Анатол Франс
Пчелица (8)

Глава осма

в която се разбира колко е струвало на Жорж дьо Бланшеланд да се доближи до езерото, в което живеят русалките

Пчелица тръгна по пясъка между две островчета върби и точно пред нея малкият Дух, който живее по тези места, скочи във водата и остави на повърхността кръгове, те постепенно се разширяваха и най-сетне изчезнаха. Този дух беше една малка зелена жаба с бяло коремче. Всичко наоколо мълчеше. Свеж полъх премина над светлото езеро, всяка вълничка се разтягаше в нежна усмивка.

— Хубаво е това езеро — каза Пчелица, — но краката ми в скъсаните ми пантофки са целите в кръв и съм много гладна. Как бих искала да съм в къщи, в замъка.

— Сестрице — каза Жорж, — седни на тревата. За да ти отпочинат краката, ще ти ги обвия с листа; после ще ти потърся нещо за вечеря. Видях горе, близо до пътя, къпинак, почернял от плод. Ще ти донеса в шапката си най-хубавите и най-сладките къпини. Дай ми твоята кърпичка: в нея ще сложа ягоди, защото ей там до пътечката, под сянката на дърветата, има ягоди. А джобовете си ще напълня с лешници.

На брега на езерото, под една върба, той направи легло от мъх за Пчелица и тръгна.

Пчелица, легнала на своето легло от мъх, скръстила ръце на гърди, видя как звездите се запалват и затрептяват в бледото небе, после очите й се притвориха; стори й се обаче, че вижда да лети във въздуха едно малко джудже, яхнало гарван. Това съвсем не беше видение. Като дръпна поводите, които черната птица хапеше, джуджето спря над момиченцето и вторачи в него кръглите си очи; след това пришпори птицата и литна нависоко. Пчелица видя смътно всичко това и заспа.

Тя спеше, когато Жорж се върна с набраните плодове и ги сложи до нея. Той слезе на брега на езерото, докато чакаше да се събуди. Езерото спеше под нежната си корона от шума. Лека па̀ра едва се издигаше над водата. Внезапно луната се показа между клоните, тутакси вълните се осеяха с искри.

Жорж добре видя, че блещуканията, които осветяваха езерните води, не бяха само начупеното отражение на луната, защото забеляза сини пламъци. Те прииждаха, като се въртяха вълнообразно и с люлеене, сякаш танцуваха в кръг. Скоро разбра, че тези пламъци трептяха по бели чела, по чела на жени. След малко от вълните се надигнаха красиви глави, с корони от водорасли и морски гребенчета, рамене, по които се спускаха зелени коси, и гърди, по които блестяха перли и се плъзгаха воали. Момчето позна русалките и поиска да избяга. Ала бледи и студени ръце го бяха обгърнали здраво и го носеха, въпреки съпротивата и виковете му, през водите, в подземията от кристал и тъмночервен порфир.