Анатол Франс
Пчелица (21)

Глава двадесет и първа

в която се разказва за едно опасно приключение

Още същата нощ, когато всичко в замъка спеше, Жорж и Вярно сърце се промъкнаха в подземието, за да търсят оръжие. Там, под опушените тавански греди блестяха копия, шпаги, кинжали, двуостри мечове, ловни ножове, ками — всичко, което е необходимо, за да се убие човек или вълк. До всяка греда беше подпряна броня и доспехи, които стояха изправени с такава непоколебима и горда стойка, сякаш още ги изпълваше духът на онзи юнак, който ги беше обличал някога за велики приключения. А отворената желязна ръкавица стискаше копието между десетте си железни пръста, докато щитът-герб покриваше надбедрениците, сякаш за да покаже, че благоразумието е нужно на смелостта и че истинският войн се въоръжава както за защита, така и за нападение.

Измежду толкова брони Жорж избра бронята, която бащата на Пчелица беше носил чак до островите Авалон и Туле. Той я надяна с помощта на Вярно сърце и не забрави щита, върху който беше нарисуван в естествената си големина гербът на Кларидите — златно слънце. На свой ред Вярно сърце облече хубавата стара стоманена ризница на своя дядо и сложи на главата си един излязъл от употреба шлем, върху който постави нещо като снопче пера, перушина или опашка от пера, невзрачни и изпокъсани. Хрумна му да избере всичко това, за да има по-забавен вид и защото смяташе, че смехът е хубаво нещо при всяка среща и особено полезен, когато човек се излага на голяма опасност.

След като се въоръжиха, те тръгнаха по луна през тъмното поле. Вярно сърце беше завързал конете в началото на една горичка, недалеко от тайния вход на укреплението, и те ги намериха на същото място да подръпват от храстите. Конете бяха бързи и им трябваше по-малко от час, за да достигнат до планините на джуджетата, минавайки покрай нощни духове и неясни привидения.

— Ето пещерата — каза Вярно сърце.

Господарят и оръженосецът скочиха на земята и навлязоха в пещерата с шпага в ръка. Трябваше голяма смелост, за да се реши човек на подобни приключения. Но Жорж беше влюбен, а Вярно сърце — верен. И тук му е мястото да кажем с думите на най-прекрасния от поетите:

„Какво не може Приятелството, водено от Любовта?“

Господарят и оръженосецът вървяха в мрака близо час, когато видяха силна светлина, нещо което ги учуди. Това беше един от метеорите, с които, както знаем, беше осветено кралството на джуджетата.

При тази подземна светлина те видяха, че се намират в подножието на древен замък.

— Това е замъкът, който трябва да завземем — каза Жорж.

— Точно така — отвърна Вярно сърце, — ала позволете да пийна няколко глътки от виното, което донесох като оръжие, защото, колкото струва виното, толкова струва и човекът, колкото струва човекът — толкова струва и копието, а колкото повече струва копието — толкова по-малко струва неприятелят.

Жорж, като не видя жива душа, удари грубо вратата на замъка с дръжката на шпагата си. Слаб, треперлив глас го накара да вдигне глава и той забеляза на един от прозорците много дребен старец с дълга брада, който попита:

— Кой сте вие?

— Жорж дьо Бланшеланд.

— А какво искате?

— Да си взема Пчелица Кларидска, която вие несправедливо задържате във вашата къртичина, мръсни къртици такива!

Джуджето изчезна и Жорж отново остана сам с Вярно сърце, който му рече:

— Ваша светлост, може и да преувеличавам, но ще кажа, че във Вашия отговор Вие май не успяхте да излеете всички очарования на красноречието.

Вярно сърце не се страхуваше от нищо, но беше стар; сърцето му беше като черепа му, полирано от годините, и той не обичаше хората да бъдат обиждани. Жорж, напротив, се гневеше все повече и повече и продължаваше да вика:

— Подли обитатели на земята, къртици, язовци, сънливци, порове и водни плъхове, само отворете тази врата и на всички ви ще отрежа ушите!

Едва изрече тези думи, когато бронзовата врата на замъка бавно се отвори сама, без да се види кой буташе огромните й крила.

Жорж се уплаши, но при все това мина през тайнствената врата, защото смелостта му беше по-голяма от страха. Влязъл в двора, той видя по всички прозорци, във всички галерии, по всички покриви, по островърхите кули, във фенера и дори в отвърстията на комините да стоят джуджета, въоръжени с лъкове и самострели.

Той чу как бронзовата врата се затвори зад гърба му и град от стрели се изсипа право върху главата и раменете му. За втори път Жорж се уплаши и за втори път преодоля страха си.

Като се пазеше с щита, с шпага в ръка, той изкачи стъпалата, но изведнъж забеляза, че изправено върху най-високото стъпало стоеше тържествено едно величествено джудже. То държеше златен скиптър, имаше кралска корона и носеше пурпурна мантия. В това джудже той позна малкото човече, което го беше избавило от стъкления затвор. Тогава се хвърли в краката му и попита ридаейки:

— О, благодетелю мой, кой сте Вие? Нима сте от тези, които ми взеха Пчелица, Пчелица, която обичам?

— Аз съм крал Лок — отвърна джуджето. — Задържах Пчелица при себе си, за да й покажа тайните на джуджетата. Момко, Вие връхлитате в моето кралство като градушка в цветна градина. Ала джуджетата, по-силни от човеците, съвсем не се гневят като тях. Аз стоя много по-горе от Вас по ум, за да изпитвам гняв от Вашите постъпки, каквито и да са те. От всички качества, с които Ви превъзхождам, има едно, на което държа особено ревностно: това е справедливостта. Сега ще извикам Пчелица, за да я запитам иска ли тя да ви последва. Това ще направя не защото Вие искате, а защото съм длъжен да го направя.

Настъпи пълно мълчание и Пчелица се появи в бяла рокля, с падащи по раменете руси коси. Щом видя Жорж, тя се затича, за да се хвърли в прегръдките му и да притисне с все сила желязната гръд на рицаря.

Тогава крал Лок й каза:

— Пчелице, истина ли е, че за този човек искате да се омъжите?

— Истина е, самата истина, това е той, малки кралю Лок — отвърна Пчелица. — Вие виждате, малки човечета, как се смея и колко съм щастлива.

И тя заплака. Сълзите й течаха по бузите на Жорж, но това бяха сълзи на щастие; към тях се примесваше нейният весел смях и хилядите мили думи, които нищо не изразяваха, а приличаха на онези, дето бърборят малките деца. Тя и не помисли, че при вида на нейното щастие сърцето на крал Лок можеше да се натъжи.

— Любима моя — й каза Жорж, — аз Ви намирам такава, каквато бих желал да Ви видя: най-красивото и най-чудесното създание. Вие ме обичате! Слава богу, Вие ме обичате! Но, Пчелице, не обичате ли поне малко и крал Лок, който ме измъкна от стъкления затвор, където русалките ме пазеха далеч от Вас?

Тогава Пчелица се обърна към крал Лок:

— Малки кралю Лок, ти ли направи това! — извика тя. — Ти ме обичаше и си освободил този, когото аз обичам и който ме обича…

Тя не можа да каже нищо повече, а падна на колене, като хвана главата си с две ръце.

Всички малки човечета, свидетели на тази сцена, проливаха сълзи върху своите самострели. Само лицето на крал Лок беше спокойно. Пчелица откри в него толкова величие и доброта и почувствува обичта на дъщеря към своя баща. Тя хвана ръката на своя любим и каза:

— Жорж, аз Ви обичам. Жорж, бог е свидетел колко Ви обичам. Но как да напусна малкия крал Лок?

— Стойте, нито дума повече! Вие и двамата сте мои затворници — извика крал Лок със страшен глас.

Той престори гласа си така, за да се позабавлява и за да си направи шега. А всъщност никак не беше ядосан. Вярно сърце се приближи до него и като прегъна коляно, му каза:

— Ваше величество, нека ми позволи Ваше кралско величество да споделя пленничеството на господарите, на които служа!

Пчелица го позна и му каза:

— Това Вие ли сте, драги ми Вярно сърце? Радвам се да Ви видя отново. Опашката от пера, която носите, е ужасно грозна. Кажете, съчинили ли сте нови песни?

А крал Лок отведе и тримата на вечеря.