Анатол Франс
Пчелица (17)

Глава седемнадесета

в която се разказва за невероятното приключение на Жорж дьо Бланшеланд

Крал Лок не се смя дълго; напротив, той скри под завивките на леглото си лицето на едно съвсем нещастно малко човече. Като мислеше за Жорж дьо Бланшеланд, пленник на русалките, той не можа да заспи цяла нощ. Ето защо, в часа, когато джуджетата, заради една тяхна приятелка, прислужница в един чифлик, отиваха да доят кравите вместо нея, докато тя спеше със стиснати юмруци в бялото си легло, малкият крал Лок тръгна отново при учения Нур в неговия дълбок кладенец.

— Нур — рече му той, — ти не ми каза какво прави той при русалките.

Старият Нур помисли, че крал Лок си е изгубил разсъдъка, но не изглеждаше много изплашен от това, защото беше уверен, че дори да полудее, крал Лок непременно щеше да бъде един привлекателен луд, духовит, любезен и благосклонен. Лудостта на джуджетата е спокойна, както техния разум, и изпълнена с възхитителна фантазия. Но крал Лок не беше луд; поне не беше повече луд, отколкото обикновено са всички влюбени.

— Говори за Жорж дьо Бланшеланд — каза той на стареца, който съвсем беше забравил за този младеж.

Тогава ученият Нур разположи лещи и огледалца в един безукорен и толкова сложен ред, че той по-скоро приличаше на безредие, и показа на крал Лок в едно голямо огледало самото лице на Жорж дьо Бланшеланд, такъв какъвто беше, когато го отвлякоха русалките. Като добре подбра и сръчно насочи апаратите, джуджето показа на влюбения крал картини от цялото приключение на сина на онази графиня, която една бяла роза предупреди за нейната смърт. Ето, изложено с думи, онова, което двете малки човечета видяха в действителност като форми и цветове:

Когато Жорж беше отнесен в ледените прегръдки на езерните момичета, той почувствува, че водата притиска очите и гърдите му, и помисли, че умира. Ала чу песни подобни на милувки и се потопи в прелестна свежест. Когато отново отвори очи, той се видя в една пещера, чиито кристални стълбове отразяваха нежните оттенъци на небесната дъга. В дъното на тази пещера голяма седефена раковина, преливаща в най-меки тонове, служеше за свод на трона от корал и водорасли на кралицата на русалките. А лицето на владетелката на водите сияеше в отблясъци по-светли от седеф и от кристал. Тя се усмихна на момчето, което жените доведоха, и зелените й очи дълго му се наслаждаваха.

— Приятелю, — каза му тя най-сетне, — добре дошъл в нашия свят, където всяко усилие ще ти бъде спестено. За тебе няма да има нито безполезни четения, нито уморителни упражнения, нищо недостойно, което да напомня земята и нейния тежък труд, ще има само песни, танци и приятелството на русалките.

Наистина жените със зелените коси учеха момчето на музика, валс и хиляди развлечения. Приятно им беше да украсяват челото му с морски гребенчета, които обсипваха косите им като звезди. През това време той мислеше за родния си край и хапеше юмруци от нетърпение.

Годините минаваха, а Жорж все така пламенно желаеше да види отново твърдата земя, която слънцето гори, а снегът вледенява, родната земя, където човек страда и обича, земята, дето беше видял Пчелица, и искаше да я види отново. През това време той стана голямо момче и фин мъх позлатяваше горната му устна. Смелостта му порасна заедно с брадата, и един ден той се представи пред кралицата на русалките, поклони се и заговори:

— Госпожо, аз идвам, ако Вие благоволите да ми разрешите да се сбогувам с Вас; връщам се при кларидите.

— Любезни приятелю — отвърна кралицата, като се усмихваше, — аз не мога да Ви разреша да си отидете, както искате. Задържах Ви в моя кристален замък, за да Ви направя мой любим.

— Госпожо — отговори Жорж, — чувствувам се недостоен за такава висока чест.

— Това е само резултат от Вашата вежливост. Всеки истински рицар никога не вярва, че достатъчно е заслужил любовта на своята дама. Впрочем Вие сте още много млад, за да можете да оцените всичките си достойнства. Знайте, любезни приятелю, че тук Ви желаят само доброто. Подчинявайте се единствено на Вашата дама.

— Госпожо, аз обичам Пчелица Кларидска и не искам да имам друга дама освен нея.

Кралицата, много бледа, но още по-красива, извика:

— Тази Пчелица, една обикновена смъртна, една грубовата дъщеря на човеци, та как можете да обичате такова нещо?

— Не зная, но знам, че я обичам.

— Добре. Ще Ви мине.

И тя задържа младия човек в кристалния дворец на насладите.

Жорж не знаеше какво значи това жена и приличаше по-скоро на Ахил^[1] сред дъщерите на Ликомед, отколкото на Танхойзер^[2] в омагьосания град. Ето защо той тъжно скиташе покрай стените на огромния дворец, като търсеше изход, за да избяга; ала отвсякъде виждаше как прекрасното и мълчаливо кралство на вълните заобикаля неговия блестящ затвор. През прозрачните стени той виждаше как разтварят цветове морските анемонии и как разцъфва коралът, а над нежните звездовидни корали и над искрящите раковини с един удар на опашката си пурпурните, небесносини и златни риби образуваха безброй искрици. Тези чудеса никак не го трогваха; ала люлян от сладостните песни на русалките, той усещаше как малко по малко волята му отслабва и цялата му душа е обхваната от безразличие.

Той се беше превърнал цял в безволие и равнодушие, когато случайно намери в една подземна зала на двореца една стара книга в съвсем изтъркана подвързия от свинска кожа, украсена с медни гвоздеи. Тази книга, прибрана от някакво корабокрушение всред моретата, разказваше за рицарството и за дамите и в нея можеха да се прочетат дълги разкази за приключенията на герои, които тръгваха по света, за да се сражават с, великани, за да наказват справедливо, като закрилят вдовици и приютяват сираци от любов към справедливостта и почит към красотата. Жорж ту червенееше, ту бледнееше от възхищение, срам и гняв, като четеше тези чудни приключения, и не можа да се въздържи:

— И аз също — извика той — ще стана храбър рицар; аз също ще тръгна по света, за да наказвам лошите и да помагам на нещастните за доброто на хората и в името на моята дама Пчелица.

Тогава със сърце, изпълнено със смелост, той се спусна, изтеглил шпагата си, през кристалните покои на двореца. Белите жени бягаха и изчезваха безследно пред него като сребърните вълни на езерото. Единствено тяхната кралица невъзмутимо чакаше приближаването му; тя прикова върху него студения поглед на зелените си зеници.

Той дотича до нея и извика:

— Развали магията, която ме обгръща! Отвори ми пътя към земята! Искам да се сражавам под слънцето като рицар. Искам да се върна там, където човек обича, страда и се бори. Върни мит истинския живот и истинската светлина. Върни ми силата, в противен случай ще те убия, проклета жено!

Тя поклати глава, за да му каже не, като се усмихваше. Беше красива й спокойна. Жорж я удари с всичка сила, но шпагата му се разтроши върху искрящата гръд на кралицата на русалките.

— Какво дете! — каза тя.

После заповяда да го затворят в килия, която образуваше точно под замъка нещо като кристална фуния. Около нея бродеха акули, като отваряха чудовищните си челюсти, въоръжени със стройни редици остри зъби. Струваше му се, че при всеки удар те ще счупят тънката стъклена стена, така че не беше възможно да се спи в тази странна килия.

Върхът на подземната фуния беше разположен върху скална основа, която служеше за свод на най-отдалечената и най-малко изследваната пещера от кралството на джуджетата.

Ето какво видяха двете малки човечета само за един час и то толкова точно, сякаш бяха наблюдавали ден след ден живота на Жорж. Старият Нур, след като разгъна цялата тъжна картина на килията, заговори на крал Лок почти така, както жителите от Савойска област говорят, когато показват някакъв вълшебен фенер, на малките деца.

— Кралю Лок — каза му той, — показах ти онова, което искаше да видиш, и след като вече всичко знаеш, аз нямам какво да добавя. Не се тревожа да науча дали това, което си видял, ти е харесало; на мене ми стига само, че е истина. Науката не иска да знае дали се харесва или не се харесва. Тя е жестока. Не науката, а поезията очарова и утешава душата. Ето защо поезията е по-необходима от науката. Кралю Лок, върви да чуеш някоя песен.

Крал Лок излезе от кладенеца, без да каже нито дума.