Анатол Франс
Пчелица (5)

Глава пета

в която се говори за това как херцогинята заведе Пчелица и Жорж в Отшелническия манастир, и за срещата им с една страшна старица

Онази сутрин от първата неделя след Великден херцогинята излезе от замъка на големия си тъмночервеникав дорест кон, като отляво до нея Жорж дьо Бланшеланд яздеше черно-кехлибарен кон, с черна глава и звезда на челото, а отдясно Пчелица управляваше с розови поводи кулестия си млечнокафяв кон, с черна грива и черни копита. Те отиваха на църковна служба в Отшелническия манастир. Войници, въоръжени с копия, ги охраняваха и тълпата се трупаше по техния път, за да им се любува. И наистина, и тримата бяха много красиви. Под воала със сребърни цветя и с развяващо се дълго наметало херцогинята беше величествена и обаятелна, а перлите, бродирани по шапката й, хвърляха нежен отблясък, който подхождаше на лицето и на душата на тази прекрасна жена. Близо до нея, с развени коси и блеснал поглед, Жорж имаше твърде представителен вид. А лицето на Пчелица, от другата страна, със своята нежна и невинна руменина представляваше прелестна милувка за очите; но нищо не беше по-възхитително от русата й коса, захваната от диадема с три златни цветчета. Тя се спускаше по раменете й като блестящо наметало на нейната младост и хубост. Простите хорица я гледаха и казваха: „Виж, каква красива госпожица!“

Майсторът шивач, старият Жан, вдигна на ръце внука си Пиер, за да му покаже Пчелица, а Пиер попита дали тя е истинска и дали това не е кукла, направена от восък. Той не можеше да си представи, че някой може да бъде толкова бял и нежен, след като е от същата плът като него самия, като малкия Пиер с кръглите си загорели бузи и със сивкавата си платнена ризка, пристегната на гърба с връв по селски.

Докато херцогинята приемаше благосклонно поздравите, лицата на двете деца сияеха от гордост. Това си личеше по червенината на Жорж и по усмивките на Пчелица. Ето защо херцогинята ги запита:

— Тези добри хора ни поздравяват от все сърце. Вие, Жорж, какво мислите за тях? Какво мислите за тях, Пчелице?

— Че така трябва — отвърна Пчелица.

— И че това е тяхно задължение — добави Жорж.

— А по какво съдите, че това е тяхно задължение? — запита херцогинята.

Като забеляза, че не й отговарят, тя продължи:

— Сега ще ви кажа. От преди повече от триста години Кларидските херцози с копие в ръка защищават тези бедни хора и те са им благодарни за това, че могат спокойно да жънат в полята, които са засели. От преди повече от триста години всички Кларидски херцогини предат вълна за бедните, посещават болните и държат новородените деца над кръщелните купели. Ето защо всички хора ви поздравяват, деца мои.

Жорж си помисли: „Ще се науча да закрилям орачите“, а Пчелица: „Ще се науча да преда вълна за бедните“.

И така, като разговаряха и размишляваха, те минаваха през ливади, обсипани с цветя. Сини планини се очертаваха на хоризонта. Жорж протегна ръка на изток:

— Онова, което се вижда там — попита той, — не е ли голям стоманен щит?

— Това сигурно е голяма сребърна като луната пафта — каза Пчелица.

— Не, деца мои, това не е нито стоманен щит, нито сребърна пафта — отвърна херцогинята, — а езеро, и то блести на слънцето. Повърхността на водата отдалече ви се струва гладка като огледало, но тя е набраздена от безброй вълни. Бреговете на това езеро ви се струват така правилни, като излети от метал, а всъщност са покрити с тръстика, пухкави папури и перуники, като всеки отделен цвят напомня човешки очи между мечовете на тръстиките. Всяка сутрин бяла па̀ра обгръща езерото и под обедното слънце то блести като броня. Но не бива човек да се приближава до него, защото там живеят русалките и те завличат минаващите в кристалния си замък.

В този миг те чуха камбаната на Отшелническия манастир.

— Ще оставим тук конете — каза херцогинята — и ще вървим пеша до параклиса. Нали и царете-влъхви^[1] не са се приближавали до яслата нито върху слонове, нито върху камили.

Те изслушаха богослужението. Една страшно грозна старица, покрита с дрипи, беше коленичила до херцогинята; на излизане от черква херцогинята й поднесе светена вода и пошепна:

— Вземете, майчице!

Жорж се учуди.

— Та нима не знаете — каза херцогинята, — че бедните трябва да се почитат, защото са възлюблени от Исус Христос? Една такава старица ви е държала, заедно с благородния херцог Рошеноар, над кръщелния купел, а Вашата малка сестра Пчелица също имаше един беден човек за кръстник.

Старицата беше отгатнала чувствата на малкото момче, наведе се към него и рече с насмешка:

— Пожелавам на Вас, прекрасни принце, да покорите толкова царства, колкото на мене ми се случи да загубя. Аз бях кралицата на Острова на перлите и на Златните планини; всеки ден на масата ми се поставяха петнадесет вида риба, а едно негърче носеше шлейфа ми.

— Какво нещастие Ви сполетя, та да загубите Вашите острови и Вашите планини, добра жено? — запита херцогинята.

— Предизвиках гнева на джуджетата, които ме отнесоха далече от моите земи.

— Та нима джуджетата имат такава сила? — запита Жорж.

— Тъй като живеят под земята — отговори старицата, — те познават свойствата на камъните, обработват металите и откриват изворите.

— А Вие, майко, какво сторихте, за да ги разсърдите? — попита херцогинята.

Старицата заразказва:

— Една декемврийска нощ едно от тях дойде при мен, за да ми поиска разрешение джуджетата да приготвят коледната си вечеря в кухните на замъка. Тези кухни, по-широки от голямата дворцова зала, бяха обзаведени с тенджери, тигани, тиганчета, котлета, чайничета, открити фурни, скари, дълбоки тигани за месо, съдове за сока под шишовете, готварски печки, тигани за риба, тави, форми за сладкиши, бакърени гюмове, халби от злато и сребро и от скъпо дърво с тънки жилчици, без да се брои машата, изкусно направена от ковано желязо, и грамадният черен котел, окачен на куки над огнището. Джуджето ми обеща, че те нищо няма да загубят, нито да развалят. Ала аз отказах и то изчезна, като мърмореше под нос неясни закани. На третата нощ, точно на Коледа, в стаята, където спях, се яви отново същото джудже, а след него безброй други джуджета; измъкнаха ме от леглото и ме пренесоха по нощница в непозната страна.

— Ето — ми казаха те, като си отиваха, — такова е наказанието на богатите, дето нищо не дават от своите съкровища на работливия и кротък народ на джуджетата, които обработват златото и отприщват земните извори.

Ето какво разказа беззъбата старица, а херцогинята, след като я подкрепи с думи и пари, пое обратно с двете деца по пътя към замъка.