Анатол Франс
Пчелица (2)

Глава втора

в която се разбира какво предсказва бялата роза на графиня дьо Бланшеланд

Като сложи на златните си коси черна шапчица, обшита с перли, и препаса кръста си с копринена панделка, каквато носят вдовиците, графиня дьо Бланшеланд влезе в параклиса, където имаше навика да се моли всеки ден за душата на своя съпруг, убит в двубой с ирландския великан.

На същия този ден тя видя бяла роза върху възглавничката на своето молитвено столче; щом я видя, графинята побледня, погледът й помръкна, тя отметна назад глава и закърши ръце, защото знаеше, че щом някоя графиня дьо Бланшеланд трябва да умре — намира бяла роза на молитвеното си столче.

Като разбра, че е дошъл часът да напусне този свят, в който й бе отредено за толкова кратко време да бъде съпруга, майка и вдовица, тя отиде в стаята, където под надзора на бавачките спеше синът й Жорж. Той беше на три години; дългите му мигли хвърляха прелестна сянка върху бузите му, а устицата му приличаше на цветец. Като го видя така мъничък и толкова хубав, тя заплака:

— Мило мое детенце — му рече тя с отпаднал глас, — скъпото ми детенце, ти няма да ме запомниш и моят образ ще се изтрие завинаги от твоите нежни очи. А нали сама те кърмих с млякото си, за да бъда наистина твоя майка и от любов към тебе отказвах ръката на най-прекрасните рицари.

След тези думи тя целуна един медальон, в който стоеше нейният лик и една букла от косите й, после го сложи на шията на сина си. Тогава една майчина сълза капна върху бузата на детето, то започна да се върти в люлката си и да търка очи с юмручета. Но графинята извърна глава и излезе от стаята. Нима очите й, които щяха да се склопят завинаги, можеха да издържат блестящия взор на двете обожавани очички, където разумът започваше да свети?

Тя заповяда да оседлаят един кон и съпроводена от своя оръженосец Вярно сърце тръгна към замъка на Кларидите.

Кларидската херцогиня посрещна графиня дьо Бланшеланд с отворени обятия:

— Мила моя, какъв щастлив случай Ви води при мене?

— Случаят, който ме води, съвсем не е щастлив, изслушайте ме, приятелко. Ние и двете се омъжихме една след друга и двете овдовяхме при едни и същи обстоятелства. Защото в нашето рицарско време най-добрите загиват първи и човек трябва да бъде монах, за да поживее. Аз бях станала вече майка, когато две години по-късно Вие също станахте майка. Вашата дъщеря Пчелица е хубава като ясно слънце, а моят мъничък Жорж е добро момче. Аз Ви обичам и Вие ме обичате. Но знаете ли, че аз намерих бяла роза върху възглавничката на моето молитвено столче. Сигурно скоро ще умра: на Вас оставям сина си.

Херцогинята естествено знаеше какво предсказва бялата роза за жените дьо Бланшеланд. Тя заплака и обеща, обливайки се в сълзи, да възпита Пчелица и Жорж като брат и сестра и всичко да разделя по равно.

Тогава все така прегърнати двете жени се приближиха до люлката, където под прозрачни, сини като небето завеси спеше малката Пчелица. Без да отвори очи, тя замърда с ръчички. А когато разтвори пръстчета, сякаш от всяко ръкавче заструиха пет розови лъча.

— Той ще я защищава — рече майката на Жорж.

— А тя ще го обича — отвърна майката на Пчелица.

— Тя ще го обича — повтори звънко гласче и херцогинята позна в него гласа на духа, който отдавна живееше под един камък край огнището.

Като се завърна в замъка, графиня дьо Бланшеланд раздаде скъпоценностите си на своите прислужници и като заповяда да я намажат с благовонни масла и да я облекат в най-хубавите й дрехи, за да почете това тяло, което трябва да възкръсне в деня на Страшния съд, тя легна на своето ложе, и заспа, за да не се събуди никога вече.