Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (17) (без да става дума за кучето)

Глава XVI

Рединг — Параход ни влачи на буксир — Дразнещо поведение на малките лодки — Как се пъхат в пътя на параходите — Джордж и Харис отново кръшкачи — Една донякъде банална случка — Стретли и Горинг

Зърнахме Рединг към единайсет часа. Тук реката е мръсна и безрадостна. Човек не се бави много в околностите на Рединг. Самият град има древна слава и води началото си още от забулените в мъглявина дни на крал Етелред, когато датчаните закотвили бойните си кораби в Кенет и тръгнали от Рединг, за да опустошават целия Уесекс; и на това място Етелред и неговият брат Алфред се били с тях и ги победили, като Етелред се заел с молитвите, а Алфред с оръжието.

В по-късни години Рединг като че ли е бил считан за удобно прибежище, когато работите в Лондон потръгвали зле. Парламентът обикновено се подслонявал в Рединг, щом в Уестминстър се появявала чума; а в 1625 и съдилищата го последвали и всички заседания ставали в Рединг. Тия малки най-обикновени чумички, появяващи се от време на време в Лондон, трябва да са били добре дошли за хората, тъй като те са се отървали както от юристите, така и от парламента.

По време на спора за парламента^[1] Рединг е бил обсаден от Есекския граф, а четвърт век по-късно Оранжският принц разбил на това място войските на крал Джеймз.

Хенри I е погребан в Рединг — в основаното от него бенедиктинско абатство, чиито развалини личат и сега; и в същото абатство великият Джон от Гонт е бил венчан за лейди Бланш.

При яза край Рединг настигнахме едно моторно корабче, собственост на мои познати, и те ни взеха на буксир и ни довлякоха почти на миля път от Стретли. Много е приятно моторен кораб да те вземе на буксир. Лично аз предпочитам това пред гребането. Плаването щеше да бъде още по-приятно, ако цяла плеяда проклети малки лодки не се изпречваха отначало до край по пътя на корабчето ни, та, за да не ги потопяваме, все трябваше да намаляваме хода и да поспираме. Просто безобразно е как тия малки лодки с гребци се въвират в пътя на кораба ти нагоре по реката; нещо трябва да се направи, за да се сложи край на това.

Пък са и тъй безобразно нахални във връзка с това. Можете да надувате свирката почти до пръсване на казана, преди да си дадат труд да избързат. Бих потопявал по някоя и друга от тях сегиз-тогиз, ако зависеше от мене, та да дам добър урок на всички.

Реката става много красива малко над Рединг. Железницата я загрозява донякъде край Тайлхърст, но от Мейплдъръм до Стретли тя е великолепна. Малко отвъд яза при Мейплдъръм ще минете покрай Хардуик Хауз, в която Чарлз I играел на кегли. Околностите на Пянгбърн, гдето се намира малкото старинно ханче „Лебедът“, трябва да са толкова добре познати на редовните посетители на художествените изложби, колкото и на тукашните жители.

Моторното корабче на моите приятели ни отвърза тъкмо под пещерата и тогава Харис се опита да доказва, че било мой ред да греба. Това ми се видя неоснователно до немай-къде. Бяхме се уговорили още от заранта аз да докарам лодката до три мили отвъд Рединг. А ето че бяхме на десет мили отвъд Рединг! Явно е, че пак бе дошъл техният ред.

Ала не можах да накарам нито Джордж, нито Харис да видят нещата в тая светлина; и тъй, за да не се препираме напразно, взех лопатите. Не бях гребал повече от минута-две, когато Джордж забеляза нещо черно да се носи по водата и ние се насочихме към него. Джордж се понаведе, когато дойдохме наблизо, и го докосна с ръка. Сетне с вик се отдръпна назад и пребледня.

Беше труп на жена. Той се носеше съвсем леко върху водата и лицето бе мило и спокойно. Не беше красиво лице; изглеждаше преждевременно състарено, много изпито и строго, за да бъде такова; но все пак беше нежно, приятно лице, въпреки отпечатъка на глада и мизерията, и от него прозираше оня израз на дълбоко спокойствие, който спохожда понякога лицата на болните, когато болките най-сетне са преминали.

За наше щастие — тъй като нямахме желание да бъдем викани при съдебния следовател — някои хора на брега също бяха забелязали трупа и ни отмениха в грижата за него.

Отпосле узнахме историята на тази жена. Разбира се, това бе все същата стара, прастара вулгарна трагедия. Обичала и била излъгана — или пък е лъгала себе си. Както и да е, тя бе съгрешила — почти всички грешим сегиз-тогиз, — а нейното семейство и приятелите й, без друго оскърбени и възмутени, затворили вратите си за нея.

Оставена сама да се бори със света, със своя позор като воденичен камък на шията, тя падала все по-ниско и по-ниско. Известно време изхранвала и себе си, и детето с дванайсет шилинга на седмица, които припечелвала с дванайсетчасов тежък труд на ден, като плащала по шест шилинга за детето, а с другите шест едва смогвала да държи душа в зъбите си.

Шест шилинга на седмица не могат да държат душата и тялото здраво споени. Те все гледат да се разделят, щом ги свързва една тъй слаба нишка; и един ден, предполагам, мъката и тъпото еднообразие на дните са се откроили по-ясно от всякога пред погледа й и тя е изпаднала в ужас пред тоя ехиден призрак. Била отправила един последен зов за помощ към приятели, но гласът на съгрешилата несретница не проникнал през хладните стени на тяхната почтеност; и тогава тя отишла да види детето си — държала го в прегръдките си и го целунала някак морно и бездушно, без да прояви по-особено вълнение, и го оставила, като пъхнала в ръчичката му шоколадено блокче от едно пени, което била купила за него, а след това с последните няколко шилинга си извадила билет и пристигнала в Горинг.

Най-горчивите мисли в нейния живот трябва да са били свързани с гористите брегове на реката и светлозелените поляни край Горинг; но колкото и да е странно, жените се притискат с любов към ножа, който пронизва гърдите им, та напълно възможно е в тая горчилка да са били примесени и светли спомени за най-сладостни часове, прекарани в тия сенчести дълбини, над които тъй ниско се спускат клоните на грамадните дървета.

Поскитала цял ден из горите покрай брега на реката и сетне, когато се спуснала нощта и сивата здрачевина метнала мрачното си наметало над водите, тя протегнала ръце към смълчаната река, която познавала и мъките, и радостите й. И старата река я поела в кротката си прегръдка, притиснала и морната и главица към гръдта си и тихичко прокудила болката.

Така тя съгрешила във всичко — съгрешила и в живота, и в смъртта. Господ да й е на помощ. Ней и на всички други грешници, ако има такива.

Горинг по левия бряг и Стретли по десния са, взети отделно или заедно, прекрасни селища, в които човек може да поостане няколко дни. Ивицата на реката надолу към Пянгбърн просто те подканва да излезеш на разходка с платна по видело или с лодка за гребане по месечина, а и цялата местност наоколо е пълна с красота. Бяхме намислили да отидем чак до Уолингфорд тоя ден, но веселото засмяно лице на реката по тия места ни примами да се позабавим още малко; и ето че оставихме лодката си при моста, изкачихме се нагоре към Стретли и обядвахме в „Бикът“, за голямо задоволство на Монтморенси.

Казват, че хълмовете от двете страни на реката някога се сливали на това място и образували преграда там, гдето сега тече Темза, и че тогава реката завършвала над Горинг с едно грамадно езеро. Не съм в състояние нито да оборя, нито да подкрепя това изявление. Само го отбелязвам.

Старо поселище е Стретли, просъществувало, както повечето градчета и селца по бреговете на реката, още от времето на британците и саксонците. Горинг, ако речете да избирате, не е чак дотам приятно място за престой като Стретли; ала и в него има нещо хубаво и е по-близо до железницата в случай, че искате да се измъкнете, без да заплатите сметката си в хотела.