Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (6) (без да става дума за кучето)

Глава V

Госпожа Л. ни събужда — Мързеливецът Джордж — Измамата с прогнозата за времето — Багажът ни — Поквареният хлапак — Тълпа от хора ни загражда — Потегляме тържествено и пристигаме на гара Ватерлоо — Блаженото невежество на служителите в компанията на Югозападните железници относно такива обикновени неща като разписанието на влаковете — Ние плаваме върху вълните в една открита лодка

На другото утро ме разбуди госпожа Попетс.

— Знаете ли, сър — подзе тя, — че вече е девет часа?

— Девет какво? — провикнах се и се размърдах.

— Девет часа — отвърна тя през дупката на ключалката. — Вече мислих, че ще се успите.

Събудих Харис и му казах какво е положението.

— А аз мислех, че ти искаше да станеш в шест часа — отвърна той.

— Точно така — рекох. — А защо не ме събуди?

— Как да те събудя, когато ти не ме разбуди! — възрази Харис. — Сега няма да се доберем до реката преди дванадесет. Просто се чудя как изобщо си решил да станеш!

— Хм! Имаш късмет, че станах! — Ако не те бях разбудил, щеше да лежиш тъй цели две недели.

Тъй се ежехме един срещу друг през следващите няколко минути, но спряхме поради предизвикателното хъркане на Джордж. За първи път от момента на разбуждането ни това хъркане ни напомни за неговото съществование. Ей го там, проснат на гръб върху леглото, с широко отворена уста и щръкнали колене — същият, който ни питаше в колко часа да ни разбуди.

Не зная защо, но самата гледка на спящ човек, когато аз вече съм станал, просто ме подлудява. Възмущавам се да гледам как ценните часове от живота на човека — тия безценни мигове, които никога не могат да се върнат — се изхабяват безсмислено в животински сън.

Ето че и Джордж пропиляваше в отвратителна леност безценния дар на времето — неговия драгоценен живот. За всяка секунда от тоя живот той щеше след време да дава отчет, а сега допускаше миговете да се нижат неизползувани. А в тоя час той би могъл да бъде на крака и да се тъпче с яйца и шунка, да дразни кучето или да любезничи с прислужницата, вместо да се изтяга там, потънал във вцепенено забвение.

Това бе една ужасна мисъл. Тя очевидно бе поразила и мене, и Харис в същия миг. Двамата решихме да го спасим и това наше благородно намерение ни накара да забравим започнатия спор. Нахвърлихме се върху Джордж и смъкнахме завивките му, а Харис го удари с чехъла си, после викна в ухото му и той се разбуди.

— Какво става? — запита Джордж, изправяйки се в леглото.

— Хайде ставай, сънливецо! — викна Харис. — Вече е десет без четвърт.

— Какво! — изрева Джордж и скочи от леглото право във ваната. — Кое магаре постави тук това нещо?

Казахме му, че само един глупак не би видял ваната.

Облякохме се, но още не стигнали до тънкостите на тоалета и всички се сетихме, че сме прибрали в багажа четките за зъби, четката за коса и гребена (тая четка за зъби някой ден сигурно ще ме вкара в гроба), та трябваше да слезем долу и да ги извадим от куфара. Когато свършихме и това, Джордж поиска приборите за бръснене. Казахме му, че тоя ден ще трябва да ходи небръснат, понеже няма отново да отварям куфара било за него, било за някой друг като него.

— Не ставайте смешни! — отвърна той. — Нима мога да отида в Сити в тоя вид?

Разбира се, това бе твърде жестоко по отношение на Сити, но нас не ни интересуваха хорските страдания. Както се изрази Харис с обичайния си груб език, хората от Сити щяха да преглътнат обидата.

Слязохме долу за закуска. Монтморенси бе поканил две други кучета да дойдат, за да го изпратят, и те се боричкаха от скука пред прага на къщата. Успокоихме ги с един дъждобран и седнахме да закусим с пържоли и студено говеждо месо.

— Най-важното е хубавичко да похапнем на закуска — подзе Харис и сложи две пържоли пред себе си, казвайки, че ще побърза да ги изяде, докато са още топли, тъй като студеното говеждо могло да почака.

Джордж грабна вестника и ни прочете нещастните случаи с лодки по реката, а също и прогнозата за времето, която гласеше: „Студено, дъждовито, с временно разкъсване на облачността (какво ли по-ужасно би могло да съществува в тая прогноза), гръмотевична дейност в отделни места, източен вятър, общо понижение на атмосферното налягане в централните графства (до Лондон и Ламанша) и спадане на барометъра.“

Струва ми се, че от всички безсмислени глупости, с които ни тровят живота, тая измама с „прогнозата за времето“ е наистина най-противната. Тя „предсказва“ тъкмо онова, което се е случило вчера или завчера, и точно обратното на това, което ще стане днес.

Спомням си как опропастих един почивен ден към края на миналата есен, понеже се вслушах в прогнозата за времето, напечатана в един от местните вестници. „За днес се очакват проливни дъждове с гръмотевични бури“ — съобщаваше вестникът в събота и ние се отказахме от намисления излет и стояхме цял ден в стаята, очаквайки дъжда. А край къщата ни минаваха файтони и двуколки, пълни с весели и жизнерадостни хора, и слънцето сияеше без нито едно облаче на небето.

— Аха! — казвахме ние, като ги гледахме през прозореца. — Ще се върнат мокри като мишки!

Представяхме си колко мокри щяха да се върнат тия хора, усмихвахме се под мустак и се отдръпвахме от прозореца, после стъкмявахме огъня в камината, изваждахме книгите си и почвахме да нареждаме колекциите си от водорасли и мидени черупки. Към пладне слънцето проникна навред в стаята, горещината стана просто непоносима и ние вече се питахме кога най-сетне ще рукнат проливните дъждове, придружени от краткотрайни гръмотевични бури.

— Ще видите какъв дъжд ще заплиска следобед! — казвахме си един на друг. — Ех, как ще се измокрят ония! Ще има смях да падне.

Към един часа дойде хазяйката и ни запита дали няма да се поразходим, тъй като времето било прекрасно навън.

— Не, не — заотвръщахме ние и хитро се усмихвахме. — Не и ние! Никак не ни се иска да ни вали дъжд!

И когато следобедът вече преваляше, а все още нямаше ни то помен от дъждове, ние се опитвахме да се ободряваме един друг с мисълта, че дъждът ще рукне изведнъж, и то тъкмо когато хората са поели обратния път и се намират далече от всякакъв подслон, тъй че ще се измокрят до кости. Но нито една капка не падна от небето. Прекрасният ден завърши и премина в чудно хубава нощ.

На другото утро прочетохме, че ще бъде „хубав, ясен ден, много топло“. Навлякохме леки дрехи и тръгнахме на разходка, а само подир половин час заваля силен дъжд и се появи студен, пронизващ вятър. Дъждът и вятърът продължиха до вечерта. Върнахме се в къщи всеки с простуда и ревматични болки навред по тялото и побързахме да си легнем.

Времето не е лъжица за моята уста. Никак не е по силите ми да проумея прогнозите. За мене барометърът е безполезен — той заблуждава не по-малко от прогнозите във вестниците.

В една странноприемница в Оксфорд, в която живях известно време миналата пролет, висеше един такъв барометър. Когато пристигнах в странноприемницата, той сочеше „ясно време“, а навън валеше неспирно и бе валяло през целия ден. Никак не можех да разбера това. Чукнах с пръст барометъра, а стрелката подскокна и вече сочеше „голяма суша“. Прислужникът поспря на минаване край мен и рече, че стрелката сочи навярно какво време ще имаме на другия ден. Отвърнах в смисъл, че барометърът може би си спомня времето от преди една неделя.

— Не, не вярвам — отвърна прислужникът.

На другото утро пак чукнах барометъра и той се покачи още повече, а дъждът продължаваше да се стеле още по-силно. В сряда отидох и го тупнах още еднаж, а стрелката се завъртя към „ясно време“, „много сушаво“ и „голяма горещина“, но винтът я спря и тя не можа да отиде по-нататък. Тя се постара, доколкото можа, но инструментът бе направен тъй, че да не може да предсказва още по-хубаво време, без да се пръсне на парчета. Той очевидно искаше да продължава в тоя дух и да предскаже суша, пълно безводие, слънчев удар, пясъчни бури и други подобни неща, но винтът възпираше стрелката и тя трябваше по неволя да се задоволи с най-обикновения текст „много сушаво време“, срещу който се бе спряла.

В това време дъждът продължаваше да се лее като из ведро и по-ниската част на града бе залята от реката, която бе излязла от коритото си.

Не можеше да има никакво съмнение, според думите на прислужника, че рано или късно ще настъпи продължителен период на хубаво, просто великолепно време. Той прочете на глас няколко стиха, написани току над инструмента — оракул.

За дълъг срок предскажеш ли,

сам казаното забрави.

Предсказваш ли за час, за два, за три,

тъй дълго то ще продължи.

Хубаво време въобще не настана през това лято. Предполагам, че оная времегадателна машина е имала пред вид времето през следващата пролет.

А има и нов вид барометри — дълги и прави. Тях изобщо не мога да проумея. В едната половина личи времето към десет часа в предобеда на вчерашния ден, а в другата половина — времето към десет часа в предобеда на днешния ден, но човек, както знаете, невинаги може да отиде при барометъра в толкова ранен час. Той се качва и пада при дъжд и хубаво време, с по-силни или по-слаби ветрове. На единия край пише „из“, а на другия — „се“ (какво общо има това „се“ с барометъра?), а потупате ли го, той нищо не показва. При това трябва да го нагодите към морското равнище и да го приведете към скалата на Фаренхайт, а даже и тогава никак не е ясно какво ще се получи.

Но кому ли е потрябвало да знае какво ще бъде времето! И без това ще е лошо — такова, каквото настане, тогава защо да се изтезаваме предварително, като се интересуваме за прогнозата? Измежду гадателите на времето нам се харесва оня старец, който, срещнат в някое особено мрачно утро, когато на нас тъй много се иска да е ясно, оглежда хоризонта с явно вещ поглед и казва:

— Не, господине, струва ми се, че ще се изясни. Слънцето все ще пробие облаците, господине.

— Ето, той сигурно знае — казваме ние, като му пожелаваме добра сполука и поемаме нататък. — Чудно е как тия стари хора винаги познават какво ще бъде времето?

И към тоя човек в гърдите ни напират приятелски чувства, които съвсем не се изпаряват поради обстоятелството, че времето изобщо не се прояснява, а дъждът продължава упорито да ръми през целия ден.

„Той направи каквото можа“ — мислим ние.

А към човека, който ни предрича лошо време, ние питаем, напротив, само лоши и пълни с мъст чувства.

— Как, ще се оправи ли времето? — весело подвикваме на минаване край него.

— Не, господине. Мисля, че тъй ще си остане през целия ден — отвръща той и поклаща глава.

— Дърт глупак! — мърморим ние. — Че какво ли може той да знае за времето! — И ако неговите предсказания се сбъднат, ние се връщаме обратно, изпълнени с още по-голяма злоба към него и с някакво смътно чувство, че той отчасти е виновен за лошото време.

Уреченото утро беше твърде ясно и слънчево, та смразяващите кръвта съобщения на Джордж за „падане на барометъра“, за „циклона, преминаващ косо над Южна Европа“, и за „повишение на налягането“ не ни направиха особено впечатление. Като разбра, че не е в състояние да понижи настроението ни и че напразно си губи времето, той отмъкна папиросата, която грижливо бях свил за себе си, и си отиде.

Тогава двамата с Харис прибрахме малкото неща, останали върху масата, дотътрихме багажа до стъпалата пред прага на къщата и зачакахме да мине някой файтонджия.

Когато струпахме на място всичкия багаж, той никак не изглеждаше малко: големият куфар, ръчната чанта, двете кошници, едно обемисто валмо от черги, четири-пет балтона и шлифера, няколко дъждобрана и една диня в отделна чанта, понеже беше твърде обемиста, за да се вмести в другия багаж, няколко фунта грозде в друга чанта, един японски книжен чадър и един тиган, който беше прекалено дълъг, за да се побере в багажа, та трябваше да го увием в амбалажна хартия.

Багажът наистина изглеждаше твърде много и двамата с Харис започнахме да се чувствуваме някак неловко, макар да не виждах защо трябваше да изпитваме подобно чувство. Нито един файтон не мина, но няколко празноскитащи момчета се насъбраха край нас, повидиму привлечени от любопитната гледка.

Момчето на Бигсови първо дойде при нас. Бигс е нашият зеленчукопродавец, ненадминат в едно отношение — да подбира и държи на работа като разносвачи най-разпуснатите и безнравствени малчугани, които цивилизацията е създала до ден-днешен. Ако в квартала стане някоя по-голяма пакост, всички знаем, че тя е дело на най-новия помощник на Бигс. Разправят, че когато бе извършено убийството на улица Грейт-Корам, живущите по нашата улица веднага решили, че в дъното на цялата работа се крие тогавашното момче на Бигс. И ако то не било в състояние да докаже пълното си алиби при строгия разпит, на което било подложено от живущия в дом №19 (подпомогнат от съседа от №21, който случайно се намирал на стълбището по това време), щяло е здравата да си изпати. Не познавах тогавашното момче на Бигс, но като съдя по неговите приемници, едва ли бих отдал голямо значение на това алиби.

Както вече казах, момчето на Бигс се зададе откъм ъгъла на улицата. То очевадно бързаше за някъде, когато го зърнахме, но позабави хода и вторачи поглед, като видя мене и Харис, Монтморенси и струпаните край нас вещи. Двамата с Харис го изгледахме накриво. Това би могло да докачи едно по-чувствително същество, но по правило момчетата на Бигс не са толкова деликатни. То се закова на място само на един ярд от стъпалата пред входа, облегна се на желязната ограда, захапа една сламка и впери поглед в нас. Очевидно бе решило да види какво ще става по-нататък.

Подир минута по насрещния плочник на улицата се появи момчето на бакалина. Бигсовият хлапак викна към него:

— Хей, тия от партера на четиридесет и втори се изнасят!

Момчето на бакалина прекоси улицата и застана от другата страна на стълбището. След това младият човек от обущарския магазин се присъедини към Бигсовото момче, а надзирателят за празните кутии от „Сините стълбове“ зае самостоятелно положение до бордюра на плочника.

— Те май няма да умрат от глад, нали? — каза младежът от обущарския магазин.

— И ти щеше да вземеш едно-друго със себе си — подзе оня от „Сините стълбове“, — ако си намислил да преплаваш океана с една малка лодка.

— Те не смятат да преплават океана — възрази момчето на Бигс. — Ще тръгнат да дирят Станли.^[1]

По това време край нас се бе насъбрала цяла тълпа и хората се питаха какво се е случило. Едни от тях (по-младите и по-лекомислените) считаха, че ще има сватба, и изтъкваха Харис като жених, докато по-възрастните и сериозни хора клоняха към мнението, че ще има погребение, и сочеха мен като вероятния брат на покойника.

Най-сетне се зададе празен файтон (когато не са нужни, празни файтони минават по правило по три на минута из тая улица, въртят се насам-натам и само пречат на пешеходците).

Успяхме как да е да вместим багажа и себе си във файтона, отблъснахме с ритници неколцина от приятелите на Монтморенси, които очевидно бяха дали обет никога да не се разделят с него, и потеглихме, изпровождани от веселите възгласи на тълпата и един морков, отпратен към нас за „добър път“ от момчето на Бигс.

Пристигнахме на гара Ватерлоо в единадесет часа и попитахме откъде потегля влакът, който трябва да тръгне в единадесет и пет минути. Никой, разбира се, не знаеше това. На гара Ватерлоо никой никога не знае откъде ще потегли един или друг влак, или пък накъде ще върви, когато най-сетне тръгне, или нещо друго от тоя род. Носачът, който взе багажа ни, бе на мнение, че влакът ще потегли от втора платформа, но един друг носач, с когото той обсъди тоя въпрос, бил чул да казват, че влакът ще потегли от първата платформа. От друга страна, началникът на гарата беше уверен, че нашият влак ще потегли от околоградската платформа.

За да сложим край на спора, ние се качихме горе и се осведомихме от дежурния по движението. Той ни съобщи, че току-що бил срещнал някакъв човек, който казвал, че бил видял влака ни на третата платформа. Отидохме на третата платформа, но тамошните отговорници заявиха, че според тях тоя влак бил по-скоро експресът за Саутхамптън или може би отклонението за Уиндзор. Те бяха категорични, че това не е влакът за Кингстън, макар и да не можеха да кажат защо мислят така.

Тогава носачът каза, че влакът ни вероятно е оня на горната платформа — струвало му се, че познава тази композиция. И тъй, отидохме на горната платформа, намерихме машиниста и го запитахме дали ще отпътува за Кингстън. Машинистът отвърна, че той, разбира се, не може да твърди това със сигурност, но че е склонен да вярва, че ще отпътува натам. Но всеки случай, ако той не бил тръгващият в 11 и 05 за Кингстън, тогава почти положително бил насроченият за 9 и 32 часа до Вирджиния Уотър или експресът за 10 часа за остров Уайт, или някъде в това направление, и че ще разберем всичко, когато пристигнем там. Пъхнахме половин крона в ръката му и го замолихме да бъде тоя от 11 и 05 часа за Кингстън.

— По тая линия никой никога няма да узнае кои сте и накъде отивате — подзехме ние. — Познавате пътя. Измъкнете се тихичко и идете в Кингстън.

— Па знам ли, господа! — отвърна тоя благороден човек. — Някой влак все трябва да отиде до Кингстън. Аз ще ида, но дайте ми оная половин крона.

Тъй пристигнахме в Кингстън по Лондонската югозападна железопътна линия.

Впоследствие научихме, че влакът, с който бяхме пристигнали, в същност бил пощенският за Екзетър и че го търсили часове наред в гара Ватерлоо, гдето никой не могъл да каже какво било станало с него.

Нашата лодка ни чакаше в Кингстън, току под моста. Към нея насочихме стъпките си, положихме вещите вътре и всеки зае мястото си.

— Всичко в ред ли е, господине? — запита лодкарят.

— В ред! — отвърнахме ние и с Харис на лопатите, аз на кормилото, а Монтморенси, нещастен и крайно подозрителен, седнал на носа, се плъзнахме стремително по реката, която трябваше да бъде наш дом за следващите две недели.