Анатол Франс
Пчелица (4)

Глава четвърта

в която става дума за възпитанието изобщо и по-специално за възпитанието на Жорж

Жорж израсна в замъка, заедно с Пчелица, която приятелски наричаше своя сестра, макар и да знаеше, че тя не му е истинска сестра.

Той имаше учители по фехтовка, езда, плуване, гимнастика, танци, лов с ловджийски кучета, лов със соколи, по игра на топка и въобще по всички изкуства. Жорж имаше дори учител по краснопис. Този учител беше един стар духовник, със скромно държание, но душевно горделив човек, учеше го на различни азбуки, които колкото по-трудно се четяха, толкова бяха по-красиви. Уроците на този стар духовник, както и уроците на един монах, който му преподаваше граматика с някакви неразбираеми изрази, слабо интересуваха Жорж и ползата от тях беше малка. Жорж не разбираше защо човек трябва да се мъчи да изучава един език, щом като го говори с лекота и този език се нарича роден.

Харесваше му само с оръженосеца Вярно сърце. Кръстосал света на кон, той познаваше нравите на хора и на животни, описваше най-разнообразни страни и съчиняваше песни, без да знае как да ги запише. От всички учители на Жорж, Вярно сърце беше единственият, който го научи на нещо, защото само той го обичаше истински и защото добри са само онези уроци, които се преподават с любов. Ала двамата очилатковци — учителят по писане и учителят по граматика, въпреки че се ненавиждаха един друг от дън душа, се съюзиха в общата си омраза към стария оръженосец и го обвиниха в пиянство.

Наистина Вярно сърце ходеше малко по-често отколкото трябва в пивницата „Калаената кана“. Там той забравяше неприятностите и съчиняваше песните си. Разбира се, това беше лоша постъпка.

Омир съчинявал стихове по-добре от Вярно сърце, но Омир пиел само чиста вода. А колкото до неприятностите, всеки си има неприятности и това, което помага да се забравят, е не изпитото вино, а радостта, която даваш на другите. Но Вярно сърце беше възрастен човек, побелял под бронята, верен, достоен за уважение и двамата учители по писане и по граматика трябваше да скриват неговите слабости, вместо да ги разказват на херцогинята, и даже да ги преувеличават.

— Вярно сърце е пияница — разправяше учителят по писане — и когато се връща от кръчмата „Калаената кана“ върви така, че стъпките му оставят зигзаг по пътя. Впрочем това е единственият знак, който някога е писал, защото този пияница е истинско магаре, госпожо херцогиньо.

Учителят по граматика добави:

— Вярно сърце като залита пее песни, в които бърка правилата и не се съобразява с нищо. Той не знае и стилистичната фигура синекдоха, госпожо херцогиньо.

Херцогинята не понасяше педанти и доносници. Тя постъпи така, както всеки на нейното място би постъпил: най-напред не ги слушаше, но те започваха отново и отново със своите доносничества, тя най-сетне им повярва и реши да отстрани Вярно сърце. Все пак, за да му предложи почтено изгнание, тя го изпрати в Рим, да получи благословията на папата. За оръженосеца Вярно сърце това пътешествие се удължаваше още повече, защото по пътя между Кларидското херцогство и папския престол, се намират много кръчми, посещавани от музиканти.

По-нататък от приказката ще видим как херцогинята скоро съжали, че е лишила двете деца от техния сигурен пазач.