Анатол Франс
Пчелица (6)

Глава шеста

в която се говори за онова, което се вижда от най-високата кула на замъка на Кларидите

Малко след тази история Пчелица и Жорж се качиха един ден, без никой да ги види, по стълбата на най-високата кула, която се издигаше в средата на замъка на Кларидите. Като стигнаха на площадката на покрива, те нададоха силни викове и запляскаха с ръце.

Пред погледа им се простираха хълмове, нарязани на ситни кафяви или зелени квадрати от обработени ниви. Далеко на хоризонта синееха планини и гори.

— Сестричке — извика Жорж, — сестричке, гледай, ето цялата земя!

— Колко е голяма — каза Пчелица.

— Моите учители — продължи Жорж — са ме учили, че земята е много голяма, и то толкова, че както казва нашата бавачка Гертруда, трябва да я видиш, за да повярваш.

Те обиколиха площадката.

— Виж какво чудно нещо, братче — извика Пчелица. — Замъкът се намира в средата на земята, а ние се намираме на високата кула, която е в средата на замъка, значи ние се намираме в средата на света. Ха, ха, ха!

Наистина хоризонтът се затваряше в кръг около децата, а високата кула се намираше точно в центъра.

— Ние сме в центъра на света, ха, ха, ха — повтори Жорж.

После и двамата започнаха да мечтаят.

— Колко страшно, че светът е толкова голям! — рече Пчелица. — Човек може да се загуби в него и да бъде разделен от своите приятели.

Жорж повдигна рамене:

— Какво щастие, че светът е толкова голям! Човек може да търси всякакви приключения. Пчелице, искам, като порасна, да покоря онези планини, които са на края на земята. Оттам изгрява луната; ще я грабна, както минавам, и ще ти я пода ря, мила Пчелице.

— О, чудесно! — отвърна Пчелица. — Ти ще ми я подариш, а аз ще си я закича в косите.

После те се заеха да търсят като на карта местата, които познаваха.

— Аз добре се ориентирам — рече Пчелица (която съвсем не се ориентираше добре) — но не мога да разбера какво представляват всички тези малки квадратни камъчета, пръснати по хълма.

— Къщи! — каза Жорж. — Това са просто къщи. Не можеш ли да познаеш, сестрице, столицата на Кларидското херцогство? Та това е голям град! В него има три улици, от които едната е пригодена за пътуване с карета. Прекосихме я миналата седмица, за да отидем в Манастира на отшелниците. Помниш ли?

— А онзи поток, който лъкатуши там?

— Това е реката. Гледай, ей там е старият каменен мост.

— Мостът, под който ловихме раци ли?

— Точно той, същият; там в една ниша стои статуя на „Жената без глава“. Но оттук тя не се вижда, защото е много малка.

— Да, спомням си. А защо няма глава?

— Ами защото сигурно си я е загубила.

Без да каже дали това обяснение й е достатъчно, Пчелица разглеждаше внимателно хоризонта.

— Братче, братче, виждаш ли, там нещо блести откъм сините планини? Това е езерото!

— Езерото!

Тогава те си спомниха какво херцогинята им беше разказала за тези опасни и красиви води, където се намирал замъкът на русалките.

— Да отидем там! — извика Пчелица.

Това решение смути Жорж, който зяпна от учудване и се развика:

— Херцогинята ни забрани да излизаме сами, а и как ще отидем на това езеро, което се намира на края на света?

— Как ще отидем, аз, разбира се, не зная. Но ти трябва да знаеш как, ти си мъж и имаш учител по граматика.

Жорж, силно засегнат, отговори, че може да си мъж и дори истински мъж, без да знаеш всички пътища по света. Пчелица го изгледа презрително, което го накара да се изчерви до уши, и му отвърна рязко:

— А аз не съм обещавала никому да покорявам сините планини и да откача луната от небето. Аз не зная пътя до езерото, но все някак ще го открия!

— Ха, ха, ха! — прихна Жорж, като се опитваше да се разсмее.

— Вие се смеете глупаво като гъсок, господине.

— Пчелице, гъсоците нито се смеят, нито плачат.

— Ако можеха да се смеят, те щяха да се смеят точно като Вас, господине. Ще отида сама на езерото. А докато търся красивите езерни води, в които живеят русалките, Вие ще останете сам в замъка като малко момиче. Ще Ви оставя моето ръкоделие и куклата. Ще се погрижите за тях, нали Жорж, много ще внимавате.

Жорж беше честолюбив. Той се почувствува засегнат от това, че Пчелица му се присмива. С наведена глава, намръщен, той извика със задавен глас:

— Добре тогава, ще идем на езерото!