Анатол Франс
Пчелица (3)

Глава трета

в която започва любовта между Жорж дьо Бланшеланд и Пчелица Кларидска

Обратно на това, което обикновено става, човек да бъде надарен с повече доброта, отколкото с красота или с повече красота, отколкото с доброта, херцогиня Кларидска беше колкото добра, толкова и хубава. А беше толкова хубава, че щом някой принц само видеше портрета й, веднага пожелаваше да се ожени за нея. Ала на всички предложения тя отвръщаше:

— Имала съм и ще имам само един съпруг, защото имам само една душа.

Но все пак след пет години траур тя смъкна дългия си черен воал и черните си дрехи, за да не помрачава радостта на онези, които я заобикаляха, и за да могат хората да се усмихват и да се веселят в нейно присъствие, без да се стесняват. Нейното херцогство се простираше върху обширни земи с пустинни равнини, покрити с изтравниче, с езера, където рибарите ловяха риби, а някои от тях бяха вълшебни, и с планини, издигащи се в страшна самота над онези земи, в недрата на които живееха джуджетата.

Херцогинята управляваше владенията на Кларидите като следваше съветите на един стар монах, избягал от Цариград. Видял много жестокости и коварства, той малко вярваше на човешката мъдрост. Живееше затворен в една кула със своите птици и книги и оттам изпълняваше длъжността си на съветник, като спазваше няколко принципа. Ето какви бяха неговите правила: „Никога не въвеждай отново закон, който вече е излязъл от употреба; отстъпвай пред волята на народа, за да избегнеш размириците, но му отстъпвай колкото е възможно по-бавно, защото направиш ли едно преобразование хората веднага ще поискат и друго; не можеш да управляваш дълго, ако много бързо отстъпваш, както и ако много дълго се противопоставяш.“

Херцогинята му беше позволила да прави каквото смята за добре, тъй като самата тя нищо не разбираше от политика. Беше състрадателна към хората и като не можеше да изпитва еднакво уважение към всички, жалеше онези, които имаха нещастието да бъдат лоши. Помагаше на бедните с каквото можеше, посещаваше болните, утешаваше вдовиците и приютяваше нещастните сираци.

Дъщеря си Пчелица възпитаваше с трогателна мъдрост. След като направи така, че това момиченце да изпитва удоволствие само като върши добро, тя никога нищо не й отказваше.

Тази прекрасна жена удържа обещанието, дадено на покойната графиня дьо Бланшеланд. Тя стана истинска майка на Жорж и не правеше никаква разлика между него и Пчелица. Те растяха заедно и Жорж харесваше Пчелица, макар тя да беше много малка. Веднъж, когато бяха още съвсем деца, той се доближи до нея и я попита:

— Искаш ли да си играем?

— Да, искам — отвърна Пчелица.

— Хайде да правим сладки от пясък — каза Жорж.

И те започнаха да правят сладки. Но тъй като Пчелица не можеше да ги прави добре, Жорж я удари с лопатката си по пръстите. Пчелица нададе страшни писъци, а оръженосецът Вярно сърце, който се разхождаше в градината, каза на младия си господар:

— Да се удари госпожица е недостойна постъпка за един граф дьо Бланшеланд, Ваша светлост.

На Жорж ужасно му се прищя да промуши с лопатката си оръженосеца, но тъй като това беше съпроводено с непреодолими трудности, той се задоволи да направи нещо по-просто, а именно — да опре нос до едно голямо дърво и силно да заплаче.

През това време Пчелица се мъчеше да рони сълзи, като натискаше очите си с юмручета; и в отчаянието си търкаше нос о дънера на съседното дърво. Когато най-сетне се, стъмни, Пчелица и Жорж още плачеха, всеки до своето дърво. Наложи се херцогиня Кларидска да хване с една ръка дъщеря си, а с другата Жорж, за да ги отведе в замъка. Очите им бяха червени, носовете също червени, бузите им лъщяха; те въздишаха и подсмърчаха така, че да ти се скъса сърцето. Вечеряха с голям апетит, след което ги сложиха в креватчетата им. Щом изгасиха свещта, те се измъкнаха от леглата като малки привидения и се прегърнаха, и двамата по нощнички, като се заливаха от смях.

Така започна любовта между Пчелица Кларидска и Жорж дьо Бланшеланд.