Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Abeille, 1883 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Мария Далчева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Анатол Франс. Пчелица
Първо издание
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Илюстрации: Еди Легран, гравирани върху дърво от А. и П. Бодие
Коректор: Маргарита Чобанова
ДИ „Отечество“, София, 1982
ДПК „Димитър Благоев“, София, 1982
История
- — Добавяне
Глава шеста
в която се говори за онова, което се вижда от най-високата кула на замъка на Кларидите
Малко след тази история Пчелица и Жорж се качиха един ден, без никой да ги види, по стълбата на най-високата кула, която се издигаше в средата на замъка на Кларидите. Като стигнаха на площадката на покрива, те нададоха силни викове и запляскаха с ръце.
Пред погледа им се простираха хълмове, нарязани на ситни кафяви или зелени квадрати от обработени ниви. Далеко на хоризонта синееха планини и гори.
— Сестричке — извика Жорж, — сестричке, гледай, ето цялата земя!
— Колко е голяма — каза Пчелица.
— Моите учители — продължи Жорж — са ме учили, че земята е много голяма, и то толкова, че както казва нашата бавачка Гертруда, трябва да я видиш, за да повярваш.
Те обиколиха площадката.
— Виж какво чудно нещо, братче — извика Пчелица. — Замъкът се намира в средата на земята, а ние се намираме на високата кула, която е в средата на замъка, значи ние се намираме в средата на света. Ха, ха, ха!
Наистина хоризонтът се затваряше в кръг около децата, а високата кула се намираше точно в центъра.
— Ние сме в центъра на света, ха, ха, ха — повтори Жорж.
После и двамата започнаха да мечтаят.
— Колко страшно, че светът е толкова голям! — рече Пчелица. — Човек може да се загуби в него и да бъде разделен от своите приятели.
Жорж повдигна рамене:
— Какво щастие, че светът е толкова голям! Човек може да търси всякакви приключения. Пчелице, искам, като порасна, да покоря онези планини, които са на края на земята. Оттам изгрява луната; ще я грабна, както минавам, и ще ти я пода ря, мила Пчелице.
— О, чудесно! — отвърна Пчелица. — Ти ще ми я подариш, а аз ще си я закича в косите.
После те се заеха да търсят като на карта местата, които познаваха.
— Аз добре се ориентирам — рече Пчелица (която съвсем не се ориентираше добре) — но не мога да разбера какво представляват всички тези малки квадратни камъчета, пръснати по хълма.
— Къщи! — каза Жорж. — Това са просто къщи. Не можеш ли да познаеш, сестрице, столицата на Кларидското херцогство? Та това е голям град! В него има три улици, от които едната е пригодена за пътуване с карета. Прекосихме я миналата седмица, за да отидем в Манастира на отшелниците. Помниш ли?
— А онзи поток, който лъкатуши там?
— Това е реката. Гледай, ей там е старият каменен мост.
— Мостът, под който ловихме раци ли?
— Точно той, същият; там в една ниша стои статуя на „Жената без глава“. Но оттук тя не се вижда, защото е много малка.
— Да, спомням си. А защо няма глава?
— Ами защото сигурно си я е загубила.
Без да каже дали това обяснение й е достатъчно, Пчелица разглеждаше внимателно хоризонта.
— Братче, братче, виждаш ли, там нещо блести откъм сините планини? Това е езерото!
— Езерото!
Тогава те си спомниха какво херцогинята им беше разказала за тези опасни и красиви води, където се намирал замъкът на русалките.
— Да отидем там! — извика Пчелица.
Това решение смути Жорж, който зяпна от учудване и се развика:
— Херцогинята ни забрани да излизаме сами, а и как ще отидем на това езеро, което се намира на края на света?
— Как ще отидем, аз, разбира се, не зная. Но ти трябва да знаеш как, ти си мъж и имаш учител по граматика.
Жорж, силно засегнат, отговори, че може да си мъж и дори истински мъж, без да знаеш всички пътища по света. Пчелица го изгледа презрително, което го накара да се изчерви до уши, и му отвърна рязко:
— А аз не съм обещавала никому да покорявам сините планини и да откача луната от небето. Аз не зная пътя до езерото, но все някак ще го открия!
— Ха, ха, ха! — прихна Жорж, като се опитваше да се разсмее.
— Вие се смеете глупаво като гъсок, господине.
— Пчелице, гъсоците нито се смеят, нито плачат.
— Ако можеха да се смеят, те щяха да се смеят точно като Вас, господине. Ще отида сама на езерото. А докато търся красивите езерни води, в които живеят русалките, Вие ще останете сам в замъка като малко момиче. Ще Ви оставя моето ръкоделие и куклата. Ще се погрижите за тях, нали Жорж, много ще внимавате.
Жорж беше честолюбив. Той се почувствува засегнат от това, че Пчелица му се присмива. С наведена глава, намръщен, той извика със задавен глас:
— Добре тогава, ще идем на езерото!