Анатол Франс
Пчелица (16)

Глава шестнадесета

в която се съобщават думите на учения Нур, причинили необикновена радост на малкия крал Лок

Крал Лок не издаде своето отчаяние пред девойката, но когато остана сам, той седна на земята и като обхвана коленете си с ръце, се отдаде на своята скръб.

Той ревнуваше и си казваше:

— Тя обича, но не мене обича тя. А аз съм крал и притежавам много знания; имам богатства, зная невероятни тайни; аз съм по-добър от всички останали джуджета, а те могат повече от хората. Тя не ме обича, а обича някакъв младеж, който не познава науката на джуджетата и може би не знае никаква наука. Сигурно тя не умее да цени по достойнство и не е много разумна. Би трябвало да се подигравам на безразсъдството й, но аз я обичам и нямам желание за нищо в този свят, защото тя не ме обича.

По цели дни крал Лок скиташе сам из най-дивите проходи на планината, а в ума му се въртяха тъжни и понякога лоши мисли. Той се чудеше как да принуди чрез подчинение и глад Пчелица да стане негова жена. Но като прогонваше това намерение, почти веднага след като го беше обмислял, той взимаше решение да отиде и да намери девойката, и да падне на колене пред нея. Но и на такова решение не можеше да се спре и не знаеше какво да прави. Защото наистина не от него зависеше Пчелица да започне да го обича. Гневът му отведнъж се обръщаше срещу Жорж дьо Бланшеланд; той би искал този младеж да бъде отнесен много далеко от някой магьосник или поне ако някога научеше за любовта на Пчелица — да я пренебрегне. И кралят продължаваше да размишлява:

— Без да съм стар, вече съм живял доста дълго, за да ми се е случвало да страдам. Но моите страдания, колкото и силни да са били, не бяха толкова жестоки, колкото страданията, които изпитвам сега. Нежната обич или състраданието, които ги причиняваха, им придаваха нещо от небесната си доброта. Напротив — в този час усещам, че мъката ми придобива коварството и язвителността на някакво гибелно желание. Душата ми е пуста, а очите ми плуват в сълзи, като в някаква киселина, която ги гори.

Така размишляваше крал Лок. И като се страхуваше, че ревността го прави несправедлив и лош, избягваше да среща девойката от страх да не й заговори, без да иска, като човек слаб и жесток.

Един ден, когато повече от всякога го тормозеше мисълта, че Пчелица обича Жорж, той реши да се обърне за съвет към Нур, който беше най-ученият между джуджетата и живееше на дъното на един кладенец, изкопан в самите дълбини на земята.

Преимуществото на този кладенец беше, че имаше равномерна и приятна температура. Кладенецът съвсем не беше тъмен, защото две небесни светила — едно бледо слънце и една червена луна, осветяваха последователно всички негови части. Крал Лок слезе в този кладенец и намери Нур в неговата лаборатория. Нур приличаше по лице на истинско малко човече и стръкче мащерка украсяваше качулката му. Независимо от познанията си, той притежаваше също наивността и чистотата на своята раса.

— Нур — обърна се към него кралят, като го прегърна, — идвам за съвет при тебе, защото ти знаеш много неща.

— Кралю Лок — отвърна Нур, — бих могъл да знам много неща и да съм само един глупак, а аз владея начина да научавам някои от многобройните неща, които не зная, тъкмо за това съм известен като учен.

— Щом е така — продължи крал Лок, — знаеш ли къде се намира сега едно момче на име Жорж дьо Бланшеланд?

— Нищо не зная за него и никога не бих полюбопитствувал да науча — отвърна Нур. — Тъй като зная колко невежи, глупави и лоши са хората, аз малко се интересувам какво те мислят и правят. Като изключим всичко това, за да преценим защо живее тази високомерна и окаяна раса, трябва да кажем, че мъжете притежават смелост, жените — красота, а малките деца — невинност, о, кралю Лок, цялото човечество е нещастно или смешно. Подчинени като джуджетата на необходимостта да се трудят, за да живеят, хората са се разбунтували срещу този божествен закон и вместо да бъдат като нас, работници изпълнени с веселие, те предпочитат да воюват, вместо да се трудят, и са готови да се избиват един друг, вместо да си помагат. Но за да бъдем справедливи, трябва да признаем, че краткият им живот е главната причина за тяхното невежество и тяхната жестокост. Те живеят много малко време, за да се научат да живеят. Расата на джуджетата, които обитават земните недра, е по-щастлива и по-добра. Ако ние не сме безсмъртни, поне всеки един от нас ще съществува толкова дълго, колкото и земята, която ни носи в своите пазви и ни прониква с майчинска и плодотворна топлина, докато за расите, които се раждат върху грапавата й кора, дъхът й е ту горещ, ту леден, той вдъхва смъртта едновременно с живота. При все това, на тази страшна безпомощност и на своята злина човеците дължат и една добродетел, която прави душата на някои от тях по-красива от душата на джуджетата. Тази добродетел, чието сияние представлява за мисълта онова, което за окото е нежният блясък на перлите, о, кралю Лок, се нарича състрадание. То се придобива чрез мъката, а нея джуджетата не познават добре, защото, по-умни от човеците, те се измъчват по-малко. Ето защо понякога джуджетата излизат от своите дълбоки пещери и се изкачват върху немилостивата земна кора, за да се смесят с човеците, за да ги обикнат, да страдат с тях и чрез тях и така да вкусят от състраданието, което освежава душите като небесна роса. Такава е истината за човеците, о, кралю Лок, но не ме ли попита ти за необикновената съдба на някой от тях?

След като крал Лок повтори въпроса си, старият Нур погледна в един от далекогледите, които изпълваха стаята. Защото джуджетата изобщо нямат книги; книгите, които могат да се намерят при тях, идват от хората и служат за играчки. За да се учат, те не се допитват като нас до знаци върху хартия, а гледат в далекогледи и виждат в тях точно предмета, който ги интересува. Трудността се състои само в това да се подбере подходящият далекоглед и правилно да се насочи. Той може да бъде от кристал, от топаз и от опал, но тези далекогледи с леща от дебел полиран диамант са много по-прецизни и служат, за да се видят много отдалечени неща.

Джуджетата притежават също така и лещи от прозрачно вещество, неизвестни за хората. Тъкмо тези лещи позволяват на погледа да прониква през зидове и скали като през стъкло. Други, още по-чудновати лещи отразяват точно като огледало всичко онова, което времето е отнесло в своя бяг, защото джуджетата знаят да извикват от безкрайните пространства на вселената в своите пещери светлината на отминалите дни, с формите и цветовете на изчезнали времена. Те могат да виждат миналото, като улавят отново светлинните снопове, които, след като веднъж пречупили се върху човешки, животински, растителни или скални форми, се отразяват отново през вековете в неизмеримата вселена.

Старият Нур умееше най-вече да открива образите от древността и дори такива образи, които е невъзможно да си представим, живели преди земята да придобие вида, който познаваме. Ето защо за него беше просто развлечение да намери Жорж дьо Бланшеланд.

След като гледа по-малко от една минута през един съвсем обикновен далекоглед, той каза на крал Лок:

— Кралю Лок, този когото търсиш е при русалките, в кристалния замък, откъдето никой не се връща и чиито стени, с цветовете на дъгата, граничат с твоето кралство.

— Там ли се намира той? Там да си остане! — извика крал Лок, като си потриваше ръцете. — Пожелавам му много приятни забавления.

И като прегърна стария Нур, излезе от кладенеца и избухна в смях.

През целия път кралят се държеше за корема, за да не се пръсне от смях — главата му се тресеше, а брадата му се люлееше насам-натам върху корема. — Ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха! — Малките човечета, които го срещаха, и те започваха да се смеят като него. Други като ги виждаха, също започваха да се смеят; този смях се предаваше от съсед на съсед и дълбините на земята се разтърсиха от необичайно весел кикот. — Ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха, ха!