Анатол Франс
Пчелица (14)

Глава четиринадесета

в която се разказва как Пчелица видя отново майка си и можа да я прегърне

Пчелица, вече с корона на главата, стана още по-замислена и по-тъжна отколкото преди, когато нейните коси се спускаха свободно по раменете, и от онези дни, когато отиваше засмяна в ковачницата на джуджетата, за да подръпне брадите на своите добри приятели Пик, Тад и Диг, и лицата им, обагрени от отраженията на пламъците, се развеселяваха при нейното идване. Добрите джуджета, на чиито колене тя доскоро седеше и които я наричаха нашата Пчелица, сега се покланяха, когато минаваше и мълчаха почтително. Тя съжаляваше, че вече не е момиченце и страдаше от това, че стана принцеса на джуджетата.

Тя вече не се радваше да среща крал Лок, откакто го беше видяла да плаче заради нея. Но го обичаше, защото беше добър и нещастен.

Един ден (ако може да се каже, че има дни в кралството на джуджетата) тя хвана крал Лок за ръка и го заведе точно под онази пукнатина в скалата, през която минаваше един слънчев лъч, където танцуваха златни прашинки.

— Малки кралю Лок — каза му тя, — аз страдам. Вие сте крал, вие ме обичате, а аз страдам.

Като чу тези думи от красивата госпожица, крал Лок отговори:

— Аз ви обичам, Пчелице Кларидска, принцесо на джуджетата, ето защо Ви задържах в този подземен свят, за да Ви покажа нашите тайни, които са по-важни и по-интересни от всичко, което бихте могли да научите на земята, сред хората, защото хората са по-малко изкусни и по-малко знаещи от джуджетата.

— Да — отвърна Пчелица, — но те повече приличат на мене, отколкото на джуджетата, затова ги обичам повече. Малки кралю Лок, позволете ми да видя моята майка, ако не искате да умра.

Крал Лок се отдалечи, без да отговори.

Пчелица, самотна и отчаяна, съзерцаваше лъча от онази светлина, която къпе лицето на цялата земя и облива със сияещите си вълни всички живи хора, дори просяците, скитащи по пътищата. Бавно лъчът избледня и смени златната си светлина със слаб бледосин светлик. Нощ беше настъпила над земята. През цепнатината на скалата затрептя звезда.

Тогава някой леко докосна рамото й, тя видя крал Лок, загърнат в черна мантия. На ръката си носеше още една мантия, с която загърна девойката.

— Елате — повика я той.

И я изведе вън от подземието. Когато тя отново видя дърветата, разклащани от вятъра, облаците, които закриваха от време на време луната, и цялата дълбока нощ, свежа и синя, когато усети дъха на тревите, когато въздухът, който бе дишала в своето детство, на вълни изпълни гърдите й, тя въздъхна дълбоко и помисли, че ще умре от радост.

Крал Лок я държеше в прегръдките си; колкото и малък да беше, той я носеше леко като перо и двамата се плъзгаха по земята като сянката на две птици.

— Пчелице, сега ще видите Вашата майка. Ала чуйте ме. Всяка нощ, както знаете, аз изпращам Вашия образ на майка Ви. Всяка нощ тя вижда Вашата скъпа сянка; усмихва й се, говори й, прегръща я. Тази нощ аз ще й покажа самата Вас, вместо Вашето видение. Вие ще я видите, но не я докосвайте, не й говорете, защото тогава магията ще се развали и тя вече никога няма да види нито Вас, нито Вашия образ, когото, не различава от самата Вас.

— Значи, трябва да бъда предпазлива, жалко, малки кралю Лок… Ето я! Ето я!

Наистина главната кула на Кларидите се издигаше съвсем черна на хълма. Пчелица едва можа да изпрати една целувка на старите любими камъни и ето че видя как покрай нея бягат крепостните стени на града, покрити с цъфнал шибой; ето, тя се изкачва към едната площадка, където в тревата блещукаха светулки чак до тайния вход на крепостта, който крал Лок отвори лесно, защото джуджетата, покорители на метали, не се спират пред ключалките, катинарите, резетата, веригите и решетките.

Пчелица се качи по виещата се стълба, която водеше в стаята на майка й, спря се, за да задържи с две ръце сърцето си, което силно биеше. Вратата леко се отвори и под светлината на кандилото, окачено на тавана, Пчелица видя в набожното мълчание, което цареше в стаята, своята майка, своята отслабнала и побледняла майка, с посивели коси на слепоочията. Но за своята дъщеря тя беше по-красива така, отколкото в онези някогашни дни, с великолепните накити и смелите разходки на кон. Както досега, майката виждаше дъщеря си насън, тя протягаше ръце, за да я прегърне. А детето, като се смееше и плачеше, поиска да се хвърли в обятията й, но крал Лок я изтръгна от тази прегръдка и я отнесе като сламка през синкавите поля в кралството на джуджетата.