Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (13) (без да става дума за кучето)

Глава XII

Хенри VIII и Ана Болейн — Колко е неудобно да живееш в един дом с влюбена двойка — Трудни времена за английския народ — Търсене посред нощ на живописни неща — Без дом и без покрив — Харис се готви да умира — Един ангел пристига — Какво стана с Харис след внезапната му радост — Една малка вечеря — Закуска — Всичко за малко горчица — Една страховита битка — Мейдънхед — В лодка с платна — Трима рибари — Клетви се сипят върху нас

Седях на брега и си представях тази сцена, когато Джордж изказа надеждата, че щом си отпочина достатъчно добре, навярно не ще имам нищо против да помогна при миенето на съдовете и като се видях възвърнат по тоя начин от дните на едно величаво минало към прозаичното настояще, с цялата му нищета и греховност, аз се смъкнах в лодката и взех да почиствам тигана с една клечка и с китка трева, а накрая го излъсках с мократа риза на Джордж.

Отидохме на остров Магна Харта и хвърлихме един поглед към камъка, запазен там в една къщурка, върху който, казват, била подписана великата грамота; макар че отказвам да се обвържа по въпроса, дали грамотата действително е била подписана на това място или, както твърдят някои, на отсрещния бряг при Рънимийд. Що се отнася до моето лично мнение обаче, склонен съм да се присъединя към широко разпространената теза на острова. Не ще и дума, че ако бях на мястото на един от бароните в онова време, щях упорито да настоявам пред другарите си колко е целесъобразно един толкова неустойчив клиент като крал Джон да бъде доведен в острова, гдето има по-малко възможности за разни хитрини и изненади.

Тук, близо до Пикникпойнт, в имението Анкеруайк, се намират и развалините на стар манастир и, както се разправя, в неговите близки околности Хенри VIII е отивал на среща и се виждал с Ана Болейн. Той се е срещал неведнъж с нея и в Хивър Касл в Кент, както и някъде близо до Св. Албънз. Трябва да е било трудничко за хората в Англия по онова време да намерят някое кътче, където тия двама неразумни млади да не са се ухажвали.

Случвало ли ви се е да бъдете в един дом с влюбена двойка? Просто непоносимо. Решавате да отидете и да си поседите в гостната и тръгвате натам. Щом отворите вратата — чувате някакъв звук, сякаш издаден от човек, който току-що си е припомнил нещо; а влезнете ли в стаята, Емилия е вече до прозореца, изцяло погълната от онова, което става оттатък улицата, а вашият приятел Джон Едуард седи в най-далечния ъгъл и се разнищва от умиление пред снимките на чужди родственици.

— Ах! — възкликвате, спирайки пред вратата. — Не знаех, че тук има хора.

— Така ли? — студено отвръща Емилия с тон, който изразява неверие в думите ви.

Понавъртвате се там съвсем за малко и после казвате:

— Много е тъмно тук. Защо не запалите светилния газ?

Джон Едуард казва едно „о“ и добавя, че не му се струвало да е тъмно, а Емилия заявява, че папа не обича светилния газ да гори в следобедите.

Разправяте им две-три новини и излагате пред тях възгледите си по ирландския въпрос; но това като че ли не може да ги заинтересува. Единствените им забележки по тая или оная тема са: „Ах!“, „Така ли?“, „Наистина ли?“ и „Сериозно ли говорите?“. И подир десетина минути на разговор от тоя род вие се добирате до вратата и се измъквате навън, като забелязвате с почуда как вратата веднага се затваря зад гърба ви и се заключва, без да сте я докоснали.

Половина час по-късно намисляте да изпушите една лула тютюн в оранжерията. Единственият стол в това място е зает от Емилия, а Джон Едуард, доколкото може да се разчита на езика на дрехите, очевидно е седял на пода. Двамата не ви продумват, но с поглед ви казват всичко, което би могло да се каже в едно цивилизовано общество; и вие на часа се измъквате и затваряте вратата зад себе си.

Сега вече се боите да си пъхнете носа в която и да е стая на къщата, тъй че, след като сте се разхождали известно време нагоре-надолу по стълбището, отивате да поседите в отредената за вас спалня. Подир малко обаче това става безинтересно, та слагате шапка и излизате да се поразтъпчете в градината. Вървите надолу по пътечката и на минаване надничате в беседката, а там са ония двама млади идиоти, сгушени един до друг в ъгъла; а и те ви виждат и очевидно остават с впечатлението, че поради някаква злонамерена цел вие все вървите по петите им.

— Защо няма в тая къща една нарочна стая ей за такива неща, та и хората да я знаят? — шепнете вие, сетне изтичвате назад към хола, грабвате чадъра си и излизате навън.

Трябва да е било горе-долу така и на времето, когато оня глупав момък Хенри VIII е ухажвал своята малка Анна. Всякакви хора в Бъкингамшър неочаквано попадали на тях, когато те влюбено се размайвали около Уиндзор и Рейзбъри, и възкликвали:

— Ах, вие тук!

Хенри ще се поизчерви и ще каже:

— Да; дойдох насам, за да се видя с един мъж.

А пък Анна ще им каже:

— Ах, толкова ми е приятно да ви видя! Интересно, нали? Ей сега срещнах господин Хенри VIII в алеята и се оказа, че и той върви натам, накъдето съм тръгнала и аз.

И хората ще отидат в Кент, но още не стигнали там, и ще видят Хенри и Анна да се щурат край Хивър Касл.

— Проклятие! — ще каже някой от тях. — Хайде да си вървим. Вече не мога да понасям това. Да отидем в Св. Албънз — хубаво и тихо местенце е Св. Албънз.

И щом стигнат в Св. Албънз, пак ще видят тая окаяна двойка да се целува под манастирските стени. Тогава вече тия хора ще се зарекат да се махнат и да се отдадат на пиратство, дорде не стане сватбата.

Прекрасна е тая ивица на реката от Пикникпойнт до яза при стария Уиндзор. Сенчест път с тук-там накацали до него малки гиздави къщурки се е проточил край брега чак до „Камбаните на Узлеу“ — живописна кръчма, каквито са повечето кръчми нагоре по реката и където, както твърди Харис, човек можел да изпие чаша отлична светла бира; а по тия работи може да се осланяме на Харис. В някои отношения старият Уиндзор е прочуто място. Едуард Изповедникът е имал дворец тук и тук знаменитият граф Годуин е бил признат от правосъдието на онази епоха за виновен в съучастничество при убийството на кралския брат. Граф Годуин отчупил парче хляб и го взел в ръката си.

— Ако съм виновен — казал графът, — нека да ме задави тоя залък.

Сетне сложил залъка в устата си и го глътнал, но се задавил от него и умрял.

Отвъд стария Уиндзор реката вече не е тъй интересна, но все пак си възвръща чара, щом наближите Бовни. Джордж и аз извлачихме лодката оттатък Хоум парк, който се простира по десния бряг от моста Алберт до моста Виктория; и като минавахме край Дачет, Джордж ме попита дали си спомням нашето първо излетуване с лодка нагоре по реката и как пристигнахме в Дачет към десет часа през нощта, капнали за сън.

Казах, че помня. Ще мине доста време, преди да мога да забравя това.

Бе в събота преди деня на банковия празник през август. Бяхме уморени и гладни, пак същите трима, и като слязохме в Дачет, взехме кошника, двете чанти, чергите и палтата, както и някои други неща от тоя род, и тръгнахме да търсим квартира. Отминахме един хубавичък малък хотел с повит и някакво друго пълзящо растение над преддверието; но нямаше никакви „орлови нокти“ по него и тъй като в главата ми някак бе влязла мухата да видя „орлови нокти“, казах:

— Хайде да не влизаме тук! Да повървим още малко и да видим дали няма хотел с „орлови нокти“ над входа.

Тръгнахме нататък и стигнахме до друг хотел. И тоя хотел си го биваше, а имаше и „орлови нокти“ от едната страна; ала на Харис не се понрави един човек, който се бе облегнал на главната врата. Според него човекът никак не изглеждал добър, а и обувките му били грозни; и ето че отминахме нататък. Извървяхме доста път, без да попаднем на друг хотел, сетне срещнахме един човек и го замолихме да ни посочи две-три места.

Той каза:

— Та вие идете откъм хотелите. Трябва да се обърнете на петите си и да повървите назад, та да стигнете до „Еленът“.

Ние казахме:

— Та ние бяхме там, но не ни хареса — няма „орлови нокти“ по него.

— Тъй ли? — каза той. — Тогава идете в Мянър Хаус, тъкмо насреща. Бяхте ли там?

Харис рече в отговор, че не искаме да отидем там — не ни се бил понравил един от пътниците, спрели там — Харис не харесал цвета на косите му, а и на обувките му.

— Тогава никак не ми е ясно какво ще правите — каза нашият събеседник, — защото те са едничките хотели тук.

— Няма други хотели?! — възкликна Харис.

— Нито един! — отвърна човекът.

— Добре се наредихме! — затюхка се Харис.

Тогава Джордж се обади. Той каза, че Харис и аз можем, щом ни е текнало, да накараме да ни построят един хотел и в него да настанят хора по наш вкус. А той самият щял да се върне в „Еленът“.

Великите умове никога не осъществяват идеалите си в каквато и да е област, та Харис и аз отминахме с прозявка суетността на всички земни желания и тръгнахме подир Джордж.

Домъкнахме вещите си в „Еленът“ и ги оставихме в хола.

Съдържателят се яви и каза:

— Добър вечер, господа!

— Ах, добър вечер — каза Джордж; — искаме три легла, ако обичате.

— Много съжалявам, господине — отвърна съдържателят, — но се боя, че няма да мога да ви услужа.

— Няма значение — рече Джордж, — и две легла ще ни свършат работа. Двама от нас биха могли да спят в едно легло, нали? — продължи той, обръщайки се към Харис и мен.

— Да, разбира се — каза Харис.

Според него Джордж и аз прекрасно сме могли да спим в едно легло.

— Много съжалявам, господине — повторно рече съдържателят, — но наистина нямаме нито едно свободно легло в цялото заведение. Вече сме наслагали по двама и даже по трима господа в едно легло.

Това изпървом ни смути. Ала Харис, който е обигран пътник, се издигна до висотата на положението и като се засмя бодро, рече:

— Е, няма какво да се прави! Ще видим малко зор. Трябва да ни сложите постелки в билярдната.

— Много съжалявам, господине. Трима господа вече спят върху билярда, а други двама в кафенето. Невъзможно ми е да ви взема тази вечер.

Прибрахме вещите си и отидохме насреща в Мянър Хаус. Заведението го биваше. Казах, че май по̀ ми харесва от другия хотел; а Харис каза едно „о, да“ и че всичко се нарежда, и че сме могли да не поглеждаме към човека с червеникавите коси; при това нещастникът не бил виновен, че косите му имали такъв цвят.

Харис се изказа доста съчувствено и трезво по въпроса.

Хората от Мянър Хаус даже не ни дадоха възможност да продумаме. Съдържателката ни срещна още на прага с поздрава, че ние сме били четиринадесетата група, която е върнала от час и половина насам. На нашите боязливи загатвания за обори, билярдни стаи и мазета за въглища тя отговори с презрителен смях; всички такива кътчета й били отдавна изтръгнати.

Нима не знае някое местенце в цялото село, гдето бихме могли да се подслоним за през нощта?

— Впрочем, стига да сме били готови да се поизмъчим малко — тя не ни го препоръчва и нека да сме имали пред вид това — в същност, имало една малка пивница на половин миля надолу по пътя за Итън…

Не дочакахме друга дума; грабнахме кошника и чантите, палтата, чергите и пакетите и заприпкахме нататък. Разстоянието ни се стори да е по-скоро цяла, отколкото половин миля, но най-сетне се добрахме до заведението и се втурнахме задъхани в бюфета.

Хората в пивницата бяха груби. Те просто ни се изсмяха. В цялото заведение имало само три легла и в тях вече спели седмина бекяри и две съпружески двойки. Обаче един милостив лодкар, който се намираше случайно в бюфета, ни посъветва да опитаме късмета си у бакалина, пряк съсед на „Еленът“, и ние се върнахме назад.

У бакалина нямаше място. Тогава една старица, която срещнахме в магазина, любезно ни поведе към четвърт миля по пътя до една нейна приятелка, която понякога давала стаи под наем на мъже.

Стаите на нейната приятелка бяха заети. Оттам ни препоръчаха №27. У №27 всичко беше пълно, а нас препратиха на №32, но и у №32 всичко беше заето.

Тогава се върнахме на шосето и Харис седна върху кошника и рече, че няма да мръдне оттук. Мястото му се струвало доста спокойно и той би искал да умре в него. Замоли Джордж и мене да целунем майка му от негово име и да кажем на всичките му роднини, че им е простил и е починал щастлив.

В тоя момент край нас мина един ангел в образа на малко момче (пък и не мога да си представя друг по-подходящ образ за ангел), понесло чаша бира в едната си ръка, а в другата нещо закачено в края на една връв, което то слагаше върху всеки срещнат плосък камък и веднага пак го издърпваше с връвта нагоре, а това предизвикваше особено неприятни звуци, напомнящи някакво страдание.

Запитахме тоя небесен пратеник (защото отпосле открихме, че бил тъкмо такъв) за някоя самотна къща с малобройни и слабовати и (предпочтително възрастни дами и парализирани господа), които могат лесно да бъдат сплашени да отстъпят леглата си за тая нощ на трима отчаяни мъже; или ако не това, може ли да ни препоръча някоя празна кочина или запустяла варница, или нещо подобно. То не знаеше нито едно такова място, или поне някое, което да е под ръка, но добави, че, стига да искаме да дойдем с него, майка му разполагала с една свободна стая и могла да ни настани в нея тази нощ.

Хвърлихме се на шията му още там, в светлината на месечината, и взехме да го благославяме, а и картината щеше да бъде много хубава, ако момчето не се бе слисало дотам от силните ни чувства, че вече не можеше да се сдържа и се строполи на земята, като повлече и всинца ни отгоре си. Харис бе тъй странно развълнуван, че припадна, та трябваше да грабне бирената чаша на момчето и да я пресуши наполовина, преди да дойде на себе си, след което хукна да бяга, като остави нас двамата с Джордж да го следваме с багажа.

Момчето живееше в малка къщурка от четири стаи и майка му — добра душица — ни даде топла, варена сланина за вечеря, а ние я изядохме всичката — цели пет фунта^[1], — и една мармаладена торта, и два чайника с чай, след което си легнахме. Имаше две легла в стаята: едното на колелца, широко два фута^[2] и половина, и в него спахме двамата с Джордж, но завързани един за друг с чаршаф, за да не паднем; другото бе леглото на малкото момче, което оставихме изцяло на Харис, когото намерихме на другото утро с два фута гол крак, щръкнал навън в долния край, послужил на мене и Джордж да си окачим кърпите на него, дорде се изкъпем.

Вече не мислехме да бъдем тъй придирчиви относно хотела при следващото ни отиване в Дачет.

Но да се върнем към сегашното ни излетуване; нищо вълнуващо не ни се случи и ние продължихме упорито да влачим лодката до малко отвъд Маймунския остров, гдето я изтеглихме на брега и се наобядвахме. Тоя обед решихме да се справим със студеното говеждо месо, но скоро установихме, че сме пропуснали да вземем горчица. Струва ми се, че никога в живота си, преди или след това, не съм изпитвал такъв силен копнеж за горчица, какъвто изпитвах тогава. Обикновено не обичам горчица и много нарядко я опитвам, но тогава бих дал свят и душа за нея.

Не зная колко може да струват един свят и една душа, но аз бих ги отстъпил всекиму на драго сърце, стига да ми поднесеше в оня момент една пълна лъжичка с горчица. Ставам ей тъй безразсъден, когато искам нещо и не мога да го получа.

И Харис каза, че би дал свят и душа за малко горчица. Добре щеше да помине оня, който би дошъл тогава при нас с канче горчица: той би се видял тъй отрупан със светове и души, че не би могъл да ги използва и в два живота.

Но ще се осмеля да кажа, че и двамата с Харис щяхме да се опитаме да развалим пазарлъка, веднъж получили горчицата. Човек прави такива прекомерни обещания в момент на възбуда, но щом седне да поразмисли, той, разбира се, вижда абсурдното несъответствие между тях и стойността на желаното нещо. Веднъж, като се изкачвах към един връх в Швейцария, чух някакъв човек да казва, че би дал свят и душа за една чаша бира, а когато пристигнахме в един заслон, гдето имаше бира, той вдигна страшна врява, като му поискаха пет франка за една бутилка. Каза, че това било безобразен налог върху консуматорите и писа по въпроса във вестник „Таймс“.

Липсата на горчица хвърли някаква мрачна сянка върху лодката. Изядохме си говеждото в мълчание. Животът изглеждаше безсмислен и скучен. Припомняхме си щастливите детски години и въздишахме по тях. Обаче след ябълковата торта се поокопитихме донякъде, а когато Джордж измъкна една консерва ананаси от дъното на кошника и я търкулна в средата на лодката, пак ни се стори, че животът, въпреки всичко, си го бива.

И тримата много обичаме ананаси. Вгледахме се в картинката на кутията и си представихме сока им. Усмихнахме се един на друг, а Харис си приготви и лъжица.

Сетне потърсихме ножчето за отваряне на консерви. Обърнахме всичко в коша. Преровихме и чантите. Измъкнахме и дъските от дъното на лодката. Изнесохме всичко на брега и поразтърсихме всяко нещо. Нямаше никакво ножче за отваряне на консерви.

Тогава Харис се опита да отвори кутията с едно джобно ножче, но счупи ножчето и здравата се поряза; и Джордж се опита с едни ножици, но те отскочиха и за малко не извадиха окото му. Докато си превързваха раните, аз се опитах да отворя дупка в кутията с острия край на пръта на лодката, ала прътът се изплесна и ме накара да падна между лодката и брега в два фута дълбока кална вода, а консервната кутия се търкулна невредима и счупи една чайна чаша.

Сега вече всички побесняхме. Извадихме оная тенекиена кутия на брега, Харис влезе в една нива и измъкна голям, остър камък, аз пък се върнах в лодката и донесох мачтата, сетне Джордж взе кутията, Харис сложи камъка с острата му страна върху капака, аз взех мачтата и като я вдигнах право нагоре, събрах всичките си сили и я стоварих отгоре.

Сламената шапка на Джордж му спаси живота тоя ден. Сега той пази тая шапка (онова, което е останало от нея) и привечер в някой зимен ден, когато лулите са запалени и момчетата почнат да разправят опашати лъжи за опасните си преживелици, Джордж ще я свали, ще я покаже на всички, и за лишен път ще заразправя вълнуващата история, винаги с нови преувеличения.

Харис се отърва само с една лека рана.

След това вече сам се заех с консервната кутия и взех да блъскам по нея с мачтата, дорде не се изморих и отчаях, и тогава Харис я пое.

Удряхме, докато я разплескахме; и пак заудряхме, дорде не стана четвъртина; и продължавахме да удряме, а тя взимаше всяка възможна форма, позната в геометрията, но не успяхме да пробием нито една дупка. Тогава Джордж се зае с нея и я докара в такава странна и чудновата форма, тъй неземна в дивата й грозота, че се уплаши и захвърли мачтата. Сетне и тримата насядахме в тревата около кутията и не откъсвахме поглед от нея.

Една голяма вдлъбнатина посред капака, получена от удар, сякаш приличаше на иронична усмивка и просто ни вбесяваше, та Харис се спусна към нея, вдигна я и я запрати нейде към средата на реката, сетне и тримата съпроводихме потъването й с проклятие, влязохме в лодката, загребахме и не спряхме, дорде не стигнахме Мейдънхед.

Самият Мейдънхед има твърде предвзет вид, за да бъде приятен. Той е свърталище на поречните контета и техните пренатруфени дамички. Град на пищни хотели, посещавани предимно от франтове и балерини. Същинска кухня на вещици, от която излизат тия речни демони моторните кораби. Херцозите, за които редовно ни осведомява „Лондон Джърнал“, винаги имат „малка къщурка“ в Мейдънхед; а героинята на всеки тритомен роман винаги ще вечеря там, когато излиза да погуляе с чужд съпруг.

Минахме набързо през Мейдънхед, сетне понамалихме хода и гребахме съвсем спокойно през голямата водна шир отвъд язовете при Боултър и Кукъм. Кливландските гори носеха нежната си пролетна премяна и се възправяха от самия край на водата в дълга гама от хармонично преливащи се оттенъци на тоя приказно зелен цвят. Със своята непрекъсната прелест тази е може би най-хубавата ивица по цялата река, и ние бавно, с маене и размайване, се отдалечихме с лодката от нейното дълбоко спокойствие.

Изтеглихме лодката в един от ръкавите, малко под Кукъм, и пихме чай; и когато минахме през яза, вече се бе свечерило. Излязъл бе остър ветрец — като по чудо в наша полза; защото по правило вятърът по реката винаги духа срещу вас, накъдето и да вървите. Той духа срещу вас още от сутринта, когато излизате с лодка за цял ден, а вие изминавате голямо разстояние с гребане, като си представяте колко ще бъде лесно на връщане с платната. После, подир следобедния чай, вятърът се обръща и трябва здравата да гребете срещу него през целия път до вкъщи.

А забравите ли да вземете платното, тогава вятърът неизменно духа във ваша полза и на отиване, и на връщане. Така си е: животът е едно изпитание и човекът е създаден за мъки, както и искрите — да излитат нагоре.

Тази вечер обаче природните сили очевидно бяха сбъркали, тъй като вятърът духаше откъм гърба ни вместо право в лицето. Ние си мълчахме по въпроса и побързахме да вдигнем платното, преди да се досетят, сетне се разположихме кой както намери в лодката, всеки в замислена поза, а платното се издуваше, сърдеше се за нещо на мачтата и лодката летеше.

Аз държах кормилото.

Няма по-трепетно вълнение от това — да караш лодка с платна. То се приближава толкова до летенето, колкото човек е смогнал да стигне до него за сега — освен на сън. Крилете на напиращия вятър сякаш ви носят напред, без да знаете накъде. Вече не сте бавното, кретащо и дребничко същество от глина, запълзяло с гърчене по земята; сега сте част от самата природа! Сърцето ви бие до нейното. Нейните славни ръце са ви обвили и ви държат до сърцето й! Духът ви се слива с нейния; телесата ви олекват! Гласове из въздуха пеят за вас. Земята изглежда далечна и малка; и облаците, тъй схлупени над главата ви, са ваши братя и вие им протягате ръка.

Бяхме сами в реката и само далече пред нас се виждаше малка рибарска лодка, закотвена насред течението, и трима рибари в нея; а ние се плъзгахме по водата и отминавахме гористите брегове, и никой не продумваше.

Аз държах кормилото.

На приближаване към рибарската лодка ни направи впечатление, че тримата рибари са възрастни и доста важни хора. И тримата седяха на столчета в лодката и съсредоточено наблюдаваха въдиците си. А червеният залез хвърляше мистична светлина върху водата, обгаряше с огън високо възправените гори и превръщаше накамарените облаци във величествен златист купол. Беше час на дълбока омая, на възторжени надежди и копнежи. Малкото платно на лодката се открояваше върху моравото небе, вечерният здрач припадаше над нас, обвивайки всичко наоколо в сенки с цветове на дъгата; а подир нас се прокрадваше нощта.

Приличахме на рицари от стара легенда, които плават през някакво мистично езеро в непознатото царство на дрезгавината, към великата земя на залеза.

Не се добрахме до царството на дрезгавината; забихме право в оная лодка с тримата възрастни рибари в нея. Изпървом не можехме да разберем какво се бе случило, защото платното пречеше на погледа, но от естеството на разнеслите се думи из вечерния въздух лека-полека се досетихме, че се намираме в близост с човешки същества и че те са раздразнени и недоволни.

Харис спусна платното и тогава видяхме какво бе станало. Бяхме съборили тримата възрастни господа от столчетата им и те лежаха накуп в дъното на лодката, вече започвайки бавно и с мъка да се отделят един от друг, като отскубват и полепналата по тях риба; и дорде се трудеха, те все ни проклинаха — не мимоходом, с обикновени клетви, а с дълги, добре обмислени изчерпателни ругатни, които обхващаха цялото ни минало и се разпростираха върху далечните ни бъдни дни, като включваха и роднините ни и засягаха всичко свързано с нас — добри, солидни ругатни.

Харис им каза, че те би трябвало да ни са благодарни за тая малка възбуда, тъй като са се заседяли цял ден с въдица в ръка, като добави, че с възмущение и покруса е слушал хора на тяхната възраст да ругаят тъй без мярка.

Нямаше никаква полза от това.

Подир случката Джордж заяви, че той ще държи кормилото. Според него ум като моят не могъл да се разгърне при направляването на платноходки — по-добре някое обикновено човешко създание да се грижи за лодката, та да не се изподавим до един; и той взе въженцата и ни закара чак до Марлоу.

А в Марлоу оставихме лодката до моста и отидохме да нощуваме в „Короната“.