Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (69)

LXVІІІ

През следващите дни Амбър почти не излизаше от спалнята си в Рейвънспър Хаус. Посетителите биваха отпращани, не се появяваше и в двореца. Пусна се слух, че била отровена от лейди Карлтън и била на смъртно легло. Други твърдяха, че е пометнала. На Амбър и беше все едно какво говорят, но когато Чарлс се заинтересува, каза да му предадат, че има треска.

Прекарваше по-голямата част от времето си в леглото без грим, с разпуснати коси. Имаше големи черни кръгове около очите, а лицето й беше добило землист цвят. Ядеше малко и пиеше много. Езикът й беше обложен, имаше лош вкус в устата и си мислеше, че е по-добре да умре.

Бе преживявала и досега тежки моменти на самота, отчаяние и мъка, но този път беше по-лошо. Всичко, на което се надяваше в бъдеще, всичко, на което държеше в настоящето, бе рухнало в салона на Алмсбъри Хаус. Само за няколко минути бе разрушила всичко, и то окончателно. Струваше й се, че сега вече не й остава нищо, върху което да гради отново. Дори енергията й, силната жизненост, която никога не й липсваше, сякаш беше изчезнала.

Когато Бъкингам се опита да събуди интереса й към своя нов заговор, той с неудоволствие и изненада установи, че е безразлична, почти безчувствена. За да получи отговор, се видя принуден да й предложи двойно повече, отколкото бе възнамерявал. Но с обичайния си ентусиазъм бе готов да пръсне всичко, което оставаше от богатството му за най-мрачния и най-фантастичния от всички свои проекти. Имаше намерение да отрови барон Арлингтън.

Амбър го слушаше, докато я посвещаваше в плана си, без да може да потисне своето нарастващо възхищение, макар и изпълнено с погнуса. Най-сетне вдигна рамене и попита с подигравателен тон:

— Господи! Ваша светлост е остроумен убиец! Но как мислите да се отървете после от мен?

Бъкингам се усмихна любезно.

— Да се отърва от вас, госпожо? Възразявам! Защо? Вие сте ми твърде полезна.

— Очевидно — призна тя. — Уверена съм, че предпочитате да видите моята, а не вашата глава да се люлее на върха на някое копие на Лондон Бридж.

— Как! Негово величество няма да ви изправи пред съда, дори и ако посегнете на живота на собствения му брат. Сърцето му е прекалено нежно към всички жени, с които е спал. Но не се безпокойте, госпожо. Не съм толкова некадърен, за да изложа и двама ни на опасност.

Амбър не си направи труд да спори с него, но знаеше много добре защо не може да мине без нея. Той се нуждаеше от изкупителна жертва в случай на провал. Нещо повече дори: беше единствената жена в двора, способна да убеди краля или да го посъветва да се престори, че вярва, че баронът е починал от естествена смърт. Разбира се, при неуспех не друг, а тя щеше да понесе последиците.

Но Амбър не очакваше неуспех. Докато той й излагаше плана си, тя нахвърляше своя. Проектът на херцога беше предизвикателство, което не можеше да я остави безразлична. Той я изтръгна от нейната вцепененост. Помисли, че би могла чудесно да изиграе херцога, да надхитри барона и да спечели голяма сума с малък риск.

Бъкингам й даде две хиляди и петстотин лири — другата половина трябваше да бъде изплатена след смъртта на барона — и Амбър веднага изпрати да повикат Шедрак Нюболд. Нямаше намерение да даде възможност на негова светлост да си възвърне парите. След това отиде на срещата, която беше определила на Арлингтън.

Наближаваше полунощ, когато напусна двореца в кош с непрани дрехи, носен от двама мъже. Беше добре скрита под мръсните ризи и фусти, които трябваше да бъдат занесени на перачката. Миг след това излезе Нан, облечена в роклята на Амбър и с нейните скъпоценности. Носеше перука с цвета на косите на своята господарка, а лицето й беше скрито под маска. Един мъж, който се разхождаше пред вратата още със спускането на нощта, погледна нерешително коша за пране, ала когато Нан се появи и се качи в голямата каляска на Амбър, той подсвирна на собствената си кола и я последва.

Нан направи голяма разходка из града, смеейки се, като виждаше как шпионинът на херцога се мъчи да остане на прилично разстояние от нея, без обаче да я губи от погледа си. Той чака два или три часа пред една мебелирана къща и след заминаването й разпита собственика. След като научи, че един от апартаментите бил нает от някакъв млад артист — господин Харис, се върна да докладва на Бъкингам, който си чистеше зъбите със златна клечка и се развесели, когато узна, че херцогинята се събира с хора от такава долна среда, след като си беше дала толкова труд да се издигне над тях.

Междувременно Амбър беше пренесена до някакъв малък тъмен двор в една уестминстърска уличка. Носачите изкачиха трудно своя товар до малкия и мръсен трети етаж, а Амбър ту задържаше дишането си, ту изпускаше по някое проклятие, чувствайки как кошът се люлее на всяко стъпало. Най-сетне я сложиха на земята и си отидоха. Щом вратата се затвори, Амбър повдигна капака и се изправи с дълбока въздишка. Тъкмо се готвеше да излезе, когато Арлингтън влезе от съседната стая. Черното му палто почти се влачеше по земята, шапката му беше нахлупена над очите, а в ръката си държеше маска.

— Времето не чака, милорд — каза Амбър, като махна една фуста, която все още висеше на раменете й. — Имам някои важни сведения и ще ви ги съобщя срещу пет хиляди лири.

Арлингтън остана невъзмутим.

— Много любезно от ваша страна, госпожо. Но таза сума е значителна. Не мисля, че мога…

Амбър го прекъсна нетърпеливо:

— Не съм търговка, милорд, и няма да се пазаря. Искам парите в брой. Но можем да постигнем съгласие. Ще ви кажа само част от онова, което зная, и ако ми платите утре, ще се погрижа заговорът да се провали. Иначе…

Тя вдигна леко рамене, давайки да се разбере, че това би могло да му донесе сериозни неприятности.

— Твърде разумно за една жена.

— Готвят се да ви убият, милорд, а аз знам как и кога. Ако ми платите, мога да осуетя намеренията им.

Арлингтън стоеше невъзмутим. Имаше повече неприятели, отколкото мислеше — при все че знаеше доста от тях, — но цялата история му се стори твърде прозрачна.

— Мисля, че бих могъл да се справя и сам, госпожо, и да си спестя тези пет хиляди лири.

— Как?

— Като подам оплакване.

— Няма да посмеете и знаете това.

Амбър беше права, защото само ако намекнеше за своите съмнения пред краля, Бъкингам щеше да скочи и да поиска открито обяснение. А херцогът все още беше твърде силен и имаше много връзки извън двора, в среди, от чиято подкрепа кралят се нуждаеше. Ако Арлингтън го обвинеше, че е искал да го премахне, херцогът можеше да го погуби политически, и то така бързо, както беше способен да го отрови. В края на краищата може би целеше тъкмо това и така бе въвел Амбър в заговора.

— Всъщност тази история може би просто е измислена от вас, за да измъкнете пари. Не допускам, че ще рискуват да отровят държавния секретар на Негово величество.

Този блъф не направи впечатление на Амбър. Тя се усмихна.

— Но ако някой все пак дръзне, милорд, след седмица или месец ще бъдете мъртъв.

— Да предположим, че ви дам парите. Как бих могъл да бъда сигурен, че няма да подкрепите заговора, ако изобщо съществува такъв?

— Трябва да имате доверие в мен, милорд.

Баронът беше в твърде лошо настроение. Виждаше, че е хванат натясно, и не знаеше как да спаси и живота, и парите си. Защото не смееше да рискува. Знаеше, че понякога Бъкингам е способен на всичко. Ако не Бъкингам, то някой по-малък неприятел. Но по дяволите тази жена! Защо да получи от него пет хиляди лири? Кралските любовници нямаха никаква представа за цената на парите, а той трябваше да работи с месеци, за да възстанови сумата. Никога не беше изпитвал такава ненавист към жените и особено към херцогиня Рейвънспър.

— Ще наредя парите да ви бъдат изплатени утре сутринта. Лека нощ, госпожо! И благодаря.

— В никакъв случай, милорд! Вашият живот е твърде скъп за Англия. Аз трябва да ви благодаря.

Заговорът на Бъкингам беше много прост. На другия ден той заведе при Амбър едно много хубаво, около петнадесетгодишно момче, което служеше в дома на барона и се наричаше Джон Нюмарч. Амбър бе натоварена да го убеди да отрови своя господар за доброто на страната и от любов към краля. След смъртта на Арлингтън Бъкингам имаше намерение да даде сто лири на момъка, да обяви, че той е починал от шарка, и да го изпрати в чужбина. Но херцогът му беше казал само, че херцогинята го е забелязала и иска да се запознае с него. Преждевременно развратен от атмосферата на двора, Джон прие поканата, убеден, че знае какво желае тази знатна дама. Но се лъжеше.

Амбър употреби чара си и Джон възприе плана. Но след като беше получила пет хиляди лири от Арлингтън, тя му даде само едно сънотворно лекарство, което трябваше да сложи във виното на барона. На другата сутрин, когато отиваше при кралицата, Бъкингам я спря уплашен и ядосан.

— Какво сте направили? В момента Арлингтън е при краля.

Амбър се спря и го погледна право в лицето:

— Нима?

Престори се на изненадана.

— Колко странно?

— Да, нали? — възкликна Бъкингам със саркастичен тон. — Джон каза, че едва докоснал с устни чашата, обикновено всяка вечер я изпивал. Зная, защото наредих да следят всичките му навици. Отговорете ми, кучка такава! Какво сторихте?

Гледаха се право в очите и вече не можеха да се лъжат. Лицата им изразяваха открита омраза. Амбър отговори, прецеждайки думите през стиснати зъби:

— Ако още веднъж дръзнете да ми говорите с този тон, Джордж Вилиърс, давам ви дума, че кралят ще чуе някои неща, които няма да ви бъдат приятни.

Без да дочака отговора му, се обърна и продължи пътя си. Той се поколеба за миг, после се завъртя и тръгна в обратна посока. Нан го наблюдаваше, ококорила очи. Като вдигна полите си, тя изтича след Амбър.

— Боже мой, госпожо! Трябваше да видите лицето му. Той е същински демон!

— Демон, на когото му остава само да се върти около дявола! Не ме е страх от този негодник. Намислила съм да…

 

 

В мига, когато се готвеше да влезе в апартаментите на Нейно величество, тя забеляза Алмсбъри, който идваше към нея. Придружаваха го други трима благородници, с които говореше и се смееше. Не го беше виждала от случката в Алмсбъри Хаус и се спря да го почака с надеждата, че ще й каже някоя новина за Брус. Корина беше родила син още същия ден, а Амбър знаеше, че се готвят да заминат за Франция, щом бъде в състояние да пътува. За голяма своя изненада тя видя как графът я забеляза, спря се, обърна се и изчезна в един страничен коридор.

— Как? — викна така обидена, сякаш я беше ударил публично.

Без да се колебае, изтича след него, прекоси пълния с хора салон, като блъскаше онези, които се изпречваха на пътя й. Улови го за ръката.

— Алмсбъри?

Той се обърна бавно и с нежелание я погледна, без да каже нещо.

— Какво има? — попита го. — Защо ме отбягвате? Кажете ми кога заминават, Алмсбъри?

— Скоро. Може би утре или вдругиден.

— Казвал ли е някога…

Зададе въпроса колебливо, почти плахо, защото суровото изражение и неодобрение, което се четеше в очите му, не можаха да я излъжат. Въпреки това завърши:

— Говорил ли ви е за мен?

Изражение на погнуса се появи върху лицето му.

— Не!

— О, Алмсбъри — викна тя умоляващо, без да обръща внимание на любопитството, което предизвикваха у околните, — не ме мразете! Кълна ви се, достатъчно съм страдала. Вие сте единственият ми приятел. Сама не зная какво ме прихвана онзи ден, но бях извън себе си! О, Алмсбъри! Обичам го! Ако си отиде, никога вече няма да го видя. Трябва да го видя още веднъж. Не искате ли да ми помогнете? Не ще му кажа нито дума, само ще го погледна. Не зная къде да го намеря. Той не идва вече в двореца. О, Алмсбъри, трябва да го видя!

Графът стисна челюстите си и се обърна.

— Но не с моя помощ във всеки случай!

 

 

Арлингтън се съвещаваше с лекарите си, които му бяха сложили пиявици. Но когато известиха за неочакваното посещение на негова светлост Бъкингамският херцог, надутите с кръв животни бяха набързо прибрани в шишето с широко гърло, където ги пазеха. Въведоха херцога в стаята. Той завари негово превъзходителство в леглото, облегнат удобно на възглавници и заобиколен от разпръснати книжа. От двете му страни седеше по един секретар и четеше писма. По-любезен, отколкото се беше показвал години наред, Бъкингам се поклони и се усмихна с онзи чар, който извикваше на помощ при особено важни случаи.

— Милорд!

— Ваша светлост!

По покана на барона той притегли един стол съвсем близо до леглото. Щом като седна, заговори тихо със сериозен и доверителен вид:

— Имам да разисквам с вас един въпрос от изключителна важност, ваше превъзходителство!

Арлингтън отпрати хората си, знаейки, че един или двама от тях ще останат достатъчно близо, за да го чуят.

— Нямам никакво желание да се преструвам пред ваше превъзходителство — продължи Бъкингам, щом останаха сами. — Естествено, вие знаете, че херцогиня Рейвънспър беше известно време на служба при мен!

Арлингтън направи едва забележим знак с глава.

— Зная също така, че е служила едновременно и на вас, измъквайки пари и от двама ни, за да работи после против нас. Признавам, че в това няма нищо лошо, тъй като обичаите на двора са такива. Но научих, че нейна светлост се е готвела да убие ваше превъзходителство!

По студеното и безстрастно лице на Арлингтън се появи лека изненада. Но тя беше предизвикана от дързостта на този човек, който не се спираше пред нищо, за да обърне обстоятелствата в своя полза.

— Тя възнамерява да ме убие, така ли? — попита кротко той.

— Да, сър, точно така. Не мога да ви кажа как открих това, но мога да ви доверя следното: корените на заговора са във Франция, където много високопоставени лица се боят, че ваше превъзходителство може да попречи на търговския съюз между нашите две страни. Някой й е предложил огромна сума, за да ви извади от строя. В името на нашето старо приятелство дойдох да ви предупредя и да ви кажа да внимавате.

Арлингтън изслуша целия монолог, без да сваля бледосините си очи от херцога. Очевидно негова светлост беше изоставил първоначалния си проект и беше измислил тази история за някакъв френски заговор, чиято цел била да му попречат да се противопостави на един търговски съюз, след като току-що беше подписан друг, много важен договор. Човекът беше наистина странен и интересен за наблюдение.

— Тази жена е истинско зло! — продължи Бъкингам. — Предполагам, че за добра цена би посегнала дори и на краля. Но той е толкова слаб, че никога не ще изпъди жена, която е обичал, освен ако вие и аз, сър, не се съюзим, за да се освободим от нея.

Арлингтън опря едни в други разперените си пръсти.

— И как според ваша светлост да се освободим от тази заплаха за моето съществуване?

Тонът му беше учтиво саркастичен, по устните му се прокрадна присмехулна усмивка.

Бъкингам си придаде възможно най-искрения вид.

— Ваше превъзходителство ме познава достатъчно добре, за да разбере, че не действам само в името на вашите интереси. И на мен самия вече ми омръзна… Тя ми струва луди пари, а не съм получил нищо от нея. Но не можем нито да я отровим, нито да наредим да я отвлекат и прехвърлят в чужбина. Кралят никога няма да ни прости.

— Ваша светлост е кавалер! — забеляза баронът е иронично възхищение.

— По дяволите кавалерството! Искам само тя да напусне Англия безразлично по какъв начин и да не ни навлича неприятности.

Всъщност искаше да се освободи от Амбър, преди тя да разкаже комуто и да било, че е подготвял смъртта на барона. Според него животът на острова нямаше да бъде приятен, докато той и херцогинята го обитаваха заедно. А нямаше никакво намерение да го напуска.

Арлингтън изостави сдържаността и превъзходството си. Знаеше, че херцогът лъже, но предложението му се понрави. Защото влиянието на Амбър върху краля беше голямо и създаваше неприятности. Ако тя заминеше, щеше да има поне една жена по-малко за наблюдение. Беше сигурен, че Бъкингам се е уплашил твърде много от намерението си да го убие.

— Мисля, че знам начин, който да я накара да напусне незабавно и с радост Англия — каза той.

— Но как, за бога?

— Нека ваша светлост се довери на мен. Ако не успея, ще направите каквото искате с нея, и то с моята благословия…

 

 

Амбър седеше в каретата и късаше нервно дантеленото ветрило, което бе взела съвсем случайно на излизане от дома си. Беше толкова рано, че мъглата скриваше дърветата по Стренд и покривите на къщите не можеха да се видят. Чувстваше се уморена и болна и почти съжаляваше, че е дошла, защото мисълта за среща с него я изпълваше с ужас.

Няколко дни преди това беше подкупила един от пажовете в дома на Алмсбъри и преди три четвърти час беше дошъл да я предупреди, че негово превъзходителство отива на пристанището. Амбър спеше дълбоко, когато се появи, но навлече набързо дрехите си, едва вчеса косите си и тръгна. Докато чакаше, се опита да се напудри с разтреперана ръка и да сложи малко червило на устните си, но плахите и очи бяха отправени повече към прозорчето на колата, отколкото към огледалото. Струваше й се, че стои тук от часове. Сигурно е заминал! Най-сетне дори почна да се надява, че е така, защото, колкото силно и отчаяно да беше желанието да го види, страхът й може би беше още по-голям.

Изведнъж притаи дъх, поизправи се в седалката, цялата нащрек, и изпусна на коленете си огледалото и пудриерата. Голямата врата на Алмсбъри Хаус току-що се беше отворила.

Докато наблюдаваше със страстно безпокойство, Брус и графът излязоха, казаха нещо на някого зад тях и заслизаха по стъпалата. Нито един от двамата не обърна внимание на екипажа, спрял пред вратата, почти невидим в мъглата. Те постояха две-три минути, като говореха и чакаха конете си. После се метнаха на седлата и се отправиха към нея, без да бързат.

Вцепенена и разтреперана от вълнение, Амбър чакаше нещастна и убедена, че не ще има смелостта да го заговори. Но когато мина покрай колата й, се наведе от отвореното прозорче и извика:

— Лорд Карлтън!

Двамата мъже обърнаха бързо глави. По лицето на Брус пробягна изненада и той дръпна юздите на коня си. Полуизвърнат на седлото я погледна:

— Госпожо?

Той сякаш говореше с непозната. Амбър почувства, че гърлото й се свива. Имаше желание да извика: „Обичай ме само още един миг, мили! Остави ми поне добър спомен!“

Тя заговори много кротко:

— Надявам се, че нейна светлост е възстановила здравето си?

— Да. Благодаря ви.

Амбър търсеше пламенно погледа му. Трябваше да е останало нещо от всичките тези години, през които се бяха познавали и обичали. Но студените му зелени очи я гледаха без вълнение и без спомени.

— Скоро ли ще заминете?

— Още днес, ако вятърът е благоприятен.

Амбър съзнаваше, че става смешна. С голямо усилие тя прошепна:

— Желая ви приятно пътуване, милорд!

И като наведе очи, вдигна стиснатия си юмрук към устата.

— Благодаря, госпожо! Сбогом!

Той сложи отново шапката си и двамата мъже пришпориха леко конете си. Амбър остана дълго вцепенена и после като избухна в ридание, викна на кочияша:

— Карайте!

Колата направи кръг и потегли. Тя се бореше със себе си в продължение на няколко секунди, но най-сетне не можа да се сдържи. Смъквайки се на колене, избърса с ръка малкото задно прозорче. Те бяха вече далеч, носещата се на талази мъгла ги закриваше и тя не можа да различи кой от двамата е Брус.

По обяд малкият паж се появи отново и й съобщи, че лорд и лейди Карлтън току-що са отплавали с една от кралските яхти, с които видните личности прекосяваха Канала.

На другия ден следобед й донесе писмо от лорд Бъкхърст, който бе отпътувал със същия кораб.

Ваша светлост — пишеше той, — смятам, че тази новина ще ви интересува. Лейди Карлтън се разболя внезапно и почина още преди да стигнем Кале. Казват, че негово благородие се завръща веднага в Америка.

 

Оставам, госпожо, ваш най-смирен слуга,

Бъкхърст

 

 

Точно в този момент не беше лесно да се намери място на някой кораб, защото повечето търговски кораби пътуваха два или три пъти през годината, и то в големи конвои. Но най-сетне Амбър откри един капитан, който заминаваше за Америка със своя стар кораб „Форчън“, и му предложи толкова голяма сума, че той се съгласи да натовари набързо и да вдигне платна още преди следващия прилив.

— Ще затворя къщата и ще съобщя, че отивам в провинцията — каза тя на Нан. — Не мога да взема много неща със себе си, но ще наредя да ми се изпратят.

— Не говорете така, госпожо! — предупреди я Нан. — Щастието, дошло поради нечия смърт, е лош късмет.

Амбър се отрезви веднага. Самата тя се страхуваше, че е толкова щастлива, боеше се да благодари на бога, че се е случило точно онова, което желаеше. Ето защо реши да не мисли повече за случилото се. А и беше много заета и възбудена. Казваше си, че е станало така, защото бог е пожелал и защото те винаги са били предопределени един за друг. Беше го казвала и на Брус след епидемията от чума — бяха създадени един за друг още от самото начало. Само че нему беше потребно дълго време, за да го разбере. Може би той все още не го съзнаваше, но щеше да си даде сметка за това, когато я види отново.

Амбър прекара нощта в Уайтхол, като се преструваше, че всичко е постарому, а Нан остана в Рейвънспър Хаус да опакова багажа и да приготви децата и техните бавачки. Общо бяха десет души: Амбър, Нан, Големия Джон, Тенси, Сюзън, Чарлс с техните четири бавачки. И кучето, разбира се. Когато се върна в полунощ от театъра, Амбър дори не се опита да заспи. Преоблече се и се залови да преглежда нервно нещата си, за да реши какво ще поръча да й изпратят.

Не беше в състояние да мисли или да вземе каквото и да било решение. Малко преди пет часа слугата дойде да й каже, че след час „Форчън“ е готов да вдигне котва.

Амбър грабна пелерината си, наметна се, изпусна ръкавиците си, вдигна ги, тръгна към вратата, върна се тичешком, да вземе ветрилото си, излезе в коридора и на половината път си спомни, че е забравила да вземе маската си. Върна се машинално, после прошепна: „О, да върви по дяволите!“ И продължи пътя си. Колата й я чакаше пред двореца още с настъпването на нощта. С Нан и другите щяха да се срещнат на пристанището.

Когато влизаше в голямата галерия при изхода на коридора, Амбър се сблъска с група мъже, които напускаха апартаментите на лорд Арлингтън. Беше още тъмно и слугата, който ги придружаваше, носеше факла. Изненадана, Амбър спря изведнъж, после тръгна отново. Не им обърна никакво внимание и мина край тях, без да ги погледне, когато познат глас я повика:

— Добро утро, ваша светлост!

Вдигна очи и видя барона. Обхваната от ужас, Амбър помисли за миг, че кралят е разбрал намеренията й и го е изпратил да я възпре. В същия миг Бъкингам се отдели от групата и тръгна към нея. О, това беше заговор! Сигурна беше. Но нищо нямате да й попречи да замине, нищо на света! Без да обръща внимание на херцога, вдигна глава с предизвикателно движение и погледна Арлингтън.

— Милорд?

Гласът й беше студен, твърд.

— Ваша светлост е много ранобудна!

Една лесна лъжа дойде на устните й.

— Лейди Алмсбъри е болна и е изпратила да ме повикат. Но не е ли твърде рано за вас, милорд? — додаде злъчно.

— Вярно е, госпожо. Изпълнявам мисия от най-голяма важност. Току-що научих, че сестрата на краля е починала вчера сутринта.

За миг Амбър забрави собствените си проблеми.

— Менет! — повтори тя. — Менет мъртва?

— Да, госпожо!

Той наведе глава.

— О, страшно съжалявам!

За миг изпита дълбоко състрадание към Чарлс.

Баронът вдигна глава и Амбър видя, че в очите му блестят някакви игриви пламъчета. После хвърли бърз поглед към Бъкингам — той й се усмихваше. Изглежда, и двамата й се присмиваха. Защо? Какво знаеха? Какво се беше случило? Трябва да е нещо, което я засягаше, нещо неприятно, за да бъдат толкова доволни.

Но с неочаквано облекчение Амбър осъзна, че това вече нямаше значение. След час напускаше Англия завинаги, напускаше Уайтхол с неговите заговори и интриги. Никога нямаше да се върне, никога. Вчера дори не би повярвала, че може да бъде толкова щастлива при мисълта, че напуска Англия.

„Така се наситих на всички ви!“ — помисли тя, но Арлингтън заговори отново:

— Не искам да ви задържам, госпожо. И вашите занимания са важни. Не закъснявайте!

Амбър направи реверанс, баронът се поклони и те се разделиха.

Бъкингам я погледна през рамо. Арлингтън дори не се обърна, но двамата мъже се усмихнаха.

— На добър час! — измърмори херцогът и се засмя.

— Господи! Бих искал да видя лицето й, когато пристигне във Вирджиния и завари лейди Карлтън в отлично здраве. Моите поздравления, сър. Вашият план успя по-добре, отколкото смеех да се надявам. Най-после се отървахме от тази неприятна особа!

— Нейна светлост си отива — каза Арлингтън, — но с това спокойствието няма да се възвърне в Уайтхол.

Говореше с многозначителен тон и Бъкингам му хвърли бърз и недоверчив поглед. Но лицето на Арлингтън остана непроницаемо.

— Елате, ваша светлост, тази сутрин ви предстои да се занимавате с важни дела.

Амбър беше вдигнала полите си и се затича. Денят настъпваше и слънцето се прокрадваше над покривите на високите тухлени сгради. Колата я чакаше. Щом видя, че идва, слугата отвори вратичката и застана изпънат. Тя се засмя и щракна с пръсти, като забеляза сърмените ширити на ливреята му. Без да се смути, затвори вратичката, направи знак на кочияша и колата тръгна. Все още засмяна, Амбър се наведе и махна за сбогом към затворените прозорци.