Анатол Франс
Пчелица (18)

Глава осемнадесета

в която крал Лок прави необикновено пътешествие

Като излезе от кладенеца на науката, крал Лок отиде при своето съкровище, извади един пръстен от едно ковчеже, ключ от което имаше само той, и си го сложи на пръста. Скъпоценният камък върху халката изпускаше ярка светлина, защото беше вълшебен и неговата сила ще се разбере в края на тази приказка. Крал Лок се върна след това в своя замък, където облече наметало за път, обу дебели ботуши и взе един бастун; после тръгна на път през многолюдните улици, по големите пътища, през селата, през галериите от червен порфирен камък, през петролните подземни слоеве и кристалните пещери, които бяха свързани помежду си посредством тесни входове.

Той вървеше унесено и произнасяше някакви думи, които нямаха смисъл. Ала вървеше упорито. Планини му преграждаха пътя и той се катереше по планините; пропасти се отваряха под краката му и той слизаше в бездните; минаваше през бродове; пресичаше отвратителни местности, замъглени от серни изпарения. Вървеше по гореща лава, по която краката му оставяха следи; приличаше на страшно упорит пътешественик. После навлезе в тъмни пещери, където морската вода, която се процеждаше капка по капка, течеше като сълзи по водораслите и образуваше по неравната земя лагуни, в които се въдеха многобройни раковидни животни с чудовищни размери. Огромни раци, гигантски морски лангусти и омари, морски паяци пращяха под краката на джуджето, а после хукваха, като оставяха по някой от многобройните си крака, и събуждаха в своето бягство отвратителни трилобити, стогодишни октоподи, които ненадейно раздвижваха своите сто ръце и бълваха от птичата си човка някоя и друга зловонна риба. Въпреки това крал Лок вървеше напред. Той стигна до дъното на онези пещери, целите изпълнени с черупкообразни животни, въоръжени с острия като шило, с щипки — двойни триони, с крака куки, които полазваха чак до врата му, и с безцветни очи, поставени като дупки от двете страни на дълги шии. Крал Лок се покачи по склона на пещерата, като се хващаше за грапавините на скалата, а чудовищата с брони се заизкачваха след него, но той не се спря, докато не позна по пипането един камък, който беше изпъкнал по средата на сводестата скала. Докосна с вълшебния си пръстен този камък, който тутакси се сгромоляса със страшен грохот, и в този миг прилив от светлина разля прекрасните си вълни в пещерата и прогони животните, отгледани от мрака.

Крал Лок, като надникна през отвора, откъдето идеше светлината, видя Жорж дьо Бланшеланд, който се окайваше в своята стъклена килия и мислеше за Пчелица и за земята. Защото крал Лок направи цялото си подземно пътешествие, за да освободи пленникът на русалките. Но като видя тази голяма космата глава, навъсена и брадата, да го гледа от дъното на кристалната фуния, Жорж помисли, че го заплашва страшна беда, и потърси до себе си шпагата, като забрави, че тя беше строшена в гърдите на жената със зелените очи. През това време крал Лок го разглеждаше с любопитство.

— Пфу! — каза си той. — Та той е още момче.

И наистина беше така — едно съвсем наивно момче; и на своята голяма наивност той дължеше това, че се беше изплъзнал от сладостните и смъртоносни целувки на кралицата на русалките. Аристотел, с цялата си наука, не би могъл така лесно да се отърве.

Като се видя беззащитен, Жорж попита:

— Какво искаш от мене, главчо? Защо трябва да ми сториш зло, след като никога нищо не съм ти направил?

Крал Лок отговори с глас едновременно весел и сърдит:

— Миличък, Вие не знаете дали не сте ми сторили зло, защото не познавате следствията и причините, непроизволните движения и въобще цялата философия. Но да не приказваме за това. Ако не Ви е неприятно да излезете от Вашата фуния, минете оттука.

Жорж се промъкна веднага в пещерата, плъзна се по стената и щом стигна до долу каза на своя освободител:

— Вие сте едно много добро малко човече — ще Ви обичам цял живот. Но знаете ли къде се намира Пчелица Кларидска?

— Аз зная много неща — отговори джуджето — и най-вече зная, че не обичам любопитните.

Жорж, като чу тези думи, се засрами много и последва мълчаливо своя водач в задушния и черен мрак, където мърдаха октоподите и ракообразните животни. Тогава крал Лок му каза, като се присмиваше:

— Пътят не е пригоден за карета, драги ми принце!

— Господине — му отвърна Жорж, — пътят на свободата е винаги хубав и аз не се страхувам да се загубя, като следвам моя благодетел.

Малкият крал Лок си прехапа устните. Като стигнаха до червената галерия от порфир, той показа на младия човек една направена от джуджетата стълба в скалата, по която се излизаше на земята.

— Ето Ви пътя — му каза той, — сбогом.

— Не ми казвайте сбогом — отговори Жорж; — кажете ми, че ще Ви видя отново. След всичко, което направихте за мене, моят живот Ви принадлежи.

Крал Лок отвърна:

— Това, което направих, не беше за Вас, а за друг. По-добре е да не се виждаме с Вас, защото не бихме могли да се обичаме.

Жорж заговори чистосърдечно и сериозно:

— Никога не бих предположил, че моето избавление ще ми причини мъка. А така стана. Сбогом, господине.

— На добър път — извика крал Лок сурово.

Впрочем стълбата на джуджетата водеше до една изоставена кариера, която се намираше на половин левга от замъка на Кларидите.

Крал Лок продължи пътя си, като мърмореше:

— Това момче не притежава нито науката, нито богатствата на джуджетата. Наистина не зная защо Пчелица го обича, освен може би за това, че е млад, красив, верен и храбър.

Той влезе в града, криейки усмивката си в брадата, като човек, който е скроил някому някаква шега. Като минаваше пред къщата на Пчелица, той промъкна голямата си глава през прозореца, както беше направил в стъклената фуния, и видя девойката да бродира сребърни цветя върху воал.

— Нека радостта бъде с Вас, Пчелице — й каза той.

— А на тебе, малки кралю Лок — отговори тя, — нека никога нищо да не ти липсва или поне да не съжаляваш за нищо!

Всъщност нещо много му липсваше, но наистина за нищо не съжаляваше. Тази мисъл му позволи да вечеря с апетит. След като изяде задоволителен брой пълнени фазани, той извика Боб.

— Боб — каза му той, — яхни твоя гарван; яви се пред принцесата на джуджетата и й кажи, че Жорж дьо Бланшеланд, който дълго време е бил затворник на русалките, днес се е завърнал при кларидите.

Той заповяда, а Боб литна на своя гарван.