ЗАЩОТО ШОКОЛАДЪТ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ СТОПИ ПРИ ПЕЧЕНЕТО. СПОРЕД ТЕБ КАК ГО ПРАВЯТ?

— И туй ще да е тайна на занаята. Не си вра носа в таквиз работи.

— БРАВО НА ТЕБ. МНОГО МЪДРО. АЗ ТРЯБВА ДА…

Не можеше да не попита. Поне щеше да знае, че е задал въпроса.

— Гусине?…

— ДА, ГОСПОДИН ОГ?

— Върти ми се една питанка в главата…

— ДА, ГОСПОДИН ОГ?

Джейсън плъзна език по устните си.

— Ако взема, че… махна превръзката, какво ще видя?

Най-сетне го направи.

Чаткането по плочите и повеят го подсетиха, че посетителят е застанал пред него.

— ТИ ВЯРВАЩ ЧОВЕК ЛИ СИ, ГОСПОДИН ОГ?

Джейсън поумува. Ланкър не бе затънал до колене в религии, тъй да се каже. Имаше Скитници от Деветия ден, имаше и Правоверни офлианци, а по закътаните поляни се срещаха олтари на разни малки богове. Само че той не изпитваше потребност да се занимава с тях, досущ като джуджетата. Желязото си е желязо, огънят — огън. Улисаш ли се в метафизиката, набързо ще си премажеш пръстите с чука.

— В КАКВО ВЯРВАШ ИСТИНСКИ ТОЧНО СЕГА?

Джейсън си мислеше, че говорещият е на една педя от него и ако протегне ръка, ще го пипне…

Усещаше миризма. Не беше неприятна. Едва се долавяше. Като въздуха в запустели стаи. Ако вековете имаха някакъв дъх, по-старите сред тях щяха да миришат така.

— ГОСПОДИН ОГ?

Джейсън преглътна.

— Ами, гусине, точно сега… истински вярвам ей в тая превръзка на очите ми.

— БРАВО НА ТЕБ. БРАВО. АМИ… ВРЕМЕ Е ДА СИ ВЪРВЯ.

Резето изчегърта, вратата изтрещя, тласната от вятъра, и по калдъръма затропаха подкови.

— КАКТО ВИНАГИ СИ СВЪРШИЛ РАБОТАТА СИ ПРЕВЪЗХОДНО.

— Благодарско, гусине.

— КАЗВАМ ГО КАТО ЕДИН ЗАНАЯТЧИЯ НА ДРУГ.

— Благодарско, гусине.

— ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ.

— Да, гусине.

— КОГАТО КОНЯТ МИ ПАК ИМА НУЖДА ОТ ПОДКОВАВАНЕ.

— Да, гусине.

Джейсън побърза да затвори вратата. Залости я, макар че… едва ли имаше смисъл.

Такава беше договорката — подковаваш всичко, което ти доведат, ама всичко. И за отплата наистина можеш да подковеш всичко. В Ланкър от незапомнени времена имаше ковач и се знаеше, че той е сред най-великите майстори в занаята.

Древна договорка, свързана някак с желязото.

Вятърът отслабна и само шептеше към хоризонта, когато слънцето се показа.

Тук бяха полята с октаринова трева. Добра почва за посев, особено за зърно.

Ето цяла нива, която се полюшва кротко между синорите. Не е кой знае колко голяма. Нито пък забележителна с нещо. Най-обикновена нива с жито… освен през зимата, когато я обитаваха само гълъби и гарги.

Вятърът стихна.

А житните класове пак се полюшваха, но не в нормалните вълни, гонени от повеите. Тези плъзваха от средата като кръгове от хвърлен във вода камък.

Въздухът засъска и се изпълни с гневно бръмчене.

В средата на нивата зеленото жито зашумоля и полегна.

И образува кръг.

А в небето пчелите се събираха на гъст рой и жужаха сърдито.

Бележки

[1] Вероятно по първата пешка.

[2] И боговете са шегаджии като всички останали.

[3] Което, казват, било друг свят.