Анатол Франс
Пчелица (9)

Глава девета

в която се разбира как Пчелица бе заведена при джуджетата

Луната се беше издигнала над езерото и водите отразяваха само раздробения кръг на небесното тяло. Пчелица още спеше. Джуджето, което я бе наблюдавало, се върна при нея, яхнало гарвана. Този път цяла тълпа малки човечета вървеше след него. Бели бради се спускаха чак до коленете им. Те приличаха на старци с ръст на деца. А по кожените им престилки и по чуковете, окачени на коланите им, можеше да се познае, че това са работници, които обработват металите. Походката им бе странна; те вървяха, подскачайки високо, правеха невероятни кълба, катереха се с изумителна лекота, като приличаха повече на духове, отколкото на хора. Но и по време на най-лудите си премятания те продължаваха да бъдат неизменно важни, така че беше невъзможно да се познае истинският им характер.

Те заобиколиха в кръг спящата.

— Гледайте — извика от височината на своето пернато ездитно животно най-малкото от джуджетата, — гледайте, излъгах ли, като ви съобщих, че най-красивата принцеса на земята спи на брега на езерото, и няма ли да ми благодарите, задето ви я показах?

— Благодарим ти Боб — отвърна едно от джуджетата, което приличаше на някакъв стар поет, — наистина няма нищо по-красиво на света от тази толкова красива млада госпожица. Цветът на лицето й е по-розов от зората, изгряла над планината, и дори златото, което ние ковем, не блести както златото на тези коси.

— Наистина Пик, нищо по-вярно от това, което казваш! — потвърдиха джуджетата. — Но какво да направим за тази красива госпожица?

Пик, точно като някакъв много възрастен поет, не отвърна нищо на въпроса на джуджетата, защото знаеше толкова, колкото и те какво може да се направи за хубавата госпожица.

Едно джудже, на име Рюг, им каза:

— Да направим една голяма клетка и да я затворим в нея.

Друго джудже, на име Диг, се противопостави на предложението на Рюг. Според Диг в клетка се затварят само дивите животни, а по нищо още не можеше да се разбере, че тази красива госпожица принадлежи към тях.

Ала Рюг държеше на своята мисъл, тъй като нямаше друга, с която да я замени. И той ловко защити мисълта си:

— Ако това човешко същество — продължи той — изобщо не е диво, то непременно ще стане такова под въздействието на клетката, и в резултат на това тя ще се окаже полезна и дори необходима.

Това разсъждение не се понрави на джуджетата и едно от тях, на име Тад, го осъди с негодувание. Тад беше едно много добродетелно джудже. То предложи да отведат хубавото момиченце при неговите родители, които, според него, навярно са могъщи владетели.

Мнението на доблестния Тад бе отхвърлено, тъй като противоречеше на обичаите на джуджетата.

— Трябва да бъдем справедливи — каза Тад, — а не да спазваме обичаите.

Но вече не го слушаха, а събранието бурно се развълнува, когато друго джудже, на име По, чийто ум не беше сложен, но справедлив, изказа мнението си със следните думи:

— Най-напред тази госпожица трябва да бъде събудена, тъй като сама не се събужда; ако така прекара нощта, утре клепачите й ще са подути и от това хубостта й ще понамалее, защото никак не е здравословно да се спи в гора, на брега на езеро.

Това мнение получи всеобщо одобрение, тъй като не противоречеше на никое друго.

Пик, този който приличаше на стар поет, съсипан от скърби, се приближи до момиченцето и го загледа сериозно, като си мислеше, че само един от неговите погледи ще бъде достатъчен, за да изтръгне спящата от дълбините на най-непробудния сън. Ала Пик се заблуждаваше спрямо силата на своите очи и Пчелица продължи да спи със скръстени ръце.

Като видя това, добродетелният Тад леко я задърпа за ръкава. Тогава тя поотвори очи и се надигна на лакът. Като се видя на легло от мъх, заобиколена от джуджета, помисли, че всичко това е сън, разтърка очи, за да прогледне, и вместо недействителното видение в очите й да влезе чистата утринна светлина, която проникваше в синята й стая, дето Пчелица смяташе, че се намира. Защото разумът й, замаян от съня, не й позволяваше да си припомни приключението на езерото. Ала напразно си търкаше очите, джуджетата не се махаха; трябваше все пак да повярва, че те са истински. Тогава, като хвърляше неспокойни погледи наоколо, видя гората, спомените нахлуха в съзнанието й, тя извика тревожно:

— Жорж! Къде е брат ми Жорж!

Джуджетата се засуетиха около нея, а тя се страхуваше да ги гледа и криеше лицето си в ръце.

— Жорж! Жорж! Къде е брат ми Жорж — викаше тя, като хълцаше.

Джуджетата не й казаха къде е, тъй като не знаеха, а Пчелица проливаше горещи сълзи и викаше ту майка си, ту брат си.

На По му се прииска да заплаче като нея, но изпълнен с желание да я утеши, той й отправи няколко неясни думи.

— Недейте да се тревожите така — й каза той, — ще бъде жалко една толкова красива госпожица да плаче и да си разваля очите. Разкажете ни по-скоро вашата история, тя сигурно е много интересна. Ще ни бъде страшно приятно.

Пчелица изобщо не ги слушаше. Изправи се и поиска да избяга. Но подутите й боси крака й причиниха толкова силна болка, че тя падна на колене, като ридаеше още по-силно. Тад я задържа в обятията си, а По й целуна нежно ръката. Затова може би тя се осмели да ги погледне и видя, че те я гледат жалостиво. Пик й се стори с поетична и простодушна душа и като разбра, че всички малки човечета бяха благосклонни към нея, каза:

— Малки човечета, жалко че сте толкова грозни, но аз ще ви обикна въпреки това, ако ми дадете да ям, защото съм гладна.

— Боб — завикаха в един глас всички джуджета, — върви да потърсиш нещо за вечеря!

И Боб потегли върху своя гарван. Все пак джуджетата почувствуваха колко несправедливо това момиченце ги намираше за грозни. Рюг се беше ядосал много. Пик си казваше: „Та тя е още дете и не вижда огъня на дарованието, който свети в моите очи и им придава ту сила, която поразява, ту милосърдие, което очарова“. А Тад каза с усмивка:

— Госпожице, Вие сигурно няма да ни намирате толкова грозни, като ни обикнете малко повече.

При тези думи Боб се появи отново върху своя гарван. В златно блюдо той носеше една печена яребица, с хляб от най-чисто пшеничено брашно и една бутилка вино „Бордо“. Той сложи тази вечеря пред краката на Пчелица, като направи, премятайки се, безброй кълба.

Пчелица хапна и рече:

— Малки човечета, вашата вечеря беше чудесна. Аз се казвам Пчелица, а сега да потърсим моя брат и да тръгваме заедно към замъка на Кларидите, където мама ни чака в страшна тревога.

Тогава Диг, който беше истинско джудже по дух, напомни на Пчелица, че тя не може да ходи, че нейният брат е достатъчно голям, за да намери сам пътя, че в този край, където всички диви животни бяха унищожени, не можеше да му се случи нещастие — накрая добави:

— Ще направим носилка, ще я покрием с листа и мъх, Вие ще легнете върху нея, а ние ще Ви занесем така легнала в планината и ще Ви представим на краля на джуджетата, както го изискват обичаите на нашия народ.

Всички джуджета одобриха тези думи. Пчелица погледна наболелите си крака и замълча. Беше много радостна, като научи, че няма диви животни в този край. За останалото тя се осланяше на приятелството на джуджетата.

Те вече правеха носилката. Онези, които имаха големи брадви, със силни удари отсякоха две млади ели.

Това отново върна Рюг към старата мисъл и той запита:

— Ами ако вместо носилка направим клетка?

Предложението възбуди всеобщо неодобрение. Тад извика, като го гледаше презрително:

— Рюг, ти приличаш повече на човек, отколкото на джудже. Но поне чест прави на нашата раса, че най-лошото от джуджетата е и най-глупавото.

А работата напредваше. Джуджетата скачаха високо, за да достигнат клоните, режейки ги във въздуха, и сръчно правеха от тях плетено кресло. След като го покриха с мъх и листак, те настаниха в него Пчелица; после го хванаха едновременно за двете греди, хоп!, опряха го на рамо, хоп! и бързо поеха към планината, хей!