Анатол Франс
Пчелица (7)

Глава седма

в която се говори как Пчелица и Жорж отидоха на езерото

На следващия ден, след обяда, докато херцогинята се беше оттеглила в стаята си, Жорж хвана Пчелица за ръка.

— Да тръгваме! — й рече той.

— Къде?

— Шт!

Те се спуснаха по стълбата и прекосиха дворовете. След като минаха през тайния вход на укреплението, Пчелица попита за втори път къде отиват.

— На езерото! — отвърна решително Жорж.

Госпожица Пчелица остана със зяпнала уста. Да тръгне толкова далече, без разрешение, по атлазени пантофки! Защото тя наистина беше по атлазени пантофки. Нима, е разумно?

— Да тръгваме, и не е необходимо да бъдем разумни.

Такъв беше величественият отговор, който даде Жорж на Пчелица. Тя го беше засрамила, а сега се правеше на учудена… Този път той я изпращаше пренебрежително при нейната кукла. Момичетата приказват за приключения, а след това се измъкват. Уф! Отвратителни характери! Нека си остане! Той сам ще отиде.

Тя го хвана за ръката; той я отблъсна. Тогава тя увисна на врата на брат си.

— Братче — говореше тя, като хълцаше. — Ще дойда с тебе.

Жорж не устоя пред едно такова хубаво разкаяние.

— Ела — каза той, — но няма да минаваме през града, защото могат да ни видят. По-добре е да вървим покрай крепостната стена и да стигнем до големия път по друг, страничен.

И те тръгнаха, като се държаха за ръка. Жорж обясняваше плана, който беше намислил.

— Ще вървим — каза той — по същия път, по който минахме, за да отидем в Манастира на отшелниците. Тогава сигурно ще видим езерото, както го видяхме предишния път, и ще отидем до него направо през полето, както лети пчеличката.

„Както лети пчеличката“ е един красив народен израз, за да се каже по-пряк път; но те почнаха да се смеят заради името на момиченцето, което странно се вплиташе в този израз.

Пчелица набра цветя по края на рова — имаше лилави цветчета на слез, лайкучки, камбанки и кукувича прежда, от тях направи букет; в малките й ръце се виждаше как цветята бързо вехнат и беше жално да ги гледаш, когато Пчелица мина по стария каменен мост. И тъй като се чудеше какво да прави със своя букет, помисли най-напред да го хвърли във водата, за да го освежи, но след това реши, че е по-добре да го подари на „Жената без глава“.

Тя помоли Жорж да я вдигне на ръце, за да стане по-висока, и сама положи големия букет полски цветя в скръстените ръце на старата каменна статуя.

След като бяха вече доста далеко, тя обърна глава и видя един гълъб, кацнал на рамото на статуята.

Известно време двамата вървяха мълчаливо, след което Пчелица каза:

— Жадна съм.

— Аз също — рече Жорж, — но реката е далече зад нас, а не виждам нито поточе, нито извор.

— Слънцето е толкова горещо, че сигурно всичко е изпило. Какво ще правим сега?

Така си говореха и се вайкаха, когато видяха да идва насреща им селянка и да носи плодове в една кошница.

— Череши! — извика Жорж. — Колко жалко, че нямам пари, за да купя!

— А аз имам! — каза Пчелица.

Тя извади от джобчето си кесия, пълна с пет златни монети, и се обърна към селянката:

— Леличко, можете ли да ми дадете толкова череши, колкото се съберат в полата ми?

След това повдигна нагоре с две ръце края на полата си. Селянката хвърли в нея две-три шепи череши. Пчелица прихвана с една ръка запретнатата си пола, а с другата протегна златната монета на жената и попита:

— Това стига ли?

Селянката грабна златната монета, с която щедро биха могли да се заплатят черешите от цялата кошница заедно с дървото, което ги беше родило, и с градината, където растеше дървото. После хитрушата отговори:

— Няма да искам повече, на вашите услуги, мила ми принцесо.

— Тогава — помоли Пчелица — сложете още череши в шапката на брат ми и вие ще получите още една златна монета.

Речено — сторено. Селянката продължи пътя си, като си мислеше в какъв вълнен чорап, на дъното на кой сламеник да скрие своите две златни монети. А двете деца продължиха пътя си, като ядяха череши и плюеха костилките надясно и наляво. Жорж избра онези череши, които бяха свързани две по две за дръжките, за да ги сложи на ушите на сестра си като обици, и се смееше, като гледаше как двойките красиви череши, целите аленочервени, се люлеят покрай бузите на Пчелица.

Едно камъче спря веселия им ход. То беше влязло в пантофката на Пчелица и тя започна да куца. При всяко нейно подскачане русите й букли танцуваха по бузите и така, куцукайки, тя седна върху насипа на пътя. Там брат й, коленичил пред нея, измъкна атлазената й пантофка. После я изтърси и оттам изскочи едно дребно бяло камъче.

Тогава, като погледна краката си, Пчелица каза:

— Братче, когато пак тръгнем за езерото, ще си сложим ботуши.

Слънцето се спускаше вече по лъчезарния небосвод; лек прохладен ветрец погали бузите и врата на младите пътешественици, които, освежени и оживени, продължиха смело пътя си. За да вървят по-леко, те пееха, хванати за ръце, и се смееха, като гледаха как пред тях се поклащат две задружни сенки. Те запяха:

Мариана в един ден засмян

сипа зърното в чувал голям

и яхна този ден

магарето Мартен.

За мелницата с покрива червен

тръгна тя със Мартен.^[1]

Ала Пчелица се спря и извика:

— Загубих си пантофката, атлазената ми пантофка!

Беше се случило точно това, което казваше. Докато вървяха, копринените шнурове на малката пантофка се бяха разхлабили и тя лежеше недалеко съвсем прашна на пътя.

Тогава Пчелица се огледа и като видя, че кулите на Кларидския замък чезнеха в далечната мъгла, усети как сърцето й се свива и сълзите напират в очите й.

— Вълците ще ни изядат — каза тя, — а нашата майка вече няма да ни види и ще умре от мъка.

Но Жорж й обу пантофката и й каза:

— Когато голямата камбана на замъка удари за вечеря, ние ще бъдем в Кларидския замък. Хайде, напред!

Мелничарят добричък на вид

се провикна със глас шеговит:

Мариано, добър ден,

завържи, ей тук, Мартен,

докато мелиш житцето при мен

да си хрупка Мартен.^[2]

— Езерото! Пчелице, гледай: езерото, езерото, езерото!

— Вярно, Жорж, езерото!

Жорж извика „ура!“ и хвърли шапката си във въздуха. Пчелица беше добре възпитана, за да подхвърли като него шапчицата си; събу си пантофката, която едвам се задържаше на крака й, и я хвърли над главата си, за да покаже радостта си. Езерото се виждаше там, в дъното на долината, която се спускаше кръгообразно към сребърните вълни и ги събираше като в някаква огромна чаша от листак и цветя. То беше гладко и чисто и можеше да се види как някаква тръпка преминава по зеленината, смътно очертала бреговете му. Но двете деца не откриха в сечището пътека, която да води до тези красиви води.

Докато търсеха път, по прасците ги ощипаха гъските на едно момиченце, наметнато с овча кожа, което вървеше след тях с пръчка в ръка. Жорж я попита как се казва.

— Жилберта — отговори тя.

— Добре, Жилберта, а как се отива на езерото?

— Там не се отива.

— Защо?

— Защото така…

— Ами ако човек реши да отиде?

— Ако човек искаше да отиде, щеше да има път и щеше да върви по него.

Нямаше какво повече да се каже на момичето, което пасеше гъските.

— Да тръгваме — предложи Жорж, — сигурно по-нататък ще намерим пътека през гората.

— Там ще наберем лешници — каза Пчелица — и ще ги изядем, защото съм гладна. Ще трябва, като се върнем пак при езерото, да донесем цяла кошница, пълна с хубави неща за ядене.

— Ще направим така както казваш, сестричке — съгласи се Жорж. — Сега разбирам защо оръженосецът Вярно сърце, като тръгна за Рим, взе със себе си цял свински бут, за да не гладува, и една дамаджана, за да не жадува. Но да побързаме, защото, струва ми се, денят преваля, макар че не зная колко е часът.

— Овчарките познават часа, като погледнат слънцето — каза Пчелица, — но аз не съм овчарка. Само ми се струва, че слънцето, което беше над главите ни, когато тръгнахме, сега се намира ей там, далеко зад града и Кларидския замък. Трябва да разберем дали така става всеки ден и какво означава това.

Докато наблюдаваха слънцето, облак прах се вдигна по пътя и те съгледаха конници, които препускаха с всички сили, а оръжията им блестяха. Децата много се уплашиха и хукнаха да се скрият в гъсталака. „Трябва да са крадци, може и да са човекоядци“ — мислеха си те. В действителност това бяха гвардейците, които херцогиня Кларидска беше изпратила, за да търсят двамата малки любители на приключения.

А тези любители на приключения намериха в гъсталака една тясна пътека, която не беше пътека на влюбени, защото по нея не можеха да вървят редом двама души, държейки се за ръка като годеници. Там не личеше и следа от човешки крак. Можеше да се видят само дупчиците, оставени от безброй малки раздвоени копита.

— Това са стъпки на дяволчета — прошепна Пчелица.

— Или на сърни — предположи Жорж.

Но не се разбра каква е работата. Сигурно беше само едно — че пътеката полека се спускаше надолу до брега на езерото, което се откри пред децата в своята замряла мълчалива прелест. Върбите заобляха покрай брега своите нежни корони. Тръстики размахваха над водата гъвкавите си мечове и нежните пера на своите папури, подобно китките пера по шлемовете; те образуваха тръпнещи острови, покрай които лилиите разтваряха големите си като сърца листа и белоснежните си сочни цветове. По тези цъфнали острови водни кончета, стегнати като госпожици в елечета, обшити с изумруд или сапфир, с бляскащи криле, чертаеха със свистене във въздуха дъги, които отведнъж прекъсваха.

Децата потапяха с наслада горящите си от умора крака в мокрия пясък, към който водата огъваше кичеста хвойна и папури с дълги копия. Водни рози с тънички стебла им изпращаха благоухания, а около тях по брега на спящите води папратта размахваше своите дантелени ветрила, които къклиците обсипваха с виолетовите си цветчета.